Публикувано: Сборник постановления и тълкувателни решения на ВС на РБ по граждански дела 1953-1994, стр. 606, пор. № 220

ОТНОСНО ПРЕГЛЕДА ПО РЕДА НА НАДЗОРА И ОТМЯНАТА НА РЕШЕНИЯТА ПО ОСИНОВИТЕЛНИТЕ ПРОИЗВОДСТВА.

Чл. 51 СК

Чл. 225 ГПК

Чл. 231 ГПК

Основание на главния прокурор на НРБ да иска тълкуване от Пленума по посочения въпрос е съществуващото според него противоречие в съдебната практика, изразено в следните решения на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд на НРБ, а именно:

В решение № 99/1964 г., с което е било прието, че производството за осиновяване по Закона за лицата и семейството е охранително и като такова не подлежи на отмяна по реда на извънредните способи за отмяна на влязло в сила решение (чл. 225 и сл., чл. 231 и сл. ГПК), и в решение № 37/1974 г., с което е застъпено обратното становище, а именно че неправилните решения за осиновяване могат да бъдат отменени чрез извънредните способи за отмяна, защото производството за осиновяване е подчинено на правилата на общото исково производство и като всяко решение, подлежащо на обжалване, подлежало и на отмяна по чл. 225 ГПК.

Пленумът на Върховния съд на НРБ, за да се произнесе, взе пред вид:

Не е налице противоречие между посочените решения на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния съд на НРБ, тъй като тези решения са постановени при различна законодателна уредба на института за осиновяването и при различни възгледи за ролята на държавния орган, който участвува в осиновяването. Че това е така, се вижда от следното:

При действието на Закона за лицата и семейството преди и след реформата от 1961 г. (ДВ, бр. 50/1961 г.) производството пред съда беше охранително, тъй като осиновяването се извършва с акт на участвуващите в осиновяването страни и ролята на съда се свеждаше само до това да констатира наличието на законните условия за осиновяването и да го допусне или да откаже. Така съгласно чл. 79 ЗЛС в действие до 1961 г. народният съд се произнасяше по молбата за осиновяване с немотивирано определение, което не подлежеше на обжалване. А след изменението на същата законна разпоредба от 1961 г. се предвиждаше съдът да се произнесе с решение, което подлежеше на обжалване, обаче изрично, беше изключена възможността за отмяна и преглед. Но не само това. Съгласно чл. 83 ЗЛС (отменен) осиновяването можеше да бъде отменено от съда по иск на осиновителя и осиновения: А) когато то е допуснато при съществено нарушение на закона и Б) когато е налице тежко провинение на едната или другата страна или други важни обстоятелства, които основно разстройват осиновителните отношения. Със същата разпоредба се даваше право на прокурора да предяви иск за отменяване на осиновяването, когато е засегнат обществен интерес.

От така изложеното е видно, че при действието на ЗЛС при забрана да се атакува решението по осиновителното производство по пътя на прегледа и отмяната се даваше възможност на осиновителя и осиновения да искат отменяване на осиновяването по исков ред не само при последващи осиновяването причини, разстроили едно законно осиновяване, но и когато са били налице пороци, съществуващи при допущането на осиновяването.

Нова уредба на осиновяването на ненавършили пълнолетие деца се въведе със Семейния кодекс. От съдържанието на чл. 51, 52, 53 и сл. на последния е видно, че осиновяването се извършва със съдебно решение, което се постановява от съда след разглеждане на делото по същество, след преценка интересите на детето. Съдът решава дали да допусне, или да отхвърли осиновяването не само когато са налице формално условията на чл. 46 и сл. СК, но с оглед интересите на детето. Така че и при наличие на всички изисквания на формата съдът може да не допусне осиновяването, когато констатира, че то не е в интерес на осиновяваното дете. Следователно осиновителното решение не е един осиновителен акт, с който се потвърждава съгласието на участвуващите в производството лица, а съдебно решение, постановено съгласно изискванията на чл. 51, 52 СК. А от тези разпоредби е видно, че то не е едно съвсем безспорно производство, защото за извършването му се изисква съгласието на посочените в тях лица, мнение на съвета, допуска се оспорване искането за осиновяване, съдът е длъжен да се произнесе с мотивирано решение и пр. Следователно производството, по което се постановява съдебното решение, по характера си, макар да не е истинско исково производство, е едно защитно, особено производство, което е създадено със Семейния кодекс и затова не е намерило място в ГПК.

Освен това съгласно чл. 53, ал. 3 СК постановеното мотивирано решение по осиновителното производство както когато с него се допуска осиновяването така и когато се отказва осиновяването може да се обжалва по общия ред от прокурора и от лицата по чл. 51, ал. 1, б. "а", "б" и "г" ЗЛС, като при необжалване решението на районния съд става окончателно и влиза в сила, а при обжалването му става също така окончателно и влиза в сила решението на втората инстанция по общия ред. С оглед на това и в съответствие с тълкуването на закона, което Пленумът на ВС на НРБ с Постановление № 16 от 18.11.1963 г. даде относно подлежащите на преглед по реда на надзора съдебни и юрисдикционни актове, следва да се приеме, че решенията на съдилищата по производствата за осиновяване попадат под категорията съдебни решения и влизат в сила. Но за да се стигне до такова развитие, следва да се има предвид, че преди СК по времедействието на ЗЛС, както се посочи по-горе, при забраната да се атакува решението по осиновителното производство по пътя на прегледа и отмяната се даваше възможност на осиновителя и осиновения да искат отменяване на осиновяването по исков ред не само при последващи причини, разстроили едно законно осиновяване, но и когато са били налице пороци, съществуващи при допущането на осиновяването. Това разбиране на законодателя е променено, тъй като съгласно чл. 56 СК като основание за прекратяване на осиновяването остана само посоченото в чл. 83, б. "б" ЗЛС (отменен), а пороците при учредяване на осиновяването по б. "а" не се обхванаха от Семейния кодекс. Тези пороци следователно биха могли да се поправят по общия път на обжалването, включително и по извънредните способи - прегледа по чл. 225 и отмяната по чл. 231 ГПК. Това следва и от обстоятелството, че участвуващите лица в осиновително производство нямат право на иск и в такъв случай нямат право да защитят правата си по друг ред освен единствено това да направят по реда на прегледа и отмяната. В такъв случай т. 1 от Постановление № 16/1963 г. на Пленума на Върховния съд на НРБ няма приложение.

Щом решението на осиновителното производство подлежи на преглед и отмяна, влиза в сила и самото производство е защитно, особено производство, то следователно не съдържа едни от съществените характер белези на охранителното производство, а именно: да е безспорно, засегнатите лица да имат право да защитят правата си по исков ред и издаденият акт да не влиза в сила. И затова то не е охранително производство.

С оглед на изложеното ще следва да се приеме, че преглед по реда на надзора по чл. 225 ГПК и отмяна по чл. 231 ГПК на решенията по осиновителните производства е допустим.

Решенията по осиновителните производства влизат в сила и подлежат на преглед по чл. 225 и сл. ГПК и на отмяна по чл. 231 и сл. ГПК.

Ето защо и съгласно чл. 18 ЗУС и чл. 212 ГПК Пленумът на Върховния съд на НРБ

ПОСТАНОВИ:

Решенията по осиновителните производства влизат в сила и подлежат на преглед по чл. 225 ГПК и на отмяна по чл. 231 и сл. ГПК.