О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 50655
гр. София, 30.11.2022 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на осемнадесети октомври през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 181 по описа за 2022г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от „А.“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. А. М. срещу решение № 31 от 30.06.2021г. по в. т. дело № 93/2021г. на Апелативен съд Бургас, с което след отмяна на решение № 68 от 02.03.2021г. по т. дело № 244/2020г. на Окръжен съд Бургас е осъден „А.“ ЕООД да заплати на „ОББ Факторинг“ ЕООД, [населено място] сума в размер 112 911,10 лв., представляваща сбор от неплатени доставки на гориво по фактури №№ 10359/10.09.2018г., 10412/25.09.2018г., 10454/06.11.2018г. и 10520/16.01.2019г., сума в размер 7 636,44 лв. – разноски за първоинстанционното производство и сума в размер 3 518,22 лв. – разноски за въззивното производство.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи, че е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, тъй като съдът неправилно е тълкувал договора между „Б. Р. К. ЕООД и „А.“ ЕООД, като не е изхождал от изявената от страните воля. Поддържа, че в нарушение на чл. 90 и чл. 103, ал. 3 ЗЗД въззивният съд неправилно е приел, че длъжникът не може да противопоставя на приобретателя на вземането материалните си възражения, произтичащи от неизпълнението на каузалното правоотношение, противопоставими на първоначалния кредитор. Прави оплакване, че въззивният съд неправилно и в противоречие с чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е преценил събраните доказателства и неправилно е установил фактическата обстановка – не е съобразил, че в представените фактури изявената воля на страните е да се уговори доставка на лимит на гориво, т. е. правна възможност да се достави гориво с определени качества и на определена цена; не е зачел материалната доказателствена сила на протокола от 17.02.2019г.; не е кредитирал заключението на съдебно-икономическата експертиза; не е съобразил справките от Информационната система на НАП, издадени във връзка със задължението за деклариране по чл. 110, ал. 10 ЗДДС; не е допуснал служебно нова експертиза, въпреки необходимостта да приложи императивната материалноправна норма на чл. 20а ЗЗД.
В приложено към касационната жалба писмено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; решението е очевидно неправилно.
Според касатора материалноправните и процесуалноправните въпроси, обусловили правните изводи на съда и изхода на делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респективно са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, са следните:
1. Може ли длъжникът да противопостави на правоприемника на едно вземане /фактор/ възраженията си за неизпълнение на договора, от който договор произтича прехвърленото вземане? – противоречие с решение № 134/04.10.2018г. по т. д. № 2377/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 127/30.07.2018г. по т. д. № 1103/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 2175/08.11.1955г. по гр. д. № 6610/1955г. на ВС, IV г. о., решение № 247/02.03.2018г. по т. д. № 1873/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 195/28.05.2019г. по т. д. № 2393/2017г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 218/01.03.2013г. по т. д. № 1008/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 94/10.07.2014г. по т. д. № 3643/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
2. Следва ли при тълкуването на договор съдът да изхожда от изявената от страните воля? Следва ли волята на страните, изявена в двустранно подписаната фактура, в която е виден предметът на договора, да се тълкува от съда при изясняване на неговото съдържание? Следва ли при тълкуването на договора съдът да съобрази волята на страните, изведена от тяхното поведение при изпълнението на договора? – противоречие с решение № 67/31.07.2015г. по т. д. № 631/2014г. на ВКС,ТК, II т. о., решение № 180/10.08.2015г. по гр. д. № 3837/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 271/19.04.2019г. по гр. д. № 4275/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 339/26.04.2021г. по гр. д. № 3998/2020г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 81/07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 170/15.10.2013г. по т. д. № 595/2012г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 16/28.02.2013г. по т. д. № 218/2012г. на ВКС, ТК, II т. о.
3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните? Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства? – противоречие с решение № 222/27.03.2018г. по т. д. № 505/2017г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 222/06.04.2017г. по т. д. № 425/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 212/1.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 324/22.04.2010г. по гр. д. № 1413/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 237/24.06.2010г. по гр. д. № 826/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о. и др.
4. Какво е доказателственото значение на частен документ, който съдържа неблагоприятни за издателя му факти? – противоречие с решение № 89/30.09.2020г. по гр. д. № 3827/2019г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 249/12.11.2012г. по гр. д. № 270/2012г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 128/18.10.2017г. по гр. д. № 5372/2016г. на ВКС, ГК, III т. о.
Могат ли редовно водените търговски книги и записванията в тях да се приемат като доказателство за установяване на търговска сделка, сключена между търговци? – противоречие с решение № 57/29.04.2013г. по гр. д. № 354/2012г. на ВКС, ГК, IV т. о. и решение № 169/31.01.2013г. по т. д. № 664/2011г. на ВКС, ТК, II т. о.
5. Длъжен ли е въззивният съд служебно да допусне изпълнението на експертиза, когато е наведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че фактическата обстановка по делото не е изяснена, или за необоснованост на първоинстанционното решение? Длъжен ли е въззивният съд служебно да назначи експертиза, когато това е необходимо за служебно прилагане на императивна материалноправна норма? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013. на ОСГТК на ВКС, т. 3, решение № 234/30.07.2015г. по гр. д. № 5251/2014т. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 95/15.06.2016г. по гр. д. № 5592/2015г. на ВКС, ГК, I г. о.
Ответникът „ОББ Факторинг“ ЕООД, [населено място] в писмен отговор, приподписан от процесуален представител юрисконсулт Н. И., оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на решението, постановено при спазване на материалния закон, процесуалните правила и обоснованост. Излага доводи, че съдът правилно е кредитирал писмените документи, подписани от ответника и съставени преди спиране на плащанията, в които са посочени конкретни предмет, количества, срокове за плащане, отразени са потвърждения и част от доставките са платени. Поддържа, че друга част от документите не е ясно кога са съставени, твърденията се базират само на израза „Ромпетрол – лимит“ без никакви детайли, а част от заключението на съдебно-икономическата експертиза е основано само на твърденията на представителите на ответника и третото лице, които не могат да бъдат доказани поради пълната липса на счетоводна документация на „Б. Р. К. ЕООД. Ответникът излага съображения, че въззивният съд не е имал задължение да назначи нова експертиза, тъй като тя би установила същите факти, а изводите са правни.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите за допускане на касационно обжалване, приема следното:
Касационната жалба е редовна - подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържат твърдения за касационни основания по чл. 281 ГПК и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивният съд е приел, че на 26.04.2018г. между „ОББ Факторинг“ ЕООД /фактор/ и „Б. Р. К. ЕООД /доставчик/ е сключен договор за факторинг № А00239, с който страните уговорили, че доставчикът прехвърля на фактора по реда на чл. 99 и сл. ЗЗД и срещу определена цена свои настоящи и бъдещи вземания по търговски фактури с отложено плащане, издадени срещу платците, посочени в приложения към договора, като платците, включително „А.“ ЕООД, са посочени в списък - приложение № 7 към договора. Постигнато е съгласие, че възникналите вземания се прехвърлят със сключването на договора, а бъдещите вземания - считано от датата на възникването им, като на фактора се предават всички документи. Доставчикът се задължил да извести писмено платеца на всяко вземане по всяка фактура за извършеното прехвърляне на вземания в полза на фактора, като изрично впише във всяка фактура, че задължението за плащането в деня на падежа се изпълнява чрез банков превод в полза на фактора. Доставчикът дал изрично и неотменимо съгласие и упълномощил фактора да известява от негово име писмено платците за прехвърлянето на всяко вземане по всяка фактура в полза на фактора чрез индивидуални писма-уведомления.
Съдебният състав е установил, че платецът „А.“ ЕООД /ответник по иска и настоящ касатор/ е уведомен от доставчика „Б. Р. К. ЕООД общо за сключения договор за факторинг на 27.04.2018г., а за процесните четири фактури - от фактора „ОББ Факторинг“ ЕООД, който е бил упълномощен за това, на 31.01.2019г. Констатирал е, че на 27.04.2018г. платецът „А.“ ЕООД чрез управителя си А. М. е потвърдил получаването на уведомление от същата дата от доставчика за неотменимо прехвърляне на вземанията, които доставчикът има към платеца, включително на бъдещите вземания, в полза на фактора, считано от фактура № 10221/12.04.2018г., и е декларирал, че се отказва от правото си да извършва прихващания на насрещни вземания с доставчика.
Въз основа на заключението на съдебно-икономическата експертиза въззивната инстанция е установила, че считано от 12.04.2018г. доставчикът е издал към платеца „А.“ ЕООД общо 10 фактури с номера 10221, 10232, 10268, 10304, 10329, 10365, 10395, 10412, 10454 и 10520, подробно описани, и че платецът е платил сумите по първите шест от тези фактури по сметка на фактора. Констатирала е, че последните четири фактури /№№ 10359/10.09.2018г., 10412/25.09.2018г., 10454/06.11.2018г. и 10520/16.01.2019г./ са издадени за доставка на различни количества горива, като в раздел „наименование на продукта“ във всяка фактура е отбелязано „EFIX ДИЗЕЛ /Ромпетрол-лимит/“, последвано от посочване на количеството гориво и единичната му цена за литър; във всяка фактура е посочена дата на падеж три месеца след датата на издаване и е включена забележка, че вземането по фактурата е прехвърлено в полза на „ОББ Факторинг“ ЕООД и плащането е дължимо по посочена във фактурата сметка на „ОББ Факторинг“ ЕООД. Съдебният състав се е позовал на двустранно подписаните от представителите на доставчика „Б. Р. К. ЕООД и получателя на продуктите „А.“ ЕООД на 10.09.2018г., 25.09.2018г., 06.11.2018г. и 16.01.2019г. приемо-предавателни протоколи към всяка фактура, в които е отразено, че доставчикът предава, а получателят приема конкретното количество гориво, съответстващо на това, за което е съставена фактурата, както и че продуктите са получени без забележка по отношение на количеството и качеството. Съобразил е и подписаната от управителя на „А.“ ЕООД форма, приложена към писмо от 31.01.2019г., изпратено от фактора „ОББ Факторинг“ ЕООД до платеца „А.“ ЕООД по електронната поща, в която платецът е удостоверил, че е получил уведомление за цесията на вземанията по процесните четири фактури на обща стойност 112 911,10 лв. във връзка с договора за факторинг между фактора и доставчика, и е декларирал, че доставките, за които са издадени процесните четири фактури са редовно извършени от доставчика към платеца, че платецът няма възражения относно дължимостта на сумите по фактурите и че е съгласен да извърши плащането по сметка на фактора на падежната дата на всяка от фактурите.
За да направи извод, че ответникът по иска дължи на ищеца заплащане на сумата в общ размер 112 911,10 лв. по процесните четири фактури, въззивната инстанция се е аргументирала с обстоятелството, че доставките по тези фактури са извършени. В тази насока въззивният съд се е позовал на съдържанието на фактурите, двустранно подписаните приемо-предавателни протоколи и изявлението на управителя на „А.“ ЕООД в подписаната форма, приложена към писмо от 31.01.2019г., изпратено от фактора „ОББ Факторинг“ ЕООД до платеца „А.“ ЕООД по електронната поща за потвърждаване на салдата по фактурите.
Въз основа на установената фактическа обстановка и след съобразяване на приликите и разликите между цесията и факторинга, разграничени в решение № 94/10.07.2014г. по т. д. № 3643/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., въззивният съд по аналогия на чл. 103, ал. 3 ЗЗД е направил извод, че след като длъжникът е бил уведомен за прехвърлянето на вземанията по процесните четири фактури и се е съгласил с него, потвърждавайки получаването на уведомлението на 31.01.2019г., той не е можел да извърши прихващане на задълженията по тях със свои вземания към предишния кредитор. След като не би могло да се извърши прихващане между доставчика и платеца, което би довело до погасяване на вземането на фактора, то не би могло да се признае на доставчика и платеца възможността с нарочно последващо споразумение да установят в отношенията помежду си, че вземанията на доставчика не съществуват и това да има действие спрямо фактора. Поради изложените съображения съдебният състав е заключил, че инкорпорираното в протокола от 17.02.2019г. споразумение между доставчика и платеца за анулиране на процесните фактури поради неизвършване на доставките няма действие спрямо фактора, поради което ответникът-платец /настоящ касатор/ е останал задължен към ищеца /фактора/ до размера на вземанията по процесните фактури - общо 112 911,10 лв.
Изводът за неоснователност на възражението на ответника /настоящ касатор/, че доставките не са извършени, е аргументиран освен с приетите за установени горепосочени факти въз основа на събраните доказателства, също и със следните съображения и доводи: по делото липсват доказателства, че предмет на доставките е бил „лимит“, а не дизелово гориво; не е представен договор за предоставяне на такъв лимит, сключен между доставчика и платеца, нито договор между доставчика и веригата бензиностанции, на които би следвало този лимит да се ползва; включването на израза „Ромпетрол-лимит“ в наименованието на стоката по фактурите не може да се тълкува еднозначно и не дава информация, от която да се направят изводи за съществуването на други, различни отношения между страните; нелогично е съставянето на приемо-предавателни протоколи към всяка фактура, ако те нямат за предмет гориво, а „лимит“, защото „лимитът“ не подлежи на предаване и приемане; платецът изрично е потвърдил редовното извършване на доставките по четирите фактури.
Въззивният съд не е възприел заключението на съдебно-икономическата експертиза в частта, в която вещото лице заявява, че процесните четири фактури не са издадени за извършени реални доставки на горива, а за предоставен на ответника лимит за зареждане на горива и че този лимит е останал неизползван и поради това фактурите са били анулирани, като се е аргументирал, че заключението на вещото лице в тази част се основава само и единствено на обясненията на бившия представляващ дружеството-доставчик, но не и на анализа на счетоводни записвания и първични счетоводни документи, тъй като експертът не е имал достъп до счетоводството на доставчика „Б. Р. К. ЕООД /н./, а синдикът на „Б. Р. К. ЕООД /н./ не разполага със счетоводната документация на дружеството.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по посочения в т. 1 от изложението правен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Въпросът не съответства на мотивите на въззивния съдебен акт, тъй като въззивният съд не е отрекъл правото на ответника /касатор/ да противопостави на ищеца възраженията си за неизпълнение на договора, от който произтича прехвърленото вземане, а след обсъждане на представените по делото двустранно подписани приемо-предавателни протоколи и потвърждението на салдатата по тези фактури, направено в изпратената от „А.“ ЕООД до „ОББ Факторинг“ ЕООД форма, подписана от представителя на касатора А. Г. М., е установил изпълнение на задължението на доставчика „Б. Р. К. ЕООД – извършена доставка на гориво по процесните четири фактури. Изводът, че инкорпорираното в протокола от 17.02.2019г. споразумение за анулиране на процесните фактури няма действие спрямо фактора /ищеца/, е направен по аналогия с правилото на чл. 103, ал. 3 ЗЗД, предвид изразеното от длъжника потвърждаване на получаване на уведомлението за прехвърляне на вземането и отказа от правото да извършва прихващания на насрещни вземания с доставчика.
Формулираните от касатора в т. 2 от изложението към касационната жалба правни въпроси също не обуславят допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас, защото по отношение на тях не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тези въпроси са поставени във връзка с твърдението на касатора, че волята на страните е била да сключат договор за предоставяне на гориво на „лимит“, а не окончателна продажба на гориво. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в различни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /напр. решение № 502/26.07.2010г. по гр. д. № 222/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 89/17.07.2009г. по гр. д. № 523/2008г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 38/27.02.2012г. по гр. д. № 1227/2011г. на ВКС, ГК, II г. о. и други/, тълкуването на волята на страните, изразена в сключения между страните договор, е дейност на съда, която се осъществява при спазване на критериите, определени в разпоредбата на чл. 20 ЗЗД, и при зачитане на принципа на договорната автономия и на обвързващата сила за страните на предоставените права и поетите задължения по сделката. Когато е налице съмнение, неяснота или двусмисленост по установените в договора клаузи, при тълкуването на договора трябва да се търси действителната обща воля на страните, като отделните договорни клаузи следва да се тълкуват в тяхната връзка помежду им, предвид систематичното им място в договора, съобразно смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. В настоящия случай между страните не е сключен изричен договор за предоставяне на гориво на „лимит“. При липса на сключване на изричен договор и наличието на двустранно подписана фактура, в която е отразено съдържанието на договорното правоотношение, може да се приема, че фактурата е документът, който обективира волеизявленията на страните относно договорното правоотношение. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил процесните фактури заедно с останалите събрани по делото доказателства, относими към изпълнение на задължението за доставка на гориво, и въз основа на тях е установил, че доставчикът „Б. Р. К. ЕООД реално е доставил на „А.“ ЕООД гориво в определено количество на определена цена по процесните четири фактури, включително, че продуктите /горивото/ са получени от „А.“ ЕООД без забележка по отношение на количеството и качеството. От една страна, доколко направената от въззивния съд преценка, че по делото липсват доказателства, че предмет на доставките е било не дизелово гориво, а „лимит“, и че включването на израза „Ромпетрол – лимит“ в наименованието на стоката по фактурите не може да се тълкува еднозначно и не дава информация за съществуването на други, различни отношения между страните, е въпрос на обоснованост/необоснованост на обжалвания въззивен съдебен акт и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване. От друга страна, основният спорен въпрос между страните е дали ответникът /настоящ касатор/ реално е получил /заредил/ определено количество гориво до съответната стойност по процесните четири фактури, което обстоятелство е установено от събраните доказателства.
Посочените от касатора в т. 3 от изложението към касационната жалба въпроси са относими към правомощията на въззивната инстанция при постановяване на решението. Доводът за допускане на касационно обжалване по тези въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като съдебният състав не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, цитираните от касатора решения, както и множество служебно известни на настоящата инстанция съдебни актове /напр. решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В конкретния случай съдебният състав в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдил относимите към спорните факти доказателства, възражения и доводи на страните в рамките на въззивната жалба и нейния отговор. Обстоятелството, че въззивният съд не е обсъдил представените в първоинстанционното производство справки за получени и продадени горива от „А.“ ЕООД през периода от 01.09.2018г. до 31.01.2019г. и не е приел въз основа на тях, че отразеното в двустранно подписаните приемо-предавателни протоколи и изпратената от „А.“ ЕООД до „ОББ Факторинг“ ЕООД форма за потвърждаване на салдата по процесните четири фактури получаване на горива е невярно, не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същите не биха променили изхода на спора. Неподаването в НАП на данни за доставката и движението на доставените/получените количества течни горива, както и за промяната в тях по чл. 118, ал. 10 ЗДДС не винаги означава, че горива не са доставени. В разпоредбата на чл. 118, ал. 11 ЗДДС са уредени случаите, при които не се подават данни по ал. 10 на чл. 118 ЗДДС.
Неоснователни са и доводите на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите, формулирани в т. 4 от изложението към касационната жалба. Въпросът за доказателственото значение на частен документ, който съдържа неблагоприятни за издателя му факти, е решен в съответствие с константната практика на ВКС, съгласно която частният писмен документ се ползва с обвързваща съда формална доказателствена сила относно авторството, щом е подписан, а ако удостоверява неизгодни за издателя му факти – и с материална доказателствена сила, като във всеки случай съдът преценява частните писмени документи по вътрешно убеждение и с оглед на всички доказателства и обстоятелства по делото. В конкретния случай в съответствие с практиката на ВКС въззивната инстанция е обсъдила събраните относими и допустими доказателства поотделно и в съвкупност и въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила съответните материалноправни разпоредби.
Вторият, посочен в т. 4 от изложението, процесуалноправен въпрос относно доказателствената сила на редовно водените счетоводни книги по отношение на обстоятелства, изгодни за страната, извършила счетоводните записвания не е решен в противоречие с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора съдебни актове, както и в служебно известните на настоящата инстанция решение № 166/26.10.2010г. по т. д. № 991/2009г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 23/07.02.2011г. по т. д. № 588/2010г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 7/22.02.2011г. по т. д. № 264/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 46/ 27.03.2009г. по т. д. № 454/2008г. на ВКС, ТК, II т. о. и други, съгласно която вписванията в счетоводните книги имат доказателствено значение по чл. 182 ГПК и чл. 55 ТЗ, ако са редовно водени, включително и в полза на лицето, което води книгите, но те не се ползват със задължителна доказателствена сила, а се преценяват от съда с оглед на всички събрани по делото доказателства. В конкретния случай въззивният съд е обсъдил счетоводните записвания заедно със събраните по делото доказателства.
Формулираните от касатора в т. 5 от изложението към касационната жалба процесуалноправни въпроси не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Бургас, тъй като при допусната в първоинстанционното производство съдебно-икономическа експертиза и непредставяне на цялото счетоводство от доставчика на вещото лице, а избирателно на определени документи, за въззивната инстанция не е съществувало задължение да допусне служебно същата експертиза във въззивното производство.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от въззивния съд решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Бургас. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не е направено искане и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 31 от 30.06.2021г. по в. т. дело № 93/2021г. на Апелативен съд Бургас.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.