О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50054

гр. Софияя 09.02.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на тридесет и първи януари, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№312 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗК „Лев инс“ АД срещу решение №1066 от 26.10.2021 г. по в. гр. д.№660/2021 г. на САС. С решението в обжалваната част след отмяна на решение №260521 от 12.10.2020 г. по гр. д.№438/2018 г. на СГС, „Лев инс” АД е осъдено да заплати на И. Е. С. /осъществяващ процесуални действия по делото чрез своя баща и настойник Е. Й. С./, на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, вр. чл.45, ал.1 от ЗЗД сумата от 86 468.49 лв., застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди от настъпило застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, изразяващи се в разходи за болногледачи и придружители за периода от 11.01.2013 г. до подаване на исковата молба - 11.01.2018 г., ведно със законната лихва от 11.01.2018 г., до окончателното изплащане, а на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, вр. чл.124, ал.2 от ГПК сумата от 78 285.99 лв., застрахователно обезщетение, изразяващо се в разходи за болногледачи и придружители за периода от 12.01.2018 г. до края на съдебното дирене пред въззивната инстанция - 12.10.2021 г., ведно със законната лихва от 12.10.2021 г., до окончателното изплащане, както и да заплаща сумата от 1950 лв. /месечно, считано от 12-то число на м.10.2021 г., до смъртта на И. Е. С. или до изчерпване на застрахователния лимит по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва върху помесечно определените обезщетения в размер на по 1950 лв./ месечно, считано от 12-число на месеца, следващ този, за който тази сума е дължима, до окончателното им заплащане, като е разпределена и отговорността за разноските пред двете инстанции.

В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. При присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ и на законната лихва за забава на плащането, кой е моментът, който съдът трябва да определи като начален за възникване на увреждането на пострадалия от ПТП, от който вземането за обезщетение за имуществени вреди става изискуемо – моментът на полагане на грижите/заплащането за тях или моментът на телесното увреждане от ПТП, наложило изразходване на парични средства. 2. Има ли право на обезщетение за имуществени вреди - разходи за болногледач, пострадалият при непозволено увреждане, когато разходите не са изплащани реално, а за него са се грижили негови близки, но не се твърди и доказва по делото, по тази причина близките му, полагали грижите, да не са получавали трудовото си възнаграждение и да не са имали възможност да работят другаде. 3. От кой момент започва началото на давностния срок на вземане за обезщетение за имуществени вреди, представляващи разходи за болногледач, наложени не от ексцес, а от първоначално телесно увреждане с необратим характер, водещо до несъмнено настъпване на вредите в имуществената сфера на пострадалия. 4. Може ли да се присъжда обезщетение за имуществени вреди за лечение и полагане на грижи на тежко пострадал от ПТП, без разходите за лечение и грижи действително да са извършени или поемани от пострадалия. 5. Може ли съдът да определи обезщетение за неимуществени вреди от ПТП под формата на помесечно парично обезщетение, определено по справедливост, без оглед на това дали пострадалият действително прави или поема разходи за такова лечение или грижи. Спрямо първи и втори въпроси се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо останалите – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответниците по касация Е. Й. С. и А. П. С., конституирани на мястото на починалия след образуване на делото пред ВКС, И. Е. С., заявяват становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.

М. А. М. - третото лице помагач на страната на застрахователното дружество, не заявява становище.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че решаващата му дейност, с оглед правните доводи на страните, се съсредоточава върху въпроса могат ли предявените парични притезания да бъдат удовлетворени с помощта на държавната принуда, предвид поддържаното възражение за изтекла обща (5-годишна) погасителна давност, както и върху обстоятелството какъв е размерът на действителните разходи за полаганата ежедневна грижа на ищеца от неговите близки. Позовал се е на разясненията, дадени в т.4 от ППВС № 4/30.10.1975 г., според които предмет на деликтния иск могат да бъдат и разходите, свързани с лечението на пострадалия - напр. заплащането на възнаграждението на болногледач, когато това се налага, като е възможно с гледане на болен да се заеме близък сродник, напр. възходящ, съпруг, низходящ, който по тази причина е принуден да не работи другаде по трудов договор и да не получава трудово възнаграждение, в който случай също се дължи заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на необходимото възнаграждение за болногледач, а активно легитимиран да иска заплащането на това обезщетение е пряко пострадалият от увреждането. Обсъдил е подробно събраните по делото доказателства, вкл. свидетелски показания и приетата от СГС като компетентно изготвена и неоспорена СМЕ и е установил по несъмнен начин, че от деня на увреждането - 11.10.2006 г., до настоящия момент, а и за в бъдеще ищецът се нуждае от постоянни грижи, полагани с чужда помощ, тъй като е на постелен режим, в будна кома, трахеостомиран и безпомощен, не може да се обслужва сам, да се движи волево, храненето се осъществява през сонда и гастростома със специално приготвена храна, като за него близките са полагали изключително много грижи. Достигнал е до извод, че за денонощното обгрижване на ищеца са необходими четирима души, като е ирелевантно обстоятелството дали неговите близки са полагали през част от исковия период труд по трудово правоотношение /такъв правен довод за неоснователност на исковете е въведен едва в писмената защита на ответника пред САС/, като същественото е, че те денонощно са се грижили за него и техният труд трябва да бъде обезвъзмезден от делинквента, респ. от застрахователя, който обезпечава неговата гражданска отговорност за причинените имуществени вреди при настъпил покрит застрахователен риск /ако близките на пострадалия биха заплащали на трети лица възнаграждение за денонощно полаганите грижи, застрахователят би следвало да възстанови тези суми, поради което на още по-голямо основание, щом близките полагат тези грижи, техният труд трябва да бъде оценен съобразно нормативно признатите разходи/. Анализирайки подробно допълнителното заключение на ССЕ, е възприел заключението по първия вариант - съобразно действително заплатените възнаграждения /по минималните ставки/, тъй като те действително са заплащани на майката на ищеца за положените от нея грижи за ищеца по проекти, които са свързани с услугите, които се предоставят на лица с трайни увреждания, нуждаещи се от постоянна грижа, следователно, ищецът притежава право на вземане за положените от близките му грижи за периода от 11.01.2013 г. /преди този период исковата претенция е погасена по давност - с оглед на своевременно релевираното правопогасително възражение/ до предявяване на исковата молба. В този смисъл е счел, че при определяне размера на дължимите разноски през исковия период трябва да се вземат предвид грижите от трима, а не от четири души. Изразил е становище за неоснователност на правопогасителното възражение за изтекла погасителна давност на предявените парични притезания след 11.01.2013 г., посочвайки, че тази давност представлява календарен период от време, през който носителят на субективното право не го е упражнявал, макар и обективно той да е притежавал такава правна възможност. Счел е, че един от обективните юридически факти, включени във фактическия състав на деликта, представлява вредоносният резултат, следователно, дори и да е налице противоправно поведение в един предходен момент, докато не настъпи вредата /неблагоприятното засягане на имуществени или морални блага на личността/, не е налице деликт по смисъла на чл.45, ал.1 от ЗЗД и до този момент не е текла погасителна давност /обективно - до този момент, пострадалият не може да упражни субективното си право на обезвреда, тъй като не са ясни нито видът, нито размерът на вредата/. Приел е, че именно от този момент се поражда общата предпоставка - изискуемостта, обуславяща началото на давностния срок /арг. чл. 114, ал. 1 ЗЗД/, като за да бъде обосновано това съждение, е намерил, че не се нуждае от тълкувателни разяснения /напр. посочените в т. 4 от ТР № 1/23.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 1/2014 г., ОСТК, в което са изложени следните принципни правни съждения: „...отсъства съмнение, че за момент на настъпване на застрахователното събитие може да се приеме само този, в който са реализирани всички елементи от фактическия състав за пораждане на гражданската отговорност. Следователно, независимо кога се проявява вредата - в момента на извършване на деянието, или след него, едва от деня на нейната проява за третото лице възниква правото да иска обезщетяването и в границите на чл. 51 ЗЗД”/. Посочил е, че в този смисъл е и практиката на ВКС /напр. цитираното от процесуалния представител на въззивника определение №60495 от 30.07.2021 г. по т. д.№2190/2020 г. на ВКС ТК, Първо отделение/. В този смисъл е намерил, че както за тези суми и периоди, така и за периода след приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция трябва да се присъди застрахователно обезщетение /за последващия период - от 13.10.2021 г., пожизнено или до изчерпване на застрахователния лимит по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите в размер на 1950 лв. /месечно за 3-ма души (при размер от 650 лв. М. за страната след 01.01.2021 г.), които ще се грижат за ищеца - освен лицето, на което [община] продължава да заплаща възнаграждение по съответната социална програма), ведно със законната лихва върху сумата от 1950 лв./ месечно, считано от 12-то число на месеца, следващ този, за който тази сума е дължима.

С оглед изложените в решението мотиви, втори и пети от формулираните от касатора въпроси не са обусловили решаващата воля на съда. Както бе посочено, доводите дали близките на ищеца са полагали през част от исковия период труд по трудово правоотношение или не, не са разгледани от въззивния съд поради навеждането им едва в писмената защита на ответника пред САС, а обезщетение за неимуществени вреди не е присъждано – присъдено е обезщетение за предвидимите като размер имуществени вреди за бъдещ период от време.

Касационно обжалване не може да се допусне и по четвъртия от въпросите, предвид константната практика на ВКС /напр. решение №11 от 03.05.2018 г. по т. д.№643/2017 г. на ВКС, ТК, Първо отделение/, според която при деликтната отговорност увреденият става кредитор, а делинквентът – длъжник, веднага след проявление на деликта и дължимо се явява поправянето на всички преки и непосредствени вреди, в това число и непредвидимите, независимо от формата на вината, поради което не може да се сподели доводът, че първо трябва да се установи намаляване на актива на имуществото на увредения и едва от момента на извършване на съответния разход за лечение възниква съответното вземане за обезвреда на конкретната вреда, а не от деликта.

Настоящият състав намира, че касационно обжалване следва да бъде допуснато по формулираните от касатора първи и трети въпроси, свеждащи се до следния, уточнен от настоящата инстанция въпрос: От кой момент настъпва изискуемостта на вземанията за обезщетение за имуществени вреди, предмет на предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя на делинквента по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при действието на КЗ /отм./. Въпросът е обусловил решаващата воля на въззивния съд, достигнал до извод за неоснователност на направено възражение за изтекла погасителна давност, предвид становището му, че изискуемостта на вземането настъпва от проявяване на вредата, а не от датата на деликта. От друга страна по този въпрос е налице практика на ВКС /решение №11 от 03.05.2018 г. по т. д.№643/2017 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №60140 от 09.02.2022 г. по т. д.№875/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и др./, в т. ч. и задължителна /ППВС №2/1981 г./, като касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, за проверка на съответствието на възприетото от въззивния съд с разрешенията, дадени в цитираната практика на ВКС.

Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1066 от 26.10.2021 г. по в. гр. д.№660/2021 г. на САС в частта му, с която след отмяна на решение №260521 от 12.10.2020 г. по гр. д.№438/2018 г. на СГС, „Лев инс” АД е осъдено да заплати на И. Е. С. /осъществяващ процесуални действия по делото чрез своя баща и настойник Е. Й. С./, на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, вр. чл.45, ал.1 от ЗЗД сумата от 86 468.49 лв., застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди от настъпило застрахователно събитие по договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, изразяващи се в разходи за болногледачи и придружители за периода от 11.01.2013 г. до подаване на исковата молба - 11.01.2018 г., ведно със законната лихва от 11.01.2018 г., до окончателното изплащане, а на основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, вр. чл.124, ал.2 от ГПК сумата от 78 285.99 лв., застрахователно обезщетение, изразяващо се в разходи за болногледачи и придружители за периода от 12.01.2018 г. до края на съдебното дирене пред въззивната инстанция - 12.10.2021 г., ведно със законната лихва от 12.10.2021 г., до окончателното изплащане, както и да заплаща сумата от 1950 лв. /месечно, считано от 12-то число на м.10.2021 г., до смъртта на И. Е. С. или до изчерпване на застрахователния лимит по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, ведно със законната лихва върху помесечно определените обезщетения в размер на по 1950 лв./ месечно, считано от 12-число на месеца, следващ този, за който тази сума е дължима, до окончателното им заплащане, като е разпределена и отговорността за разноските пред двете инстанции.

Указва на касатора ЗК „Лев инс“ АД в едноседмичен срок то съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС, държавна такса в размер на 3295.09 лв.

При неизпълнение в срок производството ще бъде прекратено.

След представяне на доказателства за внасяне на таксата, делото да се докладва на Председателя на Второ отделение на Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.