О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 50488
гр. София, 15.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 2467 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 275955/21.03.2022 г., подадена от Л. П. Б., чрез адвокат М. Й., и касационна жалба вх. № 282417/20.04.2022 г., подадена от П. А. Х., чрез адвокат М. Й., срещу решение № 260599 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 5508/2019 г. на Софийски градски съд.
Л. Б. атакува въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 544918 от 26.11.2018 г. по гр. д. № 64423/2015 г. на Софийски районен съд, като вместо това е признато за установено на основание чл. 108 ЗС по отношение на П. А. Х. (като самостоятелна страна и правоприемник по чл. 227 ГПК на починалата в хода на процеса И. Л. Х.), А. П. Х. (като правоприемник по чл. 227 ГПК на починалата в хода на процеса И. Л. Х.) и Л. П. Б. (като самостоятелна страна и правоприемник по чл. 227 ГПК на починалата в хода на процеса И. Л. Х.), че „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД е собственик въз основа на непарична вноска – апорт в капитала на дружеството, извършен от държавата, на сграда с идентификатор ****, находяща се в [населено място], район „С.“, ул. „.“, с площ от 90 кв. м, представляваща постройка на допълващо застрояване, с предназначение: гараж, и ответниците са осъдени да предадат на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД владението върху горепосочената сграда; осъдена е, основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, Л. П. Б. да заплати на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД сумата от 393.23 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването за периода от 20.10.2010 г. до 24.09.2014 г. на собствената на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД сграда с идентификатор ****, както и сумата от 645.48 лв. - обезщетение за лишаване от ползването на същата сграда за периода от 24.09.2014 г. до 23.10.2015 г., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 23.10.2015 г. до окончателното им изплащане.
П. Х. атакува въззивното решение в частта по чл. 108 ЗС и уваженото искане по чл. 537, ал. 2 ГПК, както и в частта, с която е осъден, основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, да заплати на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД сумата от 1572.90 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването за периода от 20.10.2010 г. до 24.09.2014 г. на собствената на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД сграда с идентификатор ****.
Въззивният съд е визирал, че производството по делото е образувано по искова молба, предявена от „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД („АДИС“ ЕООД) срещу П. А. Х., И. Л. Х. и Л. П. Х., по чл. 108 ЗС, във вр. с чл. 537, ал. 2 ГПК и чл. 59 ЗЗД. Като основание на правото си на собственост, ищецът посочва АДС № 1913/25.09.1995 г. и апортна вноска в капитала - заповед № 95-00-148/13.11.2001 г. на министъра на външните работи на Р. Б. и извлечение от приложение № 2 – опис-оценка на сградите по сметка 203 към 31.10.2001 г., представляващо неразделна част от посочената заповед, както и решение № 1/15.11.2001 г. на Софийски градски съд и влязлото в сила на 7.01.2003 г. решение от 2.08.2001 г., постановено по гр. д. № 54/2000 г. на Софийски апелативен съд.
В хода на първоинстанционното производство е починала И. Л. Х., като е оставила за законни наследници: П. А. Х. (съпруг), А. П. Х. (син) и Л. П. Б. (дъщеря).
С протокол от 6.12.2021 г. по делото е допусната поправка във фамилното име на Л. П. Х., като страната следва да се счита с имена Л. П. Б..
Съдът е обсъдил събраните по делото писмени доказателства: акт за държавна собственост № 1913/25.09.1995 г., издаден на основание чл. 81, ал. 1 НДИ и Протокол образец 16 от 16.04.1990 г. за недвижим имот, находящ се в [населено място], кв. 11, местност „В. - В. С.“, и построената върху него сграда на два етажа, състояща се от сутерен, I-ви етаж, II-ри етаж, мансарден етаж и два броя гаражи, построени до сградата; скица № *-05.08.2014 г., издадена от СГКК, [населено място] на сграда с идентификатор ****, с предназначение: постройка на допълващо застрояване, със застроена площ от 90 кв. м, находяща се в [населено място], ул. „“. Посочил е, че от ПМС № 266/30.12.1999 г. и ПМС № 252/05.11.2001 г. се установява, че Бюро за обслужване на дипломатическия корпус към Министерство на външните работи е преобразувано в Изпълнителна агенция „Дипломатически имоти в страната“ (ИА „ДИС), която е закрита, а нейното имущество е преминало към Министерство на външните работи. В чл. 3, ал. 2 от ПМС № 252/5.11.2001 г. е предвидено, че министърът на външните работи в двумесечен срок следва да образува еднолично дружество с ограничена отговорност с държавно имущество, като внесе в капитала на новообразуваното дружество съответното движимо и недвижимо имущество, както и наличните към 27.09.2001 г. по сметките на закритата агенция финансови средства. От заповед № 95-00-148/13.11.2001 г. на министъра на външните работи, издадена на основание чл. 113 и сл. ТЗ, чл. 3, чл. 8 и чл. 10, ал. 1 от Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията, във вр. с чл. 3, ал. 2 от ПМС № 252/5.11.2001 г. за закриване на ИА „ДИС“ и чл. 6 ППЗДС и решение № 1/15.11.2001 г. на ф. о. на СГС се установява, че е регистрирано търговско дружество „АДИС“ ЕООД с капитал - 78 355 000 лв. и едноличен собственик на капитала - държавата, представлявана от министъра на външните работи. Капиталът на дружеството се състои от финансови средства, движимо и недвижимо имущество, подробно описано в приложение, представляващо неразделна част към заповедта. Процесната сграда е посочена в приложението в позиция № 469. Със заповед № 95-00-64/26.03.2003 г. на министъра на външните работи е наредено да се намали капитала на „АДИС“ ЕООД, като намаляването е извършено с цел изваждане на недвижими имоти и движими вещи от капитала на дружеството. Поземлен имот № *, с посочена балансова стойност 15 594 лв., е изваден от капитала на „АДИС“ ЕООД и е върнат под управлението на Министерство на външните работи. С нотариален акт за собственост № 92, том III, peг. № 11788, дело № 384 от 30.11.2012 г. на нотариус В. Г., издаден на основание чл. 587, ал. 1 ГПК, П. Х. и И. Х. са признати за собственици, на основание покупко-продажба, обективирана в нотариален акт № 8/1981 г., и решение от 6.07.1998 г. по гр. д. № 1376/1995 г. на СГС, на сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 90 кв. м, с предназначение: постройка на допълващо застрояване, гараж, при съседи: от четири страни - двор. С нотариален акт за дарение № 119, том I, peг. № 11511, дело № 108/2014 г. на нотариус Д. С., П. Х. и И. Х. са дарили на дъщеря си Л. П. Х. сградата с идентификатор ****, като са си запазили правото на ползване върху същата. Съгласно декларация от 9.10.2014 г. по чл. 14 ЗМДТ, гаражът е деклариран на името на Л. П. Х.. Налице е приемо-предавателен протокол от 31.01.2000 г. между П. Х. и Б. АГ - търговско представителство за предаване въз основа на решение № 1376/1995 г. на СГС и решение № 1602/7.01.2000 г. на ВКС на самостоятелна сграда с партер, 2 етажа и мансарда, представляваща Резиденция 12, находяща се на [улица], община „С.“. С влязло в сила съдебно решение е отхвърлен искът на П. Х. и И. Х. срещу ИА „ДИС“ към министъра на външните работи, за отстъпване на собствеността и предаване владението върху гараж, изграден в дворно място от 640 кв. м, представляващо имот с пл. № *, местност „В.“ по плана на [населено място]. По делото са представени застрахователни полици относно застраховане на процесната сграда, като сграда на „АДИС“ ЕООД, за периода от 5.03.2002 г. до 6.03.2016 г.
Въззивният съд е съобразил показанията на разпитания по делото свидетел В. В. - служител в „АДИС“ ЕООД, постъпил на работа в БОДК през 1998 г., съгласно които, след връщането на гаражите на „АДИС“ ЕООД, свидетелят бил натоварен със задача да сложи ограда по стъпалата между резиденцията и гаражите, тъй като тогавашният началник Д. К. разпоредил да се постави ограда и да се отделят гаражите от резиденцията. Била поставена телена мрежа. По този начин гаражите били отделени от резиденцията. С преграждането, Х. нямали достъп до гаражите, а такъв имали само служителите на „АДИС“ ЕООД. Когато поставили оградата, гаражите се ползвали от „АДИС“ ЕООД.
Софийски градски съд е обсъдил изслушаните по делото експертизи, като е намерил същите за компетентни и обективно дадени.
Съгласно съдебно-счетоводната експертиза процесният имот е заведен в баланса на ищеца по сметка 224-3 - „инвестиционни имоти“ на 13.11.2001 г. и се води в активите на дружеството и неговия баланс към датата на извършената от вещото лице проверка. Дружеството ежегодно и редовно е заплащало дължимите се данъци върху недвижимия имот и такса смет за него през периода от 2002 г. до 2016 г.; налице е подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху недвижим имот; ищецът е застраховал процесната сграда ежегодно след завеждане на актива, в периода от 5.03.2002 г. до 6.03.2016 г.
Съгласно съдебно-техническата експертиза, с вещо лице инж. Т. Т., бивш имот с пл. № * от кадастралния план от 1974 г. е частично идентичен с поземлен имот с идентификатор *** по КККР. При изработване на последващия регулационен план през 1986 г., съответно на КККР, одобрени със заповед № РД-18-38/10.07.2012 г., старият имот с пл. № * не съществува и площта му е разпределена към имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***. Самостоятелният обект, представляващ постройка на допълващо застрояване, с предназначение: гараж, обозначен на скицата - приложение № 1 „Комбинирана скица към СТЕ“ с по-плътна линия и „4“, според вещото лице попада изцяло в онази част от бивш имот пл. № * по кадастралния план от 1974 г., която е идентична с частта от имота с идентификатор *** по КККР.
Въз основа на така изложеното, въззивният съд е намерил за установено следното от правна страна:
За да бъде уважен ревандикационният иск по чл. 108 ЗС, е необходимо ищецът при условията на пълно и главно доказване да установи, че е собственик на вещта, предмет на претенцията; вещта да се намира във фактическата власт на ответника и ответникът да владее или държи същата без основание. Всеки собственик може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това.
Ищецът твърди, че е собственик на процесната сграда на основание апортна вноска и влязло в сила съдебно решение, с което ревандикационният иск на П. и И. Х. за процесната сграда е бил отхвърлен. Ответниците по исковата молба оспорват това основание като сочат, че със заповед имот № * е бил изваден от капитала на дружеството.
Въззивният съд е приел, че „АДИС“ ЕООД е новообразувано дружество след закриване на ИА „ДИС“, в качеството му на правоприемник на БОДК, чийто капитал е формиран от съответното движимо и недвижимо имущество, както и наличните към 27.09.2001 г. по сметките на закритата агенция ИА „ДИС“ финансови средства. Визирал е, че съгласно чл. 3 от Правилника за реда за упражняване правата на собственост на държавата в предприятията (отм. 7.06.2003 г.), Министерският съвет, министрите, председателите на комитети и ръководителите на ведомства съобразно отрасловата им компетентност могат да образуват държавни предприятия - еднолични дружества с ограничена отговорност, по реда на чл. 113 и сл. от Търговския закон. Съгласно чл. 113 и сл. ТЗ дружество с ограничена отговорност може да се образува от едно или повече лица, които отговарят за задълженията на дружеството с дяловата си вноска в капитала на дружеството. Съгласно чл. 8 ПРУПСДП, образуването, преобразуването или прекратяването на държавни предприятия се извършва с разпореждане на Министерския съвет или със заповед на министрите, председателите на комитети и ръководителите на ведомства. Съгласно чл. 10 ПРУПСДП, министрите, председателите на комитети и ръководителите на ведомства упражняват правата на едноличния собственик на капитала в държавните предприятия - еднолични търговски дружества, съобразно отрасловата им компетентност, освен ако в акт на Министерския съвет изрично е предвидено друго.
Съдът е посочил, че в случая актът, въз основа на който е образувано „АДИС“ ЕООД, е заповед № 95-00-148/13.11.2001 г. В приложението, представляващо неразделна част от заповедта, в позиция 469, е посочен активът „С. “, Резиденция 12, гараж, с посочена година на построяване 1990 г. и стойност 6910 лв.
Изложил е, че съгласно чл. 17, ал. 3 ЗППДОП (отм.) чл. 72 и чл. 73 ТЗ не се прилагат за непарични вноски на държавата и общините в дружествата с над 50 % държавно или общинско участие. Оценката на непаричните вноски на държавата се извършва по ред, установен от Министерския съвет, а дълготрайните финансови активи се оценяват по счетоводната им стойност. В случая вписването на обстоятелството относно капитала на дружеството е извършено въз основа на ПМС № 252/5.11.2001 г. и заповед № 95-00-148/13.11.2001 г., ведно с приложението, неразделна част от заповедта - опис и оценка на сградите на „АДИС“ ЕООД. Съдът е визирал, че апортът е самостоятелен деривативен придобивен способ, независимо от това дали се касае за начално или за последващо учредяването на дадено капиталово дружество внасяне на съответната непарична вноска в неговия капитал. Ето защо е намерил за доказано придобивното основание апорт на процесната сграда.
Софийски градски съд е приел за неоснователно възражението на ответниците по исковете, че по силата на заповедта от 26.03.2003 г. за намаляване на капитала, от капитала на дружеството са били извадени не само поземлен имот № *, но и построената върху него сграда. Посочил е, че действително, заповедта касае бивш поземлен имот № *, за който съдебно-техническата експертиза установява идентичност с частта от имот с идентификатор ***, върху който е построена процесната сграда, но в случая предмет на спора е процесната сграда като самостоятелен обект, а не поземленият имот. Визирал е, че по делото няма данни поземленият имот да е бил внесен в капитала на дружеството. Намерил е за неприложима презумпцията по чл. 92 ЗС в конкретния казус. Посочил е, че става дума за процедура по намаляване на капитал на търговско дружество, при което с решение на принципала се изважда от капитала му конкретен актив - в случая единствено недвижим имот - бивш пл. № *. В заповедта от 26.03.2003 г. е посочена балансовата стойност на поземления имот, а не и на сградата. Следователно, сградата не е предмет на изключване от капитала, а изрично е изключен само поземленият имот. Въззивният съд е намерил подкрепа за този си извод и в другите установени по делото обстоятелства: процесната сграда се води в активите на дружеството и неговия баланс към датата на извършената от вещото лице проверка; дружеството ежегодно и редовно е заплащало дължимите се данъци и такса смет за недвижимия имот през периода 2002 г. - 2016 г.; налице е подадена декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху недвижим имот; ищецът е застраховал процесната сграда ежегодно след завеждане на актива.
Въззивният съд е намерил за неоснователен и довода на ответниците по исковата молба, че не съществува правна възможност за притежаване на отделен обект - сграда, гаражи или др. постройки в имот, без да е учредено вещно право на собственост, ползване или сервитут. Посочил е, че „АДИС“ ЕООД притежава вещното право на собственост върху процесната сграда, придобито чрез апортна вноска в капитала му, което представлява уреден от закона способ за придобиване на правото на собственост, като е допустимо притежание на право на собственост на сграда или постройка, отделно от земята.
Съдът е съобразил, че с влязлото в сила решение от 2.08.2001 г. по гр. д. № 54/2000 г. на Софийския апелативен съд е бил отхвърлен искът на П. Х. и И. Х. срещу ИА „ДИС“ за отстъпване на собствеността и предаване владението на процесната сграда. Намерил е, че силата на пресъдено нещо на това решение важи и за правоприемниците на страните по посоченото дело. Предвид въпросното решение е посочил, че П. Х. и И. Х. не се легитимират като собственици на спорната сграда с представения от тях констативен нотариален акт от 30.11.2012 г., като не са могли и да прехвърлят правото на собственост на същата на дъщеря си Л. Х., нито да си запазят правото на ползване върху сградата с последващия договор за дарение, обективиран в нотариален акт от 25.09.2014 г. Последният не е породил вещноправно действие поради правилото, че никой не може да прехвърли повече права, отколкото сам притежава.
Софийски градски съд е приел за неоснователно, поради липса на доказателства в негова подкрепа, направеното по делото възражение за придобивна давност. В тази връзка е посочил, че представеният от ответниците по исковата молба приемо-предавателен протокол от 2000 г. се отнася до резиденцията, но не и до процесната сграда; Х. са се отказали от допуснатия им за установяване факта на владението свидетел; от представения констативен нотариален акт от 30.11.2012 г. не се установява владение на процесната сграда в посочения десетгодишен период, а с влязлото в сила на 7.01.2003 г. решение на САС по гр. д. № 54/2000 г. е бил отхвърлен ревандикационният иск на ответниците за сградата. Същевременно по делото се установява, че спорната сграда е била заградена с телена мрежа и ползвана от служители на „АДИС“ ЕООД (свидетеля В. В.).
Предвид направените изводи относно правото на собственост върху спорния имот, липсата на спор по делото, че към момента на предявяване на исковата молба ответниците ползват процесната сграда, както и поради липсата на основание за такова ползване, въззивният съд е счел, че са налице всички законови предпоставки за уважаване на предявения ревандикационен иск, както и – като законна последица от това – за отмяна на нотариален акт № 92, том III, peг. № 11788, дело № 384/2012 г. на основание чл. 537, ал. 2 ГПК.
По отношение претенциите по чл. 59 ЗЗД съдът се е позовал на практика по чл. 290 ГПК на ВКС, съгласно която, за уважаване на предявен иск от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик за заплащане на обезщетение за ползване на вещта, е необходимо да се установи, че ищецът е собственик на вещта и че ответникът я ползва фактически и без основание, като размерът на обезщетението се определя на базата на средномесечния пазарен наем. Намерил е за доказани предпоставките за уважаване на исковете по чл. 59 ЗЗД, като относно размера на дължимото обезщетение се е позовал на заключението на вещото лице по делото и е съобразил, предвид диспозитивното начало в гражданския процес, заявения от дружеството по-малък от доказания размер.
Жалбоподателката Л. Б. счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно и необосновано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, пр. трето ГПК.
На първо място, в изложението към касационната жалба са формулирани въпросите: 1) Ако по силата на уредения в нормата на чл. 17а ЗППДОП (отм.) придобивен способ едно търговско дружество се легитимира като собственик на поземлен имот и на сграда върху него чрез извършен апорт на това имущество в капитала му и без да са налице данни собствеността върху сградата да се притежава отделно от собствеността върху земята, следва ли да се приеме, че при намаляване капитала на търговското дружество чрез изваждане от него на поземления имот, не е извадена от капитала на дружеството и сградата, изградена в имота, доколкото същата е била заприходена като актив в отделна счетоводна сметка в балансовите книги на дружеството; 2) Може ли заприходяването на поземлен имот и построената в него сграда, като активи на едно юридическо лице, чрез вписването на тези активи в две отделни счетоводни сметки в балансовите книги на дружеството, да породи право на собственост в полза на това лице върху сградата, отделно от земята.
Твърди се противоречие на въззивното решение по тези въпроси с приетото в: т. 2 от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 263/19.07.2010 г. по гр. д. № 1157/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 643/4.01.2011 г. по гр. д. № 1196/2009 г., I г. о., решение № 340/15.07.2010 г. по гр. д. № 1349/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 238/9.08.2010 г. по гр. д. № 685/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 406/25.11.2010 г. по гр. д. № 614/2010 г., на ВКС, II г. о., решение № 66/18.04.2012 г. по гр. д. № 493/2011 г. на ВКС, І г. о.
На следващо място, формулирани са въпросите: 1) Следва ли да има изрично счетоводно отписване като актив от капитала на търговско дружество на сграда, построена в поземлен имот, когато този имот е изрично изключен от капитала на дружеството, за да се приеме, че е налице презумпцията на чл. 92 ЗС и с изваждането на поземления имот от капитала на дружеството е извадена и построената в имота сграда; 2) Може ли за приобретател на поземлен имот да е налице т. нар. „гола собственост“ върху имота, без да е приложима презумпцията на чл. 92 ЗС, когато няма извършено изрично разпореждане или учредяване на ограничено вещно право или сервитут по отношение на построената в имота сграда.
По отношение на втората група въпроси жалбоподателката твърди, че те са от значение за развитието на правото и точното приложение на презумпцията на чл. 92 ЗС. Визира се и очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Жалбоподателят П. Х. счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно и необосновано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, и ал. 2, пр. трето ГПК.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е визирано по въпросите: 1) Дерогира ли се презумпцията на чл. 92 ЗС по отношение на сграда, изградена в поземлен имот, когато е извършено разпоредително действие с поземления имот и в акта на разпореждането няма изрично посочване, че сградата не е предмет на разпоредителната сделка; 2) Прилага ли се правилото на чл. 92 ЗС по отношение на сграда в поземлен имот, когато сградата и имотът са били предмет на апортна вноска в капитала на търговско дружество, при последващо намаляване на капитала на дружеството и изваждане на имота от капитала му; 3) При апорт на поземлен имот и изградената в него сграда в капитала на търговско дружество, може ли да се приеме, че дружеството придобива собствеността върху сградата отделно от имота, доколкото сградата и имота са заприходени като активи в балансовите книги на дружеството по две отделни счетоводни сметки.
По първите два въпроса се твърди противоречие с приетото в: решение № 120/22.10.2014 г. по гр. д. № 2928/2014 г. на ВКС, II г. о. и решение № 529/9.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, I г. о., а по третия – в: т. 2 от ТР № 4/14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГК на ВКС, решение № 238/9.08.2010 г. по гр. д. № 685/2009 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 263/19.07.2010 г. по гр. д. № 1157/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 406/25.11.2010 г. по гр. д. № 614/2010 г. на ВКС, II г. о., определение № 65/7.02.2014 г. по гр. д. № 7491/2013 г. на ВКС, І г. о.
Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е формулиран следният въпрос, за който се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: Запазва ли правото си на собственост върху сграда, изградена в поземлен имот, отчуждителят на имота, когато при извършване на разпоредително действие с поземления имот няма изрично разпореждане и по отношение на сградата. В този случай приобретателят на имота придобива ли и правото на собственост върху сградата по силата на приращението по чл. 92 ЗС, или същият придобива само т. нар. „гола собственост“ върху имота.
П. Х. счита въззивното решение и за очевидно неправилно. От насрещната страна „АДИС“ ЕООД са постъпил отговори, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на касационните жалби.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими, с изключение на частта им, с която се атакува решението на СГС за уважаване на иска по чл. 108 ЗС срещу А. Х.. Последният не е подал касационна жалба, а останалите ответници по този иск, явяващи се обикновени другари, не могат да обжалват решението във визираната част (чл. 26, ал. 2 ГПК). Това обуславя прекратяване на производството по двете касационни жалби в частта им относно уважения срещу А. Х. ревандикационен иск.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Въпросите, формулирани от Л. Б. във връзка с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и вторият и третият въпроси, относно които П. Х. се позовава на същото основание за допускане на касационно обжалване, не съответстват на решаващите мотиви на въззивния съд и на възприетата от него фактическа обстановка, поради което не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Видно от атакуваното решение, в него Софийски градски съд изрично е посочил, че по делото няма данни поземленият имот да е бил внесен в капитала на „АДИС“ ЕООД. Същевременно ирелевантно за конкретния казус се явява визирането разпоредбата на чл. 17а ЗППДОП (отм.) и позоваването на съдебна практика, имаща отношение към фактическия състав на придобивното основание по чл.17а ЗППДОП (отм.) и доказването му. В случая „АДИС“ ЕООД представлява новообразувано еднолично дружество с ограничена отговорност с държавно имущество, а не преобразувано държавно предприятие.
Първият въпрос от следващата група въпроси в изложението към касационната жалба на Б. също е формулиран изцяло според защитната й теза по делото, че сградата е била изрично изключена от капитала на ищцовото дружество, а не според приетото от въззивния съд в постановения от него акт. Освен това отговорът на този въпрос не е обуславящ изхода на спора, тъй като е свързан само с един от допълнителните аргументи, с които Софийски градски съд е обосновал извода си, че процесната сграда не е била извадена като актив от капитала на „АДИС“ ЕООД. Вторият въпрос от тази група е изцяло неотносим към настоящия спор, доколкото никоя от страните по делото не се явява приобретател на поземлен имот с „гола собственост“ върху последния.
Относно въпросите, свързани с прехвърлянето на право на собственост върху застроен имот, без да е налице изрично разпореждане по отношение на съществуващата в него сграда (сгради), следва да се отбележи, че е налице формирана практика на ВКС, включително визираните по-горе решение № 120/22.10.2014 г. по гр. д. № 2928/2014 г. на ВКС, ІІ г. о. и решение № 529/9.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, І г. о., съгласно която при прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката. Приема се, че по аргумент на чл. 92 ЗС, при прехвърляне на правото на собственост върху земята приобретателят му става собственик и на всички постройки и насаждения. Следователно, щом продавачът не е изключил изрично от продажбата постройки (подобрения), намиращи се в мястото, счита се, че купувачът придобива всичко, което се намира в мястото. Същевременно, обаче, предвид изрично уредената възможност да съществува разделна собственост (чл. 63 ЗС), тази съдебна практика е доразвита, напр. в решение № 529/9.07.2010 г. по гр. д. № 1129/2009 г. на ВКС, І г. о., решение № 370/6.07.2009 г. по гр. д. № 994/2008 г. на ВКС, І г. о., в посока, че при спор действителната воля на страните следва да бъде тълкувана, както и че когато в договора няма изрична уговорка за запазване собствеността върху сградата, но от обстоятелствата по делото следва, че тя не е била предмет на договаряне - нито изрично, нито по подразбиране чрез включване на стойността й в уговорената цена на имота, презумпцията на чл. 92 ЗС следва да се счита оборена. Тоест, съобразно конкретните обстоятелства и събраните доказателства, съдът може да намери, че презумпцията на чл. 92 ЗС не намира приложение при определени актове на разпореждане със земя. В настоящия случай, при така наличната трайно установена практика, жалбоподателите не са се аргументирали защо считат, че е необходимо допускане на касационно обжалване във връзка с презумпцията по чл. 92 ЗС и защо формулираните в това отношение въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
Същото не е очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
Всеки от жалбоподателите дължи на ответника по касационната жалба разноски пред ВКС за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационните жалби на П. А. Х. и Л. П. Х. в частта относно уважения срещу А. П. Х. иск по чл. 108 ЗС И ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260599 от 17.02.2022 г. по гр. д. № 5508/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която е отменено решение № 544918 от 26.11.2018 г. по гр. д. № 64423/2015 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявените от „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД срещу П. А. Х. и Л. П. Х. искове по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД, като вместо това тези искове са уважени.
ОСЪЖДА П. А. Х. да заплати на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД разноски пред ВКС в размер на 200 лв. (двеста лева).
ОСЪЖДА Л. П. Х. да заплати на „Агенция дипломатически имоти в страната“ ЕООД разноски пред ВКС в размер на 200 лв. (двеста лева).
Определението за оставяне без разглеждане на касационните жалби в посочената им част подлежи на обжалване от П. А. Х. и Л. П. Х. в 1-седмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на ВКС.
В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: