О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50949

София, 15.12.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1766 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. Д. срещу решение № 1872 от 13.12.2021 г. по в. гр. д. № 1945/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 261530 от 07.05.2021 г. по гр. дело № 7328/2020 г. на Варненски районен съд, с което са уважени предявените от Ж. Н. К. срещу касатора Д. частични искове с правно основание чл. 422 ГПК, като е прието за установено в отношенията между страните, че ответникът Д. дължи на ищеца К. сумата 20 000 лева, представляваща част от сумата 44 000 лева, дължима по договор за паричен заем от 10.05.2012 г., ведно със законната лихва за забава в размер на 4 811. 11 лв., за периода: 12.05.2017 г. – 12.10.2019 г., съставляваща част от сумата 10 804. 44 лв., както и ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 23.04.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение № 1706/24.04.2020 г. по ч. гр. д. 4138/2020 г. на Варненски районен съд.

Касаторът - ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено и да му бъдат присъдени сторените съдебно – деловодни разноски по делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба И. А. Д. релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните въпроси: 1. „При наличие на противоречиви свидетелски показания решаващият съд на коя група свидетели следва да основе крайните си изводи - на тази, която макар да са очевидци, явно са заинтересовани от изхода на спора, или на втората група, чиито свидетелски показния са за факти, които са възприети непосредствено, и за придобити по косвен път данни за релевантните за делото факти?“, за който твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 140/23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на II г. о. на ВКС, решение № 131/12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 297/22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на I г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 176/28.05.2011 г. по гр. д. № ; 759/2010 г. на II г. о. на ВКС, решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. на ВКС., решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008 г. на IV г. о. на ВКС и решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV г. о. на ВКС; 2. „Следва ли въззивният съд да допусне експертиза, при направено оплакване във въззивната жалба за неправилност на решение на първоинстанционния съд и при наведени с въззивната жалба искания за допускане на графологична експертиза за установяване на факти и обстоятелства, които първоинстанционният съд не е допуснал, приемайки ги за неотносими в открито на първа инстанция производство по чл. 193 ГПК за оспорване автентичност на документ?“, за който счита, че е разрешен в противоречие с решение № 226/ 12.12.2016 г. на I г. о. на ВКС; 3. „Задължен ли е въззивният съд, ако установи допуснато процесуално нарушение от първа инстанция и с оглед установяване на релевантните по спора факти и направените доказателствени искания пред първа инстанция служебно да назначи експертиза?“, който намира за разрешен в противоречие с т. 3 ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, и 4. „Длъжен ли е съда да изложи мотиви защо дава вяра на едни свидетелски показания, за сметка на други?“, за който посочва, че е решен в противоречие с решение № 65/16.07.2010 г. по гр. д. № 4216/2008г. на IV г. о. на ВКС, решение № 570/06.11.2009 г. по гр. д. № 4112/2008 г. на II г. о. на ВКС и решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. на ВКС.

Ответникът по касационната жалба – Ж. Н. К. подава писмен отговор, в който изразява становище за отсъствие на основания за допускане на исканото касационно обжалване. Претендира сторените пред касационната инстанция съдебно – деловодни разноски.

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, т. е. тя е допустима.

По основанията за допускане на касационния контрол, настоящият съдебен състав намира следното:

В исковата молба, ищецът поддържа, че на 10.05.2012 г. е сключил с ответника договор за паричен заем, по силата на който последният в качеството си на заемополучател е получил от заемодателя сумата 44 000 лева, предадена му непосредствено преди подписване на договора, която е следвало да върне в срок до 10.05.2017 г.. Поради забава на изпълнението на задължението за връщане на паричната сума, срещу ответника е било образувано заповедно производство по ч. гр. д. № 14138/2020 г. на Варненски районен съд и е била издадена заповед за изпълнение № 1706/24.04.2020 г., срещу която ответникът е подал възражение в срока по чл. 414 ГПК.

Ответникът е оспорил в отговора на исковата молба предявените искове, излагайки твърдения, че с ищеца са били в приятелски отношения и през месец май 2012 г. го посетил в [населено място], придружаван от И. М., когато споделил, че планира ремонт на апартамента си, който отлага, защото има финансови затруднения. Ищецът му предложил да му даде паричен заем и страните се споразумяли за заем в размер на 5 000 лева. Тогава ищецът предоставил на ответника непопълнен бланкетен договор за заем, като настоял да го подпише с обяснение, че ще попълнят сумата по -късно през деня, когато ще стане и предаването й. Така ответникът, който не виждал възможност за злоупотреба от страна на ищеца поради отдавнашното им познанство, подписал договора без да е попълнен. След като изминала повече от седмица и не получил нито договора, нито плащане, нито банково бордеро, започнал да звъни на ищеца, но същият не му отговарял. След около месец се разбрали по телефона ищецът да не му дава пари и да анулират подписания договор, като ищецът обещал да скъса единствения екземпляр от същия. Едва при получаването на книжата по настоящото дело ответникът разбрал, че това не е изпълнено, както и видял, че в празните при подписването полета за предадена сума е попълнена такава от 44 000 лева, без реално да е предадена, и за срок на връщане на сумата – датата 10.05.2017 г.. Оспорва да е получавал посочената парична сума. Предявява възражение за обявяване за унищожаем на договора за заем поради измама, на основание чл. 29, ал. 1 ЗЗД, поддържайки, че ищецът умишлено го е въвел в заблуждение, че ще му даде в заем сумата от 5 000 лв., което така и не се е случило. Отделно счита, че клаузата на чл. 1 от процесния договор е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и 3 ЗЗД, поради това, че не отговаря на обективната действителност – поради липсата на реално получаване на сумата от 44 000 лева, както и поради това, че противоречи на чл. 3, ал. 1 Закона за ограничаване на плащанията в брой.

Въззивният съд е приел за установено в процеса, че между ищеца Ж. Н. К., в качеството му на заемодател, и ответника И. А. Д., в качеството му на заемател, е сключен договор за заем от 10.05.2012 г., по силата на който заемодателят се е задължил да предаде на заемателя сумата 44 000 лева, а последният се е задължил да върне същата при условията на договора. Посочил е, че в чл. 2 от договора за заем е удостоверено, че предаването на цялата заемна сума е извършено непосредствено преди подписване на договора, като съгласно чл. 3 заемната сума е следвало да бъде върната в срок до 10.05.2017 г..

Второинстанционният съд е счел, че наведените от ответника доводи – защита срещу предявените искове са два: 1/ че парична сума по процесния договор не му е предадена и 2/ че след полагането на подписа му върху бланката – договор са добавени, не от него, ръкописно изписаните: заемна сума от 44 000 лв. и дата на връщане на заема – 10.05.2017 г.. Намерил е и двата за неоснователни. Посочил е, че с въззивната жалба са въведени оплаквания за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с оставеното без уважение доказателствено искане на ответника за назначаване на графологична експертиза със задача да отговори на въпроса дали описаната в договора за заем от 10.05.2012 г. сума, цифром и словом, и датата - падеж за връщането й, са изписани от ответника И. Д., което доказателствено искане е преповторено в самата въззивна жалба. С определение № 3121/08.09.2021 г. по в. гр. д. № 1945 /2021 г., Окръжен съд – Варна е оставил без уважение искането на ответника за допускане на графологична експертиза с горепосочената задача, направено пред първоинстанционния съд, тъй като е счел, че фактът, който се опитва да докаже страната е неотносим към предмета на спора. Въззивникът – ответник се е оплакал също във въззивната си жалба, че сключването на договор за заем в размер на 20 000 евро не може да бъде установявано със свидетелски показания поради изричната забрана на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК. Оспорил е кредитирането на свидетелските показания на свидетелите на ищеца /неговите съпруга и син/, които освен заинтересовани по смисъла на чл. 172 ГПК, намира и за противоречиви и взаимноизключващи се.

Допуснатите и изслушани гласни доказателства по делото са противоречиви. Доведеният от ответника свидетел И. М. е заявил, че заедно с ответника отишли в заложната къща на ищеца в [населено място], където трябвало да се дадат парите по процесния договор за заем. Ответникът излязъл от там с една празна бланка, формуляр, на която било написано единствено името на ответника, но липсвали цифри и години, парична сума, като свидетелят не е видял предаване на никакви пари. Впоследствие се състояла друга среща в [населено място], при която „най-вероятно“ договорът е подписан от ответника, отвън пред барчето, на предния капак на колата, като свидетелят заявява, че е присъствал на подписването. Посочва, че тогава само се е говорило за някаква голяма сума от порядъка на 40 000 лева – 50 000 лева., но в крайна сметка страните се разбрали за сумата 5 000 лева, която обаче не била предадена на ответника. Свидетелят М. е заявил, че не знае каква е причината за подписване на договора, но двете страни обсъждали доста неща, вкл. какъв бизнес искат да правят. Според свидетеля Н. К. – син на ищеца, заедно с баща си, предали на И. Д. сумата 20 000 евро във Варна, пред дома на последния, пред неговия гараж, където е бил разписан договора за заем, на капака на колата, в присъствието на свидетеля М.. Заявява, че парите били в джобовете им и били предадени на ръка, като ответникът ги преброил. Тогава ответникът казал, че тези пари може да не му стигнат и поискал още 5 000 лева, така заетите парични средства станали общо 44 000 лева. Свидетелят разбрал, че тези 5 000 лв. били дадени на ответника при неговото по - късно отиване до [населено място]. Свидетелката А. К. – съпруга на ищеца, е заявила, че е присъствала на срещата между страните и свидетеля М. в [населено място], в заведението на техни близки, когато на ответника били дадени 5 000 лева, което било може би една седмица след даване на голямата сума от 20 000 евро. Сумата от 5 000 лева била предадена лично пред нея. Съпругът й не е имал заложна къща, но той и ответникът имали уговорка за извършване на съвместна дейност, свързана с площадка за склад.

Въззивният съд, анализирайки приетите писмени и гласни доказателства, е посочил, че подписаният от ответника договор за заем се ползва с формална доказателствена сила относно факта на писменото изявление и неговото авторство. Предвид съдържанието на чл. 2 от процесния договор, съдържащ изявление на двете страни за предаването и получаването на посочената в текста на договора сума от 44 000 лева, е приел за установени тези обстоятелства. Кредитирал е изцяло показанията на свидетелите на ищеца. Счел е, че ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК относно свидетелските показания, не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, за които факти са допуснатите по делото гласни доказателства. В случаи, в които страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен; каква е била действителната обща воля на страните, уговорките относно изпълнението на договора; как са изпълнявани задълженията по него след сключването му, а при наличие на документ за предаване на сумата, няма забрана за установяване със свидетелски показания на останалите елементи на договора. Не е кредитирал показанията на свидетеля М. /свидетел на ответника/, считайки ги за хаотични, несвързани, вътрешно противоречиви и некореспондиращи с останалия доказателствен материал.

Окръжен съд – Варна е посочил, че частният свидетелстващ документ се ползва с формална доказателствена сила и поради това при оспорване верността на отразените в него обстоятелства не се открива производство по установяване на истинността му по смисъла на чл. 193, ал. 1 ГПК, защото преценката на съда за верността на съдържащите се в него изявления се основава на всички доказателства по делото. Посочил е също, че ответникът оспорва реалното предаване на уговорената с процесния договор за заем парична сума, което оспорване не е доказано, с оглед съдържанието на чл. 2 от договора за заем. Изявлението за предаването и получаването на сумата в текста на договора, подписан от двете страни, се ползва с материална доказателствена сила, която е съобразил при оспорване от длъжника на този факт. Решаващият съд е счел за неоснователно направеното от ответника оспорване и досежно твърдението за вписване след сключване на договора и без знанието на заемополучателя на сумата от 44 000 лева и на датата – падеж за връщане на заемната сума.

При горепосочените решаващи правни съображения предявените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК са уважени изцяло.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставя формулирането от касатора на правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по делото.

Първият поставен въпрос от касатора, касаещ това на коя група свидетелски показания следва да основе изводите въззивния съд, не е правен въпрос, а въпрос, относим към конкретната преценка на установените факти и към основание за неправилност на съдебния акт, изразяващо се в допуснато нарушение на съдопроизводствените правила касателно правилата за разпределение на доказателствената тежест и за дължимата от съда преценка на гласните доказателства. Съгласно тълкуването в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният от касатора правен въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Отсъствието на общото изискуемо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно, за да не бъде той допускан, без да е необходимо да се обсъжда допълнителното наведено основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Вторият поставен от касатора въпрос, уточнен и конкретизиран от касационния съд съгласно правомощията му, очертани в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касае задължението на въззивния съд служебно да формулира задачата на експертиза за установяване на обстоятелства от значение за изхода на спора, при въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна. Този въпрос е от значение за изхода на конкретния спор, т. е. спрямо него е налице общото основание за допускане на касационния контрол. Видно от материалите по делото, с въззивната жалба е въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд съдопроизводствено нарушение във връзка с недопускането на поискана от ответника в първото открито с. з. графологична експертиза с формулирана задача, в резултат на което не са били изяснени всички обстоятелства от значение за изхода на спора, най – вече възражението за неистинност на договора за заем в удостоверителната му част поради попълване на заетата сума и падежа на заема не от заемополучателя и то след подписване на договора от страните. Съгласно практиката на ВКС, уеднаквена с ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е задължен да допусне експертиза и да формулира задачата й, при въведено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи в първоинстанционното решение. Обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за извършване на проверка за съответствие на правното разрешение на въззивния съд по този въпрос с разрешението, дадено в практиката на ВКС.

Третият поставен въпрос, касаещ задължението на въззивния съд при установяване на процесуално нарушение от първата инстанция, служебно да назначи експертиза за установяване на правнорелевантните факти, не е от значение за изхода на делото, доколкото не се установява визираната от касатора хипотеза. Ответникът е поискал графологична експертиза още в първоинстанционното производство, поради което не би могъл да се постави въпрос за допускане на такава по служебен почин на съда. Следователно този въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Последният поставен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да изложи мотиви защо дава вяра на едни свидетелски показания, за сметка на други. Въпросът е свързан с наведени от касатора доводи относно това, че при обсъждането на показанията на свидетеля М. въззивният съд е използвал бланкетни и общи правни изводи без посочване на конкретика, касаеща процесното дело, което според него се приравнява на липса на мотиви. Същият е обуславящ, но е разрешен в съответствие с практиката на ВКС, т. е. спрямо него не е осъществено допълнителното основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е подложил доказателствения материал на обсъждане в неговата пълнота и взаимна връзка. Посочил е кои релевантни факти от кои доказателства се установяват, като е изложил съображения защо кредитира една част от свидетелските показания, установявайки съответствието им с останалия доказателствен материал, и защо не кредитира показанията на свидетеля, посочен от ответника. Въпросът дали преценката на гласните доказателства, извършена от въззивния съд, е правилна, не може да бъде поставен в производството по чл. 288 ГПК. В това производство касационната инстанция контролира само правните разрешения на въззивната инстанция, без да има правомощия да съобразява обосноваността на съдебния акт или евентуални процесуални нарушения при постановяването му. В настоящия случай въззивният съд не е посочил, че не е длъжен да изложи съображения защо дава вяра на едни свидетелски показания за сметка на други, напротив изложил е мотиви в този смисъл, посочвайки защо кредитира показанията на свидетелите на ищеца и защо не кредитира показанията на свидетеля на ответника.

Съобразно гореизложеното, налице са основания за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горепосочения правен въпрос, поради което Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1872 от 13.12.2021 г. по в. гр. д. № 1945/2021 г. на Окръжен съд – Варна.

УКАЗВА на касатора И. А. Д. в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за платена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 496. 22 лева, като при неизпълнение в срок, касационната му жалба ще бъде върната.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.