ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 50637

София, 28.11.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Първо търговско отделение, в състав:

Председател: Елеонора Чаначева

Членове: Росица Божилова

Васил Христакиев

разгледа в закрито заседание на 06.12.2021 г. докладваното от съдията Христакиев т. д. № 834 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Т. К. срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

И. Г. фонд оспорва жалбата.

По допускането на касационно обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

По жалба на ответника въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част – относно частта от уважения частично иск по чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) в размер на 26 796,06 лв. лихва, платена от ищеца на увредените лица на основание забавено плащане на обезщетения по чл. 288, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ (отм.).

Намерил е за неоснователни възраженията на ответника, че лихвите в горния размер не подлежат на възстановяване на основание чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) поради това, че 1) лихви в размер на 16 904,73 лв., начислени върху част от главниците, общо в размер на 40 000 лв., за периода от изтичането на срока за произнасяне по претенциите по чл. 288, ал. 7 КЗ (отм.) до плащането, са били заплатени единствено поради забавата, допусната от самия ищец, който не заплатил своевременно определените с решение на УС в горния размер обезщетения, и 2) лихви в размер на 9891,33 лв. върху общия размер на главниците за периода от деня на произшествието до изтичането на срока по чл. 288, ал. 7 КЗ (отм.) са били платени на увредените лица без основание.

Извода си за неоснователност на възраженията съдът е основал на съображенията, че ищецът е заплатил лихвите и в двете части на основание влезлите в сила решения на Софийски градски съд и Върховен касационен съд, постановени в производство с участието на ответника като трето лице – помагач, и с оглед издадените въз основа на тях изпълнителни листове. Констатирал е, че е възможно да е допусната очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК относно началната дата на лихвата, но доколкото евентуалната грешка не е отстранена по реда на чл. 247 ГПК, в настоящото производство следва да бъде съобразена датата, посочена в диспозитива на решението на ВКС, въз основа на което именно са били извършени плащанията на оспорената лихва. По отношение на останалата част от лихвите, оспорена от ответника на основание допуснатата от ищеца забава за плащане на определените от самия него обезщетения, въззивният съд е изложил сходни съображения, че след като плащането е било извършено въз основа на влезлите в сила съдебни решения, задължителни и за ответника на основанието участието му в производството като трето лице – помагач, размерът на тези лихви се включва в обема на подлежащите на възстановяване суми по чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.).

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не се установяват основания по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 ГПК във връзка с изложените в жалбата квалификации на въззивното решение като нищожно и недопустимо. Конкретни аргументи в тази насока не са изложени, а оплакването за липса и неразбираемост на мотивите, а не на разпоредителната част, представлява касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

Очевидна неправилност на въззивното решение се обосновава с довода, че по отношение на лихвата за периода от произшествието до изтичането на срока по чл. 288, ал. 7 КЗ (отм.) в нарушение на правилата на логиката съдът е приел, че такава се дължи, макар да признава, че с решението на ВКС е постановено дължимите обезщетения, вкл. определените от УС суми, да се платят със законната лихва от изтичането на срока по чл. 288, ал. 7.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените от жалбоподателя твърдения са и фактически неверни, тъй като съдът не е приел лихвата да е била присъдена от края на срока за произнасяне по претенцията, а изрично е посочил, че следва да бъде съобразена посочената в диспозитива на решението на ВКС дата на произшествието. Поради това на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК касационно обжалване не може да бъде допуснато.

Относно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК са формулирани въпросите

- по предявен от ГФ иск по чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.) дължи ли причинителят на вредата и сумите, платени от фонда за лихви върху обезщетението за периода преди датата по чл. 288, ал. 7, изр. 1 КЗ (отм.), и

- какви са материалноправните предпоставки за възникване на правото по чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.); подлежи ли на доказване и от кой, че плащането, извършено от ГФ, вкл. това за лихви върху обезщетението, е в изпълнение на задължение на фонда за такива.

Въпросите не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили правните изводи на въззивния съд (т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК). Решаващите мотиви на въззивния съд се свеждат до съображенията, че процесните лихви ищецът е заплатил на основание влезлите в сила решения по исковете по чл. 288, ал. 1 КЗ (отм.), постановени и с участието на ответника като трето лице – помагач, поради което същите не могат да се считат за платени неправилно, т. е. без да се дължат, и следователно подлежат на възстановяване по чл. 288, ал. 12 КЗ (отм.). Към приетата от въззивния съд и поставена в основата на решаващите му изводи основна предпоставка – че плащанията са били извършени в изпълнение на влезли в сила решения – поставените въпроси нямат отношение. Същите биха били релевантни само в хипотезите на доброволно плащане или плащане въз основа на съдебно решение, но без участието на ответника, доколкото само в тези хипотези причинителят на вредата, на основание непротивопоставимостта спрямо него на решението на УС за определяне на обезщетението, респ. на съдебното решение, може да противопоставя материалноправни възражения относно наличието и размера на вредата, относно предпоставките за изплащане на обезщетение от ГФ, относно забавата и т. н. Не е налице следователно и основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото е въпросът обуславя ли регресни права по чл. 288, ал. 1 КЗ (отм.) неточното изпълнение от страна на ГФ, предприето значително след признаване от УС на правото на обезщетение по чл. 288, ал. 1.

Въпросът е поставен във връзка с поддържаното от ответника възражение, че не подлежат на възстановяване лихвите, платени от ГФ на основание допуснатата от него забава за плащане на определеното от УС обезщетение, макар и в по-нисък размер. Изложени са подробни правни аргументи относно това какъв отговор на въпроса би следвало да бъде възприет, като във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поддържа, че по въпроса не е налице съдебна практика, като предвид съдържащата се и в действащия КЗ уредба с аналогично съдържание са възможни и други случаи, в които ГФ значително да забави изплащането на обезщетенията, макар и да е признал правото на такива, във връзка с което предлаганият отговор на въпроса би стимулирал бързината на производството и своевременното обезщетяване на лицата.

На първо място, и този въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК по изложените по-горе съображения относно въпросите по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – доколкото същият няма отношение към основната предпоставка за решаващите изводи на въззивния съд, а именно че вземането за лихва е било установено и присъдено с влязло в сила решение, постановено с участието и на ответника.

На второ място, не се обосновава и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Изложените в тази насока аргументи за бързина на процедурата пред ГФ и за стимулиране на своевременното обезщетяване на увредените лица, са такива по целесъобразност, но не и от правно естество съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска.

С тези мотиви съдътОПРЕДЕЛИ:Не допуска касационно обжалване на решение № 260118/14.12.2020 г. по т. д. № 595/2020 г. по описа на Пловдивски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: