9определение по гр. д.№ 2257 от 2022 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

№ 50508

София, 30.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. П. ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

М. Д.

като изслуша докладваното от съдия Т. Г. гр. д.№ 2257 по описа за 2022 г. приема следното:

Производството е по реда на чл. 288 във връзка с чл. 280 ГПК.

Образувано е по подадени от С. И. Ш. и от „Ч. Р. Б. АД касационни жалби срещу решение № 204 от 16.02.2022 г. по в. гр. д.№ 1764 от 2021 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав.

Ответникът „Ч. Р. Б. АД обжалва въззивното решение в частта му, с която по същество е потвърдено първоинстанционното решение № 262023 от 26.03.2021 г. по гр. д.№ 7745 от 2018 г. на Софийския градски съд, I-12 състав в частта за осъждане на това АД да заплати на С. И. Ш. на основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД сумата 35 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 15.10.2014 г. до окончателното й изплащане.

Ищецът С. И. Ш. обжалва въззивното решение в частта му, с която се изменя първоинстанционното решение като по същество се отхвърля предявеният от С. Ш. срещу „Ч. Р. Б. АД иск по чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД за сумата над присъдения размер от 35 000 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв.

В жалбата на ответника се твърди, че решението в обжалваната от него част е неправилно - основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди се противоречие с практиката на ВКС /ППВС № 17 от 18.11.1967 г., решение № 60023 от 02.08.2021 г. по т. д.№ 2956 от 2019 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д.№ 165 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о./ по прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД, доколкото никой не можел да черпи права от собственото си неправомерно поведение, а съдът необосновано възнаградил ищеца за това негово неправомерно поведение, като определил само 30 % съпричиняване. Твърди се противоречие с практиката на ВКС /ППВС № 7 от 29.12.1958 г., т.10 от ППВС № 7 от 1959 г., решение № 266 от 07.12.2016 г. по гр. д.№ 1298 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д.№ 165 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о./ и по приложението на чл.49 ЗЗД, доколкото по делото не било доказано каквото и да е неправомерно поведение от страна на ответника.

В жалбата на ищеца се твърди, че решението в обжалваната от ищеца част е недопустимо и неправилно - основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Като основание за допускане на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Твърди се противоречие с посочена практика на ВКС /решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д.№ 540 от 2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 539 от 13.12.2011 г. по гр. д.№ 1844 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и определение № 204 от 18.03.2021 г. по гр. д. № 4017 от 2020 г. на ВКС, ГК, III г. о./ по следния въпрос: Длъжни ли са съдилищата да се произнесат по всяко заявено искане или възражение само до обема на поисканата от страните защита, или могат свободно да се произнасят по искания и възражения, които са различни от заявените, и по-конкретно: допустимо ли е съдът да разглежда възражение за съпричиняване, което не е изрично заявено, ако ответникът е навел фактически твърдения, че ищецът е причинил вредата изцяло ?

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационните жалби са допустими: подадени са от легитимирани лица /страни по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд с цена на иска 50 000 лв., което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване.

За да постанови решението си за уважаване на предявяния от С. Ш. срещу „Ч. Р. Б. АД иск по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД за сумата 35 000 лв. и за отхвърляне на този иск до пълния предявен размер от 50 000 лв., въззивният съд е приел за установено от фактическа страна следното: На 15.10.2014 г. ищецът С. Ш. е посетил строителен обект, находящ се в [населено място], собственост на синовете му, старата сграда в който е била на етап разрушаване. При огледа на строителната площадка ищецът констатирал наличие на прикрепена за фасадата на старата сграда метална тръба с преминаващи през същата кабели, които били отрязани над нивото след края на тръбата /стърчащи, излизащи извън тръбата и необезопасени/. С цел подпомагане на разрушителните дейности, които предстояли, ищецът решил да премахне тръбата /с кабели в нея/ от стената на сградата, като я откъртил с дървен прът. В момента на падането на тръбата към земята и при допир с ищеца, стърчащите жици произвели късо съединение /волтова дъга/, възпламенили тялото на ищеца и му причинили обгаряния.

От заключенията на приетите по делото експертизи се установило, че процесният кабел се явява остатък от стара електрическа мрежа, прокарана до старата сграда с цел захранването й с ток, както и че тази мрежа впоследствие е била прекъсната от работници на ответното електроразпределително дружество, собственик на кабела, и е била преобразувана в нова - мрежа за захранване с ток на новата сграда. При тази техническа реорганизация на токовото трасе кабелът е бил отрязан /връзката му с инсталацията на сградата е била прекъсната/, но въпреки това електрическият кабел, който вече е бил ненужен, като несвързан с консуматор, е бил оставен /на практика забравен/ на мястото необезопасен и под електрическо напрежение - с ненадлежно изолирани, стърчащи навън, над нивото на предпазната тръба жици под напрежение. Тоест, работници на ответното дружество са прекъснали кабела от разпределителната кутия, но не са го премахнали физически и са го оставили необезопасен.

Прието е, че между страните няма спор по въпроса, че компрометираният проводник е част от електропроводната мрежа на ответното дружество. За безспорно установено е прието и обстоятелството, че ответното дружество не е било уведомявано от собствениците /синовете на ищеца/ за датата на разрушаване на тази сграда. Безспорно установено по делото е и че за мястото е било издаденото надлежно разрешение за строеж на нова сграда, както и че с ответното дружество е било съгласуваното присъединяването на новата сграда към електропреносната мрежа.

При тази фактическа обстановка въззивният съд е приел, че е правилен изводът на първоинстнационния съд, че претърпените от ищеца увреждания, болки и страдания са пряка и непосредствена последица от неправомерни действия на работници на ответното дружество. Станалият причина за инцидента кабел е бил необезопасен и независимо от височината на тръбата неминуемо е представлявал източник на повишена опасност. Задължение на електроразпределителното дружество било да контролира и поддържа в изправност този кабел. Разпоредбата на чл.69 от Закона за енергетиката вменява в тежест на енергийните предприятия да извършват дейността си в интерес на обществото и на отделните клиенти, като обезпечат сигурността на снабдяването, непрекъснатостта и качеството на електрическата енергия, ефективното използване на горивата и енергията, опазването на околната среда, живота, здравето и собствеността на гражданите. Сред изрично изброените задължения на енергийния оператор е това за поддръжка на електроразпределителната мрежа, обектите и съоръженията и на спомагателните мрежи в съответствие с техническите изисквания - чл.89, т.4 от Закона за енергетиката, като конкретните такива са уредени в множество подзаконови актове, между които Наредба № 9 за техническата експлоатация на електрически централи и мрежи от 2004 г., Правилник за безопасност и здраве при работа в електрически уредби на електрически и топлофикационни централи и по електрически мрежи от 2004 г. Допуснатото от ответното дружество бездействие /необезопасяването на електрическия кабел и неспиране на подаването на ток към него след прекъсване на връзката му с електрическата инсталация на сградата, чието разрушаване е предстояло/ представлява неизпълнение на задължението на дружеството да поддържа съоръжения, източник на повишена опасност. В този смисъл това бездействие е противоправно, включително и в нарушение на общия принцип „да не се вреди другиму“.

За да определи размера на дължимото обезщетение по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД за причинените на ищеца болки и страдания от инцидента, въззивният съд е взел предвид характера и тежестта на увреждането на ищеца /изгаряния, повечето от които тежки - дълбоко изгаряне I. и III степен/; вида на проведеното лечение /оперативно, налагащо и многократно хоспитализиране/; продължителността на лечебния и възстановителен период /около 1 година/; продължителността на интензивните болки и страдания, като се знае, че при изгаряне същите са много мъчителни; последиците от увреждането /белези, променена пигментация, нарушена екстензия на един пръст/ и механизма на причиняване на травмите. Предвид всички тези обстоятелства съдът е приел, че претендираната от ищеца сума от 50 000 лв. е справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за причинените на ищеца болки и страдания.

Съдът обаче е присъдил 35 000 лв., тъй като е счел, че това обезщетение от 50 000 лв. следва да се намали с 30 %- колкото, според съда, е съпричиняването на вредите от страна на ищеца. В случая имало съпричиняване на вредите от страна на ищеца, тъй като неговото поведение при инцидента също било противоправно - той, виждайки че от тръбата има стърчащи и оголени електрически кабели, е предприел изтръгването й, без предварителна проверка дали по тези кабели има напрежение. Ищецът е проявил небрежност, като не е предприел обичайната и елементарна грижа за собственото си здраве и живот, а именно - да се увери, че намиращият се в тръбата проводник /кабел/ не е източник на напрежение. Отделен бил въпросът, доколко ищецът е имал право да разрушава чужда собственост, без да уведоми собственика на инсталацията за това.

За неоснователно е прието възражението на ищеца, че първоинстанционният съд недопустимо се е произнесъл по възражение за съпричиняване, което не било надлежно заявено от ответника. Констатирано е от въззивния съд, че още в отговора на исковата молба пълномощникът на ответното дружество е развил защитната си теза, основавайки се на твърдения за противоправно поведение на ищеца, довело до инцидента. Според съда, въпрос на правна квалификация и на установени по делото факти е дали твърдяното поведение на ищеца е причинило изцяло увреждането или само е съпричинило вредоносния резултат.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочената от касаторите практика на ВКС по приложението на чл.49 във връзка с чл.45 ЗЗД, чл.51, а.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД:

Няма противоречие между приетото в обжалваното решение и посочените т.10 от ППВС № 7 от 1959 г., т.1 от ППВС № 17 от 18.11.1963 г., ППВС № 7 от 29.12.1958 г. и решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр. д.№ 165 от 2020 г. на ВКС, ГК, IV г. о., в които най-общо се приема, че пострадалият няма право на обезщетение по чл.45 ЗЗД, когато вредите са настъпили изключително в резултат на неговото поведение. Доколкото по конкретното дело е установено, че вредите не са причинени изцяло от действията на ищеца, а са съпричинени от неговите противоправни действия и от противоправното бездействие на работниците на ответното дружество, в съответствие със закона и с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че е налице основанието на чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответното дружество за причинените на ищеца вреди. Следва да се има предвид, че в решението си съдът подробно се е мотивирал в какво се изразява противоправното поведение на работниците на ответното дружество и защо счита, че между това поведение и настъпилите за ищеца вреди има пряка причинно-следствена връзка.

Няма противоречие и с посоченото от касатора - ответник решение № 60023 от 02.08.2021 г. по т. д.№ 2956 от 2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., в което е прието, че за да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД дължимото обезщетение по чл.45 ЗЗД, съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос. Самото намаляване на размера на обезщетението следва да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда, тоест подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на деликвента и на поведението на пострадалия, с цел установяване на действителния обем, в който всеки едни от тях е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. В обжалваното решение, напълно в съответствие с тази практика на ВКС, въззивният съд е извършил конкретна преценка на тежестта както на поведението на работниците на ответното дружество, така и на поведението на ищеца. При определяне на процента на съпричиняването, съдът е съобразил от една страна, че поведението на работниците на ответника при прекъсване на кабела и оставането му необезопасен и под напрежение представлява неизпълнение на задължението на енергийния оператор по Закона за енергетиката и Наредбата № 9 от 2004 г. да поддържа безопасни за гражданите елекрическата мрежа и съоръженията към нея, които са източник на повишена опасност, а от друга - че поведението на ищеца не е умишлено, а небрежно.

В посоченото от касатора - ответник решение № 266 от 07.12.2016 г. по гр. д.№ 1298 от 2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о. е прието, че ако увреждането е изключителна последица от поведението на трето лице, то липсва причинна връзка между действията на изпълнителя на работата и настъпилите вреди, поради което нито той, нито възложителят носят отговорност. Това решение е напълно неотносимо към конкретното дело, по което не се твърди, а и липсват доказателства, вредите да са причинени от трето лице /лице, което не е нито ищец по делото, нито работник или служител на ответното дружество/. Напротив, установено е съпричиняване на тези вреди от бездействието на работниците на ответното дружество и действията на ищеца.

В посоченото от касатора - ищец решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д.№ 540 от 2012 г. на ВКС, ТК, I т. о. е прието, че приносът на пострадалия за настъпването на вредите следва да бъде надлежно релевиран от ответника чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд. В другото посочено от касатора - ищец решение № 539 от 13.12.2011 г. по гр. д.№ 1844 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. е прието, че диспозитивното начало в гражданския процес изисква от съда да не излиза извън рамките на търсената защита, тоест да не постановява решение свръх петитум, както и че именно защото ответникът изгражда защитата си с оглед на заявените в исковата молба обстоятелства и факти, то съдът не би могъл по своя еднолична преценка да ги променя, като в противен случай би се стигнало до самосезиране и възможност да се предизвика промяна в правната сфера на различни правни субекти по почин на съда - нещо, което е недопустимо и противоречи на правната същност на иска като процесуално правомощие от категорията на публичните субективни права, както и на диспозитивното начало в гражданския процес. Обжалваното решение не противоречи на тази практика на ВКС. Като се е произнесъл по въпроса за съпричиняването на вредите от страна на ищеца, съдът не е постановил нещо в свръх петитум, нито е нарушил диспозитивното начало в гражданския процес, нито се е произнесъл по незаявено възражение на ответника. Видно от отговора на исковата молба, в нея ответникът се е позовал на противоправното поведение на ищеца като причина за настъпилите вреди. Предвид на това негово позоваване правилно първоинстнационният съд и въззивният съд са приели, че ответникът своевременно е направил както възражение за липса на основание за ангажиране на отговорността му за причинените вреди /доколкото твърди, че вредите са последица единствено и само от действията на ищеца, но не и последица от действия или бездействия на работници от ответното дружество/, така и възражение за съпричиняване на вредите /вреди, причинени както от действия на работници на ответника, така и от действия на ищеца/.

Посоченото от касатора - ищец определение № 204 от 18.03.2021 г. по гр. д. № 4017 от 2020 г. на ВКС, ГК, III г. о. не представлява практика на ВКС, която би могла да обуслови допускане на касационното обжалване на решението на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като това определение не разрешава спор по същество /не е постановено по реда на чл.274, ал.2 или ал.3 ГПК/, а е постановено в производство по чл.288 ГПК, в което съдът не дава отговор на процесуални или материалноправни въпроси от значение за разрешаване на правния спор, а само преценява дали са налице основания по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на конкретен съдебен акт.

Не е налице и соченото от касатора - ответник основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване. На първо място, въз връзка с това основание касаторът не е посочил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за делото, произнасянето по който би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. На второ място, казусът касае иск за обезщетяване на неимуществени вреди от непозволено увреждане със съпричиняване на увреждането от страна на пострадалия и всички въпроси, които са поставени във връзка с основателността на този иск, са обсъждани в задължителната и незадължителната практиката на ВКС и ВС, включително посочената от самия касатор - ответник. А от постановяването на тази практика не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната на тази практика.

Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск по чл.49 ЗЗД, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск.

Решението не е и очевидно неправилно: За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗЗД и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да бъде допускано.

Предвид изхода на делото пред ВКС /недопускане на касационното обжалване и по двете касационни жалби/ касаторът-ищец и касаторът - ответник нямат право на разноски, а всеки от тях следва да понесе направените от него разноски за делото пред ВКС.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 204 от 16.02.2022 г. по в. гр. д.№ 1764 от 2021 г. на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав.

Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.