О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50066

София, 08.02.2023 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ:Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 1866 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Б. М., чрез адв. С. Я. против решение № 45/12.01.2022 г. по в. гр. д. № 2441/2021 г. на Окръжен съд Пловдив, с което като е потвърдено решение от 26.04.2021 г., постановено по гр. д. № 16993/2019 г. по описа на Районен съд Пловдив, е уважен предявения от „ТРИЕРА“ ООД срещу Б. М. М. и М. Б. М., иск с правно основание чл.135 ЗЗД – за обявяване за относително недействителен по отношение на „ТРИЕРА“ ООД, сключения между ответниците договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № ....., том ...., рег. № ...., дело №....../...... г. на нотариус И. И., с рег. №..... на НК и район на действие Районен съд Пловдив.

Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване.

Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност поради противоречие с материалния закон, нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК. Поддържа се неправилност на извода на съда, че ответницата М. Б. М. е знаела за задълженията на своя баща - Б. М. М., който извод е в резултат на допуснати процесуални нарушения при преценка на свидетелските показания, събрани пред въззивната инстанция.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ От кой момент следва да се счита, че ответникът е станал длъжник при висящ процес по иск по чл.135 ЗЗД – дали моментът, посочен от ищеца или датата, на която съдебното решение е влязло в сила; 2/ Допустимо ли е съдът да определя датата, на която ответникът по иск с правно основание чл.135 ЗЗД е станал длъжник и тази дата да предшества датата на влизане на съдебното решение в сила; 3/ Ответникът по иск по чл.135 ЗЗД следва ли сам да се счита за длъжник от дата преди влизане на съдебното решение в сила и 4/ Правилно ли е съдът да постанови решението си, позовавайки се на свидетел неочевидец и некредитирайки показанията на свидетел-очевидец. По всички повдигнати въпроси се поддържа допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответната страна - „ТРИЕРА“ ООД, чрез адв. Д. в отговор на касационната жалба излага становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и доводи за неоснователност на основанията за касационно обжалване по чл.281, т. 3 ГПК.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е уважен иска с правно основание чл.135 ЗЗД, въззивният съд е приел, че страните нямат спорят по следните факти: с нот. акт №99/05.09.2019 г., том II, рег. № 1653, нот. дело № 260/2019 г. ответникът Б. М. е продал на ответницата М. Б. М. /негова дъщеря/ собствения си недвижим имот – апартамент № 14/85, находящ се в [населено място], ж-к „....“, [жилищен адрес] със застроена площ от 34,31 кв. м., ведно с избено помещение № № .... и 0.247% ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена; с влязло в сила на 24.11.2020 г. решение по т. д. №1059/2019 г. по описа на Окръжен съд Пловдив, е признато за установено, ме Б. М. дължи на „Триера“ ООД сумата от 100 000 лева – главница, дължима по запис на заповед, издаден на 24.07.2019 г., без протест и без разноски, платим на падеж 30.09.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението -07.10.2019 г. до окончателното изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК от 08.10.2019 г. по ч. гр. д. № 16106/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд. При тези данни съдът е приел, че спорът между страните е концентриран върху това знаел ли е купувачът по атакувания договор за продажба на недвижим имот от 05.09.2019 г., че със сключването му се увреждат интересите на кредитора на продавача, съответно оборена ли е презумпцията за знание за увреждане в хипотезата на чл.135, ал.2 ЗЗД, според която знанието за увреждане се предполага до доказване на противното, когато третото лице е съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Прието е, че кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко лице, титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника, като самото вземане може да не е ликвидно и изискуемо, но трябва да бъде действително. В конкретния случай наличието на установено както по основание, така и по размер действително вземане на ищцовото дружество срещу ответника Б. М., е установено с посоченото влязло в сила съдебно решение на Окръжен съд Пловдив, а качеството кредитор за ищцовото дружество е възникнало на датата на издаване на записа на заповед – 24.07.2019 г. Прехвърлителната сделка, с която длъжникът се е разпоредил със свое имущество е с дата 05.09.2019 г., т. е. след като дружеството вече е придобило качеството на кредитор по вземане по запис на заповед. При съобразяване на трайната съдебна практика, според която увреждащо е всяко действие, с което длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или създава трудности за удовлетворение на кредита, съдът е приел, че с извършеното от длъжника действие по отчуждаване на собствения му имот с процесната сделка от 05.09.2019 г., безспорно се установява и увреждането на кредитора, като без значение е обстоятелството, че разпореждането е възмездно и длъжникът придобива насрещна престация, тъй като по този начин се дава възможност на длъжника за избира с кое имущество да изпълни задължението си, което противоречи на правилото на чл.133 ЗЗД. Съобразявайки и съдебната практика относно знанието за увреждане, съдът е приел, че длъжникът винаги знае за увреждането, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на вземането на кредитора, какъвто е и конкретния случай. Посочено е, че знание за увреждане е необходимо да е налице и у третото лице – съдоговорител на длъжника, което обаче съгласно чл.135, ал.2 ЗЗД се предполага, доколкото купувачът е низходящ – дъщеря на продавач /длъжник/. Доказателствената тежест за оборване на презумпцията за знание се носи от ответниците по иска с правно основание чл.135 ЗЗД и именно в тази връзка въззивният съд е допуснал на основание чл.266, ал.3 ГПК събиране на гласни доказателствени средства пред въззивната инстанция След преценка на показанията на разпитаните по делото свидетели и при съобразяване на разпоредбата на чл.172 ГПК, въззивният съд е приел, че презумпцията за знание за увреждането, не е оборена, тъй като по делото липсват убедителни доказателства за това, като е анализирал подробно свидетелските показания на св. Г., която съжителства фактически със сина на ответника Б. М..

Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:

Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Р. Б. или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона.

Първите три въпроса, преформулирани от касационния съд, се свеждат до въпроса кое лице и от кой момент има качеството „длъжник“ по смисъла на чл.135 ЗЗД, който въпрос макар да отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, не покрива сочения допълнителен критерий – да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Съгласно т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателствата и обществените условия промени, като точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай касаторът изобщо не е обосновал наличието на поддържания от него допълнителен критерий – не е посочил противоречива съдебна практика, която следва да бъде отстранена, нито необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, нито твърди че произнасянето по въпросите се налага от непълнота на закона или е свързано с тълкуването на неясна правна норма. Отделно от това на повдигнатия въпрос е дадено разрешение в трайната съдебна практика на ВКС, включително и задължителната такава - Тълкувателно решение № 2/09.07.2019 г. по т. д. № 2/2017 г. на ОСГТК относно предпоставките за основателността на Павловия иск, според която кредиторът следва да разполага с действително парично или непарично вземане срещу длъжника, което не е удовлетворено и е възможно все още да не е изискуемо или ликвидно, т. е. кредиторът може да предяви иска по чл.135 ЗЗД не само когато вземането е изискуемо и установено по своя размер, а и преди да настъпи изискуемостта или преди с решение на съд то да бъде признато в определен размер. Съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, тъй като предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с което длъжникът го уврежда. Съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. От значение за уважаването на иска е вземането да предшества по време увреждащото действие на длъжника. В задължителната практика на Върховния касационен съд е разяснено също така, че разпоредбата на чл.135 ЗЗД борави с понятието „длъжник“ като не прави разграничение между отговорността за лично или за чуждо задължение, респ. дали качеството длъжник е придобито по главно или по акцесорно правоотношение. В конкретния случай качеството „кредитор“ за ищцовото дружество и качеството „длъжник“ за ответника Б. М. е възникнало на датата на издаване на записа на заповед – 24.07.2019 г.

Последният формулиран от касатора въпрос нямат характер на правен въпрос, а представлява фактически въпрос, чиято обосновка е свързана с оплаквания по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при обсъждане на събраните по делото гласни доказателствени средства. Възприетата от съда фактическа обстановка и извършената от него преценка на доказателствата не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а и необосноваността не са след касационните основания по чл. 280, ал.1 ГПК, с изключение на хипотезите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК и по-конкретно при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато хипотеза в случая не се разкрива.

С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение, които са в размер на 1200 лв. с вкл. ДДС, съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 28.04.2022 г.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № № 45/12.01.2022 г., постановено по в. гр. д. № 2441/2021 г. по описа на Окръжен съд Пловдив.

ОСЪЖДА М. Б. М., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], ж-к „Т.“, [жилищен адрес] да заплати на „ТРИЕРА“ ООД, на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1 200 лв. – разноски за касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: