О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50673

[населено място], 05.12.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: Н. М.

Г. И.

като изслуша докладваното от съдия Г. И. т. д. № 2731 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

И. С. Р. и М. С. Р. чрез адвокат Г. В. обжалват решение № 260196 от 08.07.2021 г. по в. т.д. № 43/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 106 от 23.04.2020 г. по т. д. № 75/2019 г. на Окръжен съд – Смолян са отхвърлени предявените от настоящите жалбоподатели против „ЗД Евроинс“ АД, [населено място] искове с правно основание чл. 238 във вр. с чл. 233 КЗ /отменен 01.01.2016 г./ за заплащане на сумите от по 13 227,90 лв. за всяка една от жалбоподателите, представляващи разликата над заплатените в хода на производството суми от по 33 178,74 лв. до пълните предявени размери от по 46 406,64 лв., представляващи наследствени дялове от застрахователна сума по договор за задължителна застраховка „Трудова злополука“ № 04400100003150/25.02.2014 г., сключен между „Кенар“ ЕООД и „ЗД Евроинс“ АД, за настъпило на 20.09.2014 г. застрахователно събитие по този договор – смъртта на наследодателя на жалбоподателите – Е. С. Р., ведно със законните лихви върху тези суми от датата на предявяване на иска 15.08.2019 г. до окончателното им изплащане, както и по отношение на иска за обезщетение за забава върху неприсъдената част от главницата за периода от 14.08.2016 до 14.08.2019 г.

В касационната жалба сочат основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваните части. Претендират разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочат следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Длъжен ли е съдът да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и взаимовръзка, при спазване на логическите, опитните и научните правила? – противоречие с: решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 177 от 25.10.2016 г. по гр. д. № 1263/2016 г. на ВКС, III гр. о.; решение № 296 от 05.04.2017 г. по гр. д. № 1776/2016 г. на ВКС, IV гр. о.;

2.Следва ли съдът да тълкува действителната воля на страните по договора при спазване на критериите по чл. 20 от ЗЗД и с оглед всички събрани по делото доказателства? – противоречие с: решение № 188 от 11.01.2016 г. по т. д. № 3378/2014 г. на ВКС, II т. о.; решение № 150 от 22.12.2016 г. по т. д. № 1704/2015 г. на ВКС, I т. о.; решение № 213 от 06.01.2017 г. по гр. д. № 5864/2015 г. на ВКС, IV гр. о.; решение № 60181 от 04.06.2021 г. по гр. д. № 4365/2019 г. на ВКС, IV гр. о.;

„ЗД Евроинс“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.

„ЗД Евроинс“ АД, [населено място] обжалва въззивното решение № 260196 от 08.07.2021 г. по в. т.д. № 43/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 106 от 23.04.2020 г. по т. д. № 75/2019 г. на Окръжен съд – Смолян, настоящият жалбоподател е осъден да заплати на И. С. Р. и на М. С. Р. сумите от по 10 101,06 лв. на всяка една от тях, представляващи обезщетения за неизпълнение на главните парични задължения – заплатените в хода на производството застрахователни обезщетения от по 33 178,74 лв., за периода на забава от 14.08.2016 г. до 14.08.2019 г.

В касационната жалба сочи основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли да се отмени въззивното решение в обжалваната част. Претендира разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на правно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно, че според касатора обжалваното решение е очевидно неправилно.

Сочи и следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Протоколът с резултатите от разследване на злополуката представлява ли необходим и изискуем документ за застрахователя, който е от значение за установяване на наличие или липса основание, както и размера на застрахователното обезщетение по предявена застрахователна претенция?

2.Достатъчно ли е застрахователят да разполага с влязло в сила разпореждане за приемане на злополуката за трудова, за да се приеме за настъпило твърдяното застрахователно събитие по предявената претенция, както и че представлява покрит застрахователен риск по сключена застраховка Трудова злополука?

3.При представени по предявена застрахователна претенция, влязло в сила разпореждане за приемане на злополуката за трудова и протокол с резултати от проведеното разследване на злополуката, застрахователят може ли да откаже изплащане на застрахователно обезщетение въз основа на установените обстоятелства и причини за настъпване на злополуката в протокола, въпреки влязлото в сила разпореждане, с което злополуката се приема за трудова?

4.Следва ли правоимащото лице да представи актуална банкова сметка след промяната по предявена застрахователна претенция и намират ли приложение разпоредбите на чл. 95 и чл. 96 от ЗЗД при действието на КЗ /отм./, ако не е била своевременно представена актуална банкова сметка от правоимащото лице за изплащане на определеното застрахователно обезщетение? По този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС /решение № 194 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1890/2014 г. на ВКС, I т. о.; решение № 197 от 18.02.2014 г. на ВКС, I т. о./

И. С. Р. и М. С. Р. оспорват касационната жалба, подадена от застрахователя. Считат, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски.

Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Подадените касационни жалби са допустими, подадени в предвидения в чл. 283 от ГПК срок, от легитимирани да обжалват решението лица.

За да отмени решението на първоинстанционния съд за осъждане на „Евроинс“ АД да заплати на И. С. Р. и М. С. Р. по 13 227,90 лв – представляваща застрахователна сума по договор за задължителна застраховка трудова злополука № 04400100003150/25.02.2014 г., сключен между „Кенар“ ЕООД и ЗД „Евроинс“ АД , 4 027,61 лв, обезщетение за забава от 14.08.2016 г. до 14.06.2019 г., както и дължимите разноски, въззивният съд е приел, че между работодателя „Кенар“ и ответника – застраховател, е сключен договор за застраховка трудова злополука, на 25.02.2014 г., както и че Е. Р. е загинал в трудова злополука на 20.09.2014 г. при ПТП , настъпило по път за работа, като е признато с разпореждане на ТП на НОИ събитието за трудова злополука. След смъртта на Е. Р. негови наследници са ищците И. С. Р. и М. С. Р.. За да определи конкретния размер на застрахователната сума, въззивният съд е приел, че съобразно уговореното в договора дължимата застрахователна сума се определя, като се вземе предвид сключения договор и съобразно уговорката в него, е определено, че се дължи седемкратния размер на годишната брутна работна заплата на съответния застрахован работник, съгласно ведомост за трудово възнаграждение към момента на сключване на застрахователния договор. Въззивният съд, за да определи този конкретен размер, от една страна, е приел, че по делото е представен „Списък служители Кенар за застраховка трудова злополука“, а от друга и заверено копие от извлечение от ведомост за работна заплата на Е. С. Р. за месец февруари 2014 г. Съгласно представения списък, първата инстанция била приела, че дължимата застрахователна сума следвало да се определи с оглед посоченото брутно трудово възнаграждение от 1 104,92 лв. Но застрахователната сума следвало да се определи съгласно представеното „електронно извлечение от програмен продукт за изчисление на заплати“, представено като заверено копие за трудовото възнаграждение на Р. за м. февруари 2014 г. – моментът на сключване на застрахователния договор. Прието е, че това извлечение представлява заверено копие от възпроизведен на хартиен носител електронен документ – извлечение от ведомостта на трудовото възнаграждение на Е. Р. за м. февруари 2014 г., представляващо писмено доказателство, съгласно изричната разпоредба на чл. 184, ал. 1, изр.1 от ГПК. Прието е, че следва да се приеме размера на брутното трудово възнаграждение съобразно отразеното в тоя документ. Документът не съдържал подпис на работника, но нямало такова изискване. Въззивният съд е приел, че именно това електронно извлечение съдържа данните съобразно застрахователния договор, а списъкът, който бил заверен от управителя на „Кенар“ ЕООД съдържал само длъжност и работна заплата. Представеният от застрахователя документ съдържал всички начисления, които са формирали брутното трудово възнаграждение на работника за съответния месец, тяхното основание и размер. Данните относно размера на работната заплата за заеманата длъжност и за допълнителното възнаграждение за стаж (изчислени пропорционално на отработените дни) съответствали напълно на определеното трудово възнаграждение с последното допълнително споразумение с Е. Р. и неговия работодател. Разликата била в начислено допълнително възнаграждение от 221 лв, като за месец февруари 2014 г. брутното възнаграждение било 789,97 лв.

Направен е извод, че седемкратният размер на брутното трудово възнаграждение е 66 357,48 лв, като съобразно наследствените права на всяка от ищците се дължи по или 33 178,74 лв. Прието е, че сумата е изплатена от застрахователя в хода на процеса и не се дължи по–голям размер. Вследствие на това е отменено решението на първа инстанция за разликата над този размер до напълно предявения – 46 406,64 лв.

По отношение на иска за заплащане на обезщетение за забава е прието, че съгласно чл. 238 , ал. 1 от КЗ (отм), при настъпване на застрахователно събитие, застрахователят е длъжен да изплати определената сума на правоимащите лица. Задължението е със срок – 15 дни от датата, на която са представени поискани доказателства за установяване на застрахователното събитие и за размера на претенцията. Ищците били предявили претенции на 04.02.2015 г. Прието е, че възражението на застрахователя относно забава на кредиторите е неоснователно. Прието е, че съгласно чл. 12 от Наредба за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки /приета с ПМС 263/30.12.1999 г. разпореждането на длъжностното лице по чл. 60, ал.1 от КСО бил крайният акт за определянето на трудовата злополука и най-късно към 06.02.2015 г. ответното дружество било разполагало с него. Последващите опити на ответника за снабдяване с предшестващия разпореждането протокол за резултатите от разследването били неоправдани и на практика били поставили в забава застрахователното дружество. Така е прието, че на 23.02.2015 г. , след изтичане на 15 дневния срок застрахователят е бил в забава и дължи обезщетение за претендирания от ищците период 14.06.2016 г. до 14.08.2019 г., определено е, че размерът на обезщетението е равен на законната лихва като за всяка от ищците върху посочената сума от по 10 101,89 лв. Прието е, че искът за обезщетение за забава до напълно предявения размер на всяка от ищците по 14 128,22 лв е неоснователен, поради частична неоснователност на иска за главница.

Според въззивния съд, въззивната жалба в частта, с която са отхвърлени предявените искания за законна лихва върху разликата за главницата над 13 227,90 до 46 406,64 лв посочени като 75,01 лв и 264 лв – мораторна лихва върху изплатените в хода на процеса обезщетения, не било имало как да бъдат предявени. Искането за присъждане на законна лихва било последица от уважаване на исковете. То не представлявало самостоятелен иск.

Допускането на касационно обжалване се извършва при спазване предпоставките, предвидени в чл. 280 от ГПК.

При извършената служебна проверка не се установи наличие на основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2 , пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

Видно от въззивното съдебно решение, за да определи дължимата застрахователна сума, на основание договора за трудова злополука, въззивният съд е приел, че се определя с оглед брутното трудово възнаграждение за месец февруари 2014 г., така както е посочено във фиш за работна заплата на застрахованото лице, представен по делото. Въззивният съд е извършил тълкуване на договора, за да приеме, че размерът на застрахователната сума се определя върху брутното трудово възнаграждение за месеца на сключване на договора за застраховка трудова злополука. Предвид спора между страните, относно съдържанието на клаузата за определяне на застрахователната сума (конкретният начин на определяне на брутното трудово възнаграждение чрез реферирането към различни документи), се налага извода, че въззивният съд е извършил тълкуване на спорната клауза относно начина на определяне на застрахователната сума. Поради това, приемайки посоченото съдържание на уговорката, между сключващия договора и застрахователя, въззивният съд се е произнесъл по въпроса за тълкуване на договора и съответно е извършил прилагане на нормата на чл. 20 от ЗЗД. Поради това, поставеният правен въпрос 2 е разрешен от въззивния съд. По отношение на този правен въпрос, следва да се извърши проверка дали въззивният съд се е произнесъл в съответствие с трайната практика на ВКС, изразена в посочените от касаторите Р. съдебна практика и служебно известната трайна практика на ВКС, изразена в решение № 26/26.4.2017 г. по гр. д. 50246/16 г. на 3 ГО на ВКС, решение №81 от 07.07.2009 г. по т. д.№ 761/2008 г. на ВКС, 1 ТО, решение №115 от 01.11.2010 г. по т. д.№ 939/09 г. I ТО, т. д. № 523/2008 г., ВКС, II ТО, по т. д. № 666/2010 г., ВКС, II ТО, по гр. д. № 856/2009 г., ВКС ІV г. о., по т. д. № 761/2008 г., ВКС, І т. о., решение № 60079 ОТ 19.01.2022 г. по т. д. № 105/2020 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, решение № 60077 ОТ 15.07.2021 г. по т. д. № 1243/2020 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, решение № 129 от 12.07.2013 г. по т. д. 558/12 г. II ТО на ВКС, решение № 4 от 04.02.2014 г. по т. д. 23/13 г., ВКС, II ТО, решение 12 от 11.02.2022 г. по гр. д. 2032/21 г. по описа на ВКС IV ГО, решение № 149 от 30.11.2017 г. по т. д. 268/17 г. по описа на ВКС, I ТО. Поради това се налага изводът, че касаторите са обосновали наличието на допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Предвид посочения обуславящ правен въпрос, останалите сочени от касаторите Р. правни въпроси не могат да се преценят като решаващи изхода на спора и не представляват общо основание за допускане касационно обжалване.

Касационно обжалване следва да се допусне и в обжалваната част относно иска за обезщетение за забава върху пълния размер на претендираните обезщетения за всяка от ищците върху разликата между присъдения размер и пълно претендирания размер за периода от 14.08.2016 г. до 14.08.2019 г. в размер на 4 027,16 лв., поради това, че вземането е акцесорно и е в зависимост от изхода на спора относно частта от главницата, по отношение, на която е допуснато касационно обжалване.

По отношение на касационната жалба на „Евроинс“ АД срещу решението на въззивния съд в частта, с която са присъдени на двете ищци сумите от по 10 101,06 лв, обезщетение за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД, за периода от 14.08.2016 г. до 14.08.2019 г върху сумата от по 33 178,84 лв, заплатени в хода на процеса на всеки от ищците.

Поставените въпроси 1 и 2 от касатора ЗД „Евроинс“ АД са свързани с развитата от него теза, че протоколът от резултатите от разследване на злополуката представляват необходим и изискуем документ на застрахователя, който да е от значение за установяване на наличие или липса на основание, както и размера на застрахователно обезщетение по предявена застрахователна претенция, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд е приел становището на застрахователя, че протоколът с резултатите от разследване на злополуката, са необходими за произнасянето му по основателността на претенцията на правоимащите лица, е неоснователна. Въззивният съд е приел, че разпореждането, постановено на основание чл. 60 от КСО от ръководителя на териториалното поделение на НОИ, е получен от застрахователя и с получаването му, е имал възможност да установи всички факти, свързани с произшествието, претърпяно от работник, което е квалифицирано като трудова злополука, като в разпореждането са посочени всички релевантни факти, които са установени, за да бъде извършена тази квалификация. По този начин съдът е отрекъл наличието на забава на кредиторите, препятстваща възможността на длъжника-застраховател да изпълни задължението си да заплати застрахователната сума. С даденото от въззивния съд разрешение, правният въпрос относно значението на разпореждането, на основание чл. 60 от КСО, е обусловил изхода на спора по отношение на решението в обжалваната от застрахователя част относно определяне на обезщетението за забава върху сумата, платена преди и в хода на процеса. Разрешаването на този правен въпрос е съгласно тълкуването в трайната практика на ВКС, изразена в решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г., III ГО на ВКС, съгласно която, разпореждането по чл. 60 от КСО, освен индивидуален административен акт, пораждащ определени права и задължения за осигуреното лице, е и официален удостоверителен документ за установените факти и квалифицирането на трудовата злополука. То се съставя въз основа на посочения от касатора протокол от разследване, съставен от упълномощени от осигурителя лица съгласно чл. 2, ал. 2 и 3 от НУРРОТЗ. Съответно въз основа на протокола и всички данни от досието, образувано на основание чл. 59 от КСО, длъжностно лице, упълномощено от ръководителя на териториалното поделение на НОИ, съставя разпореждане на основание чл. 60 от КСО, в което се отразяват установените факти в хода на разследване на трудовата злополука. Поради това поставените правни въпроси 1-2, не са разрешени в отклонение от трайната практика на ВКС и не представляват основание за допускане касационно обжалване.

Посоченият трети правен въпрос, свързан със значението на протокола за разследване на трудова злополука, съставян въз основа на чл. 2, ал. 3 от НУРРОТЗ, е теоретичен, не представлява общо основание за допускане касационно обжалване. С оглед разпоредбата на чл. 60 от КСО, следва да се приеме, че поставеният правен въпрос е свързан с твърденията на застрахователя за осъществени факти, които не са отразени в разпореждането по чл. 60 от КСО. Но в случая такива факти не са сочени от застрахователя и поради това въпросът не е свързан с предмета на делото.

По отношение на посочения 4 правен въпрос, формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че след отричане на забавата на длъжника, поради непредставяне на посочения протокол, този въпрос е обуславящ изхода на спора по отношение на акцесорния иск за заплащане на обезщетение на основание чл. 86 от ЗЗД върху изплатената част от обезщетението. Въззивният съд е приел, че най-късно към 06.02.2015 г., застрахователят е разполагал с разпореждане по чл. 60 от КСО. Така е определил, че 15-дневният срок, предвиден в чл. 238, ал. 3 от КЗ отм е изтекъл на 23.02.2015 г. (претенцията е от 14.08.2016 г. до 14.08.2019 г.).

По този правен въпрос, въззивният съд е приел, че кредиторите с отправяне на претенция пред застрахователя били посочили банкови сметки и впоследствие са посочили други банкови сметки, четири години по-късно. Изложени са мотиви, че това обстоятелство било причинено от неоправданото бездействие на длъжника-застраховател. Неизпълнението на задължението не било обусловено от повторното посочване на банковите сметки. Поставеният правен въпрос не е разрешен в отклонение от трайната практика на ВКС, на която и касаторът ЗД „Евроинс“ АД се позовава. Според посоченото решение № 194 от 03.02.2016 г. по т. д. 1890/14 г., ВКС, I ТО, забавата на кредитора е правно значима, когато са изпълнени предвидените в чл. 95, ал. 1 от ЗЗД предпоставки, а именно поведението на кредитора да е в причинна връзка с неизпълнението на длъжника. Забава на кредитора би била налице, ако единствено с оглед поведението на кредитора е налице неприемане на точно изпълнение от страна на длъжника. При осъщественото неоправдано неизпълнение в срок, от страна на длъжника-застраховател, непосочването на банковите сметки от страна на кредиторите, не се явява в причинна връзка с осъщественото неизпълнение от длъжника – застраховател. Не могат да отпаднат последиците от забавата на длъжника-застраховател с посочването на нови банкови сметки от кредиторите.

По изложените съображения касационното обжалване в тази част не следва да се допуска.

При този изход на делото пред касационната инстанция в частта по касационната жалба на ЗД „Евроинс“ АД относно дължимото обезщетение за забава от застрахователя в размер на по 10 101,16 лв за всяка от ищците върху заплатената в хода на процеса главница от 33 178,74 лв. за периода от 14.08.2016 г. до 14.08.2019 г., на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят разноски, изразяващи се в заплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лв., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Така мотивиран Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260196 от 08.07.2021 г. по т. д. 43/21 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от И. С. Р. и М. С. Р. (като наследници на Е. С. Р.) искове за разликата над 33 178,74 лв до 46 406,64 лв, за всяка от тях – представляващи застрахователни суми над платените им от застрахователя застрахователни суми на наследниците на Е. С. Р., на основание договор за застраховка „Трудова злополука“ № 04400100003150/25.02.2014 г., сключен между „Кенар“ ЕООД (сегашно наименование „Талар фуудс“ ЕООД) и ЗД „Евроинс“ АД, както и в частта относно обезщетението за забава, на основание чл. 86 от ЗЗД за периода 14.08.2016 г. до 14.08.2019 г. за сумата от 4 027,16 лв.

ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ на касаторите И. С. Р. и М. С. Р. да представят доказателства за внесена държавна такса по сметка на ВКС в размер на 345,10 лв. всяка от тях.

При неизпълнение на посочените указания, делото да се докладва за връщане на касационната жалба в посочената част.

След внасяне на дължимата държавна такса, делото да се докладва на председателя на Второ търговско отделение за насрочване в открито съдебно заседание в частта, в която е допуснато касационно обжалване.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно съдебно решение № 260196 от 08.07.2021 г. по т. д. 43/21 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в обжалваната от „Евроинс“ АД част.

ОСЪЖДА ЗД „ЕВРОИНС“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на И. С. Р., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 1, ап. 3 и М. С. Р., ЕГН [ЕГН] , [населено място], [улица], ет. 1, ап. 3 сумата от 1200 лв, направените разноски относно част от касационното производство, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: