2О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50010

София, 09.01.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр. д. № 1058 по описа на четвърто гражданско отделение на ВКС за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор С. Д. – прокурор в Софийска градска прокуратура, против решение № 260340 от 26 януари 2022 г., постановено по в. гр. д. № 3320/2021 г. по описа на Софийски градски съд, с което се потвърждава решение № 16384 от 20 януари 2020 г., постановено по гр. д. № 18005/2018 г. по описа на Софийски районен съд, за осъждане на Прокуратурата на Р. Б. да заплати на И. К. П., със съдебен адрес в [населено място], сумата от 3000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, ведно със законната лихва, считано от 11.08.2016 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния му предявен размер от 10000 лева.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Поддържа се, че в мотивите и на въззивния, и на първоинстанционния съд няма отговор защо именно сумата от 3000 лева е приета за справедлива обезвреда за претърпените неимуществени вреди; че във въззивното производство не са обсъдени в достатъчна степен доводите и възраженията във въззивната жалба на прокуратурата за липса на пряка причинно-следствена връзка между заявените вреди, повдигнатото обвинение и воденото срещу П. наказателно производство, за недоказаност на обема и интензитета на нематериалната увреда, за липса на преки доказателства относно корелацията между влошеното здравословно и емоционално състояние и процесното производство, които според касатора сочат значително занижен, минимален интензитет на евентуално претърпените негативни последици. В тази връзка се сочи, че повдигнатото обвинение на П. не е за тежко престъпление и спрямо обвиняемия е взета най-леката мярка за неотклонение – „подписка“. Изброяват се обстоятелства, сочещи значително по-нисък интензитет на търпените вреди от незаконните обвинения: отсъствието на ясни, недвусмислени и категорични доказателства за заявения от П. сериозен обем на претърпените неимуществени щети, взета най-лека възможна мярка за неотклонение и липса на наложена друга мярка за процесуална принуда, провеждането и приключването на наказателното производство на досъдебна и съдебна фаза в изключително кратки и разумни срокове. Поддържа се, че определеният размер на обезщетението е неоправдано висок, не кореспондира с доказателствата по делото и с изискванията на чл. 52 ЗЗД, и не е еквивалент на действително претърпените от П. неимуществени вреди. Въззивната инстанция е приела, че справедливо в конкретния случай се явява обезщетение в размер на 3000 лева, но липсвала обосновка за това какво е конкретното съдържание на тази „справедливост“. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответникът И. К. П., със съдебен адрес в [населено място], представляван от адв. К. П., в отговор на касационната жалба поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество.

Във въззивното решение се приема за установено, че с постановление от 05.08.2015 г. И. К. П. е привлечен в качеството на обвиняем за извършване на престъпление по чл. 283 ГПК за това, че на същата дата в [населено място], в качеството му на длъжностно лице – полицай в ОСПС-СДВР-МВР, при извършване на лична проверка при превоз на чужди граждани – бежанци в посока от [населено място] за [населено място], използвайки служебното си положение, с цел да набави за себе си или за другиго противозаконна облага, получил без правно основание от чуждите граждани парични средства (подробно описани като стойност и вид валута). Спрямо обвиняемия е взета мярка за неотклонение „подписка“. С постановление от 04.04.2016 г. повдигнатото срещу П. обвинение за престъпление по чл. 283 НК е презицирано. Със заповед № 513з-6253 от 04.09.2015 г. на директора на СДВР П. е временно отстранен от длъжност във връзка с образуваното срещу него наказателно производство, а със заповед № 513з-3 от 04.01.2016 г. на директора на СДВР му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и е прекратено служебното му правоотношение. С постановление от 11.08.2016 г. на прокурор при СГП на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК е прекратено образуваното срещу И. К. П. и още едно лице наказателното производство по сл. д. № 253/2015 г. по описа на СО–СГП, пр. пр. № 12953/2015 г. по описа на СГП, поради това, че обвинението не е доказано. С влязло в законна сила на 30.06.2017 г. решение на АССГ е отменена заповед № 513з-3 от 04.01.2016 г. на директора на СДВР и към датата на образуване на въззивното производство П. отново е служител на МВР. Въз основа доказателствата по делото е прието, че П. е търпял неимуществени вреди, свързани с незаконното обвинение – след повдигане на обвинението се притеснил, че ще бъде несправедливо осъден, пречупил се като личност, изолирал се, станал нестабилен, били уронени честта и достойнството му. За производството имало статии в пресата, доста хора разбрали за него, тъй като градът, в който живеел П. (гр. П.) не бил голям град. Родителите на П. също разбрали за случая и се притеснили.

Въззивният съд е приел за установено, че е налице незаконен акт на правозащитен орган – обвинение в извършване на престъпление, като образуваното наказателно производство е било прекратено, тъй като обвинението не е доказано – чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК. Прокуратурата не е оспорила твърдението на П., че постановлението за прекратяване на наказателното производство му е съобщено и по отношение на него фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е завършен. Съдът е посочил, че при обвинение в престъпление по служба по чл. 283 НК се преценява включително тежестта и характерът на повдигнатото обвинение, заеманата от обвиняемия длъжност и съответните морални и професионални изисквания при нейното заемане, личността на обвиняемия и общественото му положение. В конкретния случай за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е отчетена продължителността на преследването по наказателното производство, което е било 1 година – от привличането на П. в качеството на обвиняем – 05.08.2015 г. до прекратяването на наказателното производство – 11.08.2016 г. Прието е, че същото се е развило в разумен срок с оглед необходимостта от издирване и разпит на множество свидетели, включително чужди граждани с неустановена самоличност. На лицето е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“ и не са му налагани ограничителни мерки по НПК, вкл. отстраняване от длъжност. Взето е предвид, че повдигнатото обвинение за престъпление по служба по чл. 283, ал. 1 НК не е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, но същевременно обвинението е от сферата на професионалната реализация на П., доколкото се твърди, че именно в качеството му на длъжностно лице се е възползвал от служебното си положение, за да набави за себе си облага, което има по-силно негативно отражение върху неимуществената му сфера. Освен това към момента на повдигане на обвиненията той е бил на 24 години, като наказателното производство се е провело по време, когато е бил в активен етап от професионалното и личностното си развитие. Посочено е, че П. е преживял психическия дискомфорт, както и естествения страх и притеснение от неоснователно осъждане; че повдигнатото срещу него незаконно обвинение е затруднило личния, социалния и професионалния му живот в степен, по-висока от обичайната – той е станал затворен и тревожен, процесното обвинение е било разгласено в медиите, което е повлияло негативно на репутацията му, чувствал се неуверен в себе си, дискредитирани са били честта и доброто му име, особено с оглед характера на повдигнатото обвинение. От друга страна съдът е съобразил, че не се установява повдигнатото незаконно обвинение да е попречило на професионалната реализация на П. в правоохранителните органи. Напротив, същият и понастоящем работи в системата на МВР след възстановяването му на работа в резултат на отмяна на заповедта за дисциплинарно наказание. Затова, макар негативният ефект на незаконното обвинение да е понесен в една активна от гледище на трудовата реализация възраст, на практика разследването не е попречило на тази реализация. Не са налице и данни за трайни негативни последици и срив в общественото му положение и/или промяна в социалния му статус, нито за настъпването на други, извънредни промени в начина му на живот. Въззивният съд, както и първоинстанционният, е приел липса на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и уволнението на П. – отчел е, че причинната връзка между незаконното обвинение и уволнението от служба е била прекъсната, защото повдигането на обвинение не е необходимо условие за прекратяване на служебното правоотношение, а незаконното уволнение е увреждащо действие, което има самостоятелен характер. Затова при определяне на размера на дължимото обезщетение не е съобразявал заявените за обезщетяване в исковата молба неимуществени вреди в това отношение. Въззивният съд е приел, че П. не е основал претенцията си за обезвреда и с оглед извършените спрямо него процесуално-следствени действия – обиск и изземване по реда на чл. 164, ал. 1, т. 2 НПК, а и при липса на данни те да са осъществени по унизителен за лицето начин, то не обосновават по-висок размер на дължимото обезщетение.

Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обуславят допускането на касационното обжалване.

Първият въпрос на прокуратурата е дали при определяне на основанието и предпоставките за носене на отговорност на държавата по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ въззивният съд е задължен да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди, както и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди. Касаторът счита, че произнасянето на въззивния съд по този въпрос е в противоречие с т. II от ППВС № 4/1968 г., решение № 302 по гр. д. № 78/2011 г., ІІІ г. о. и решение № 321 по гр. д. № 2516/2014 г., ІV г. о. – и двете на ВКС. Не се констатира отклонение от постановките на соченото постановление, както и от цитираната практика на касационния съд. В тях е прието, че при определяне на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите си съдът следва да посочи конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е взел предвид всички относими към определянето на справедливия размер на обезщетението обстоятелства, като е отчел тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, взетата по отношение на П. мярка за неотклонение, отражението на повдигнатото обвинение върху личния и професионалния му живот, засягането на доброто му име в обществото, икономическите условия в страната и жизненият стандарт на населението за процесния период. Съдът е обсъдил в мотивите си влиянието на всички тези обстоятелства и относителната им тежест при определянето на размера на дължимото в конкретния случай обезщетение, като е отговорил на доводите и възраженията на страните.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице. Твърди се, че въззивният съд е допуснал противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС, изразени в т. II от ППВС № 4/1968 г., решение № 480 по гр. д. № 85/2012 г., ІV г. о. и решение № 832 по гр. д. № 593/2010 г., ІV г. о. По поставения въпрос в трайната съдебна практика, включително в цитираните от касатора съдебни актове, се приема, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства, включително личността на увредения. Унификация и изравняване е невъзможна. Поради това и законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Съдът основава преценката си на специфичните обстоятелства за всеки отделен случай със съответните проявления от засягането на здравето, психиката, социалния, професионалния, личния и всеки друг кръг правно защитими ценности за адресата на незаконното наказателно преследване. Същият подход е възприет и в обжалваното решение. Извършвайки съвкупна преценка на всички релевантни за случая обстоятелства, въззивният съд е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение е в справедлив размер, като е изложил подробни съображения относно обстоятелствата, обуславящи определения размер на обезщетението.

При този изход на спора е основателно искането на процесуалния представител на ответника за присъждане на адвокатско възнаграждение. Към отговора на касационната жалба се представя договор за правна защита и съдействие, от който се установява, че заплатеното адвокатско възнаграждение е в размер на 500 лева, която сума е дължима от касатора.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 260340 от 26 януари 2022 г., постановено по в. гр. д. № 3320/2021 г. по описа на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. да заплати на И. К. П., със съдебен адрес в [населено място], [улица], [жилищен адрес] ап. № 94, сумата от 500,00 (петстотин) лева разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: