О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50460

гр. София, 28.11.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на седми ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВАизслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 2323/2022 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано e по касационна жалба от Р. И. К. – Д.-ответник в производството, против решение № 417 от 31.03.2022 г. по в. гр. д. № 3208/2021 г. по описа на ОС – Пловдив.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване.

Ответницата по касационната жалба-ищец в производството Д. С. Б. оспорва касационната жалба с писмен отговор, с доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, евентуално че същата е неоснователна и трябва да бъде отхвърлена. Претендира разноски.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е допустима, подадена в срок и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, същата отговаря на изискванията по чл.284 ГПК.

Производството е по иск за делба, в първа фаза по допускане на делбата.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 1781/18.10.2021 г. по гр. д. № 17172/2020 г. на РС-Пловдив, с което е допуснато извършването на съдебна делба между Д. Б. и Р. К. – Д., на следния недвижим имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № 18 – 48/03.06.2009 г. на ИД на АГКК, адрес на имота: [населено място], [улица], [жилищен адрес] вх. „Б“, ет. 2, ап. 6, намиращ се обекта в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, площ: 55,22 кв. м., прилежащи части: 3,387 % от общите части на сградата, изба № 6 с площ от 12,75 кв. м., стар идентификатор:няма, ниво: едно, при квоти: За Д. Б. – 1/ 4 ид. част и за Р. К. – Д. – 3/ 4 ид. Части. Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, че ищцата е придобила една четвърт от процесния недвижим имот по наследство от сестра си Г. Й., а ответницата Р. К. – Д. е придобила 3/ 4 идеални части от процесния недвижим имот в следствие на транслативна сделка, сключена с бившия съпруг на Г. Й..

Въззивният съд е приел решаващите мотиви на първостепенния съд и е препратил към тях съгласно разпоредбата на чл. 272 ГПК, но е изложил и собствени мотиви по спора, с които е обсъдил и наведените с въззивната жалба на ответницата оплаквания. За неоснователно е прието възражението на ответницата, че същата е придобила с транслативната сделка изцяло правото на собственост върху процесния делбени имот, и че нейният праводател е придобил идеалната част на останалите сънаследници по давност поради упражнявано давностно владение за период повече от 10 години. Установено е, че имота е бил закупен при режим на СИО от Г. и Б. Й., като след смъртта на Г. Й., за нейната една втора идеална част от имота е възникнала съсобственост по силата на наследяване между наследниците - съпругът Б. Й. и родителите . Въззивният съд е изтъкнал, че в качеството си на наследник Б. Й. е започнал да владее своята идеална част, но е държал идеалната част на останалите наследници - родителите на Г.. Този извод на въззивния съд е обоснован с установения факт, че след смъртта на съпругата му, свидетелят Й. (праводател на ответницата) е останал да живее в процесния апартамент, а наследниците на съпругата му – нейните родители, не са предявявали претенции по отношение на ползването му. Въззивният съд посочва, че установеният факт, че другите наследници на Г. Й. (нейните родители) не са предявили претенции за ползването на общата вещ спряло Б. Й., няма правно значение за съсобствеността, защото съсобствеността между свидетелят Й. и родителите на съпругата му е възникнала по силата на наследяване. Прието е, че в този случай презумпцията на чл. 69 ЗС не може да се приложи спрямо осъществяваната от свидетеля Й. фактическа власт върху имота за идеалните части на родителите на Г., и ответникът, като се позовава на придобивна давност в полза на своя праводател и за чуждата идеална част от съсобствения имот, с оглед носената доказателствена тежест по чл.154 ГПК, следва да докаже, че владеещият съсобственик е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, а именно, че свидетелят Й. е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за наследниците на съпругата си и е започнал да ги държи за себе си, с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието им.

Въззивният съд е приел, че по делото не били събрани доказателства, които да установят по безспорен и категоричен начин релевантните факти. На анализ са подложени в мотивите на въззивното решение показанията на двамата разпитани свидетели : св.Б.-син на ищцата, и свид.Й.-праводател на ответницата. Направен е извод, че свидетеля Й. е заинтересован от изхода на делото, тъй като е праводател на ответника и твърденията му са за изгодни за самия него факти, а от друга страна показанията му са и дискредитирани от наличие на влязло в сила решение на наказателния съд за извършено от него документно престъпление, именно във връзка с продажбата на процесния недвижим имот от свидетеля на ответницата, при която сделка е укрил факта на придобиване на процесния имот по време на брака си с Г. Й.. Прието е, че между свидетелските показания на Б. Й., дадени по настоящото дело и влязлото в сила решение по АНД 6417/20 г. на ПРС са налице противоречия, с които поставя свидетеля под съмнение извършването на деянието, за което е признат за виновен. В показанията си по настоящото дело свидетелят твърди, че родителите на починалата му съпруга са заявили пред него, че нямат претенции по отношение на имота, но според въззивният съд това е изявление за отказ от право на собственост и същото може да бъде направено само в писмена форма (чл. 100 от ЗС), и не може да бъде доказвано с гласни доказателства, с оглед забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 от ЗС. Обсъдил е показанията на свидетеля Й. с тези на свидетеля Б., като последните е приел за достоверни при преценката им и по чл. 172 ГПК и като такива, внасящи съмнение в истиността на показанията на свидетеля Й.. Пот така изложените съображения, въззивният съд е приел, че от показанията на свидетеля Б. Й. не може да се направи несъмнен извод, че след смъртта на съпругата му е обективирал намерението си по отношение на родителите, че владее за себе си идеални им части от имота, нито че е обективирал такова намерение и към ответницата при среща с нея.

Въззивният съд е изтъкнал, че не може да се прави извод за изявено намерение за своене от страна на свидетеля Й. от подадената от него декларация по ЗМДТ , тъй като от една страна тя се подава в изпълнение на административно-данъчно задължение пред орган, който налага специфични изисквания относно начина на подпълване на образеца за декларация, а от друга декларацията не достига до знанието на останалите съсобственици. Така установените факти са довели до извод, че Б. Й. е държал идеалната част на останалите съсобственици в имота и не е обективирал намерението си своене на общата вещ пред останалите съсобственици. Въззивния съд приел, че е налице съсобственост по отношение на процесния недвижим имот при посочените квоти : за Д. Б. – 1/ 4 ид. част и за Р. К. – Д. – 3/ 4 ид. части.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора Р. К., са поставени следните въпроси като такива от значение за изхода на спора и обосноваващи допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както следва:

1. Когато съдът констатира противоречие на свидетелските показания, което не може да бъде отстранено посредством обсъждането им с другите писмени доказателства по делото, следва ли служебно в изпълнение на императивното изискване да установи истината в процеса (чл. 10 ГПК), както и своята преценка на доказателствата по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК), да допусне очна ставка между същите свидетели, както и по своя инициатива да ги разпита повторно по реда на чл. 267, ал.2 ГПК? - по който въпрос се сочи противоречие с решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о., решение № 86 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3076/2019 г., II г. о., решение № 328 от 15.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 805/2012 г., IV г. о.

2. Кои свидетели са заинтересовани в полза или вреда на една от страните в процеса, как следва да се преценяват дадените от тях показания и как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели? - по който въпрос се сочи и противоречие с решение № 60173 от 15.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1431/2021 г., I г. о., решение № 207 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 165/2020 г., IV г. о.

Върховният касационен съд на РБ, състав на второ отделение на Гражданска колегия, по допустимостта на касационното обжалване, счита следното:

Първият въпрос в двата му подвъпроса не се явява обуславящ изводите на въззивния съд по смисъла на т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд, по подробно изложени мотиви, не е кредитирал показанията на свидетеля Й., а само тези на свидетеля Б., последните е приел, че внасят съмнение в истиността на показанията на свид.Й., поради което е лишил от доказателствена стойност показанията на свид.Й., а не е преценявал как да разреши противоречието между показанията между двамата свидетели, относно установяване на правнорелевантни факти в процеса в доказателствена тежест на ответницата, и поставеният въпрос, насочен към необходимостта от очна ставка между противоречията в показанията на двамата свидетели, не се явява обуславящ за изводите на въззивния съд. Ето защо поставеният въпрос в двата му подвъпроса не покрива общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане касационно обжалване по него, и касационният съд няма задължението да преценява относимостта на посочената съдебна практика по въпроса. Следва да се отбележи още, че в практиката на ВКС се приема, че разпоредбата на чл.267, ал.2 ГПК е приложима в хипотези, когато е необходимо въззивният съд да добие лични впечатления от разпита на свидетелите или обясненията на вещите лица, като преценката в тази насока не подлежи на инстанционен контрол, приложението й няма за последица преодоляване на забраната по чл. 266 ГПК, защото не става въпрос за събиране на нови доказателства, а само се доуточняват вече събраните (така напр. Решение № 466 от 27.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1297/2009 г., I г. о.). Въпросът обаче е предоставен на преценката на съда и тя не подлежи на инстанционен контрол. Същевременно в конкретния случай нито касаторът като въззивник е твърдял пред въззивния съд, нито данните по делото сочат, необходимост от преразпит на свидетелите поради неяснота на дадените от тях и записани в протокол от открито съдебно заседание пред районния съд показания, поради което не може да се изведе и задължение на въззивния съд да постанови преразпит на свидетелите и така да обезпечи задължението си, произтичащо от чл.10 и чл.12 ГПК.

Поставеният втори въпрос се явява обуславящ извода на въззивния съд за спора, за спора, доколкото решаващия извод на въззивния съд относно защитното възражение на ответницата за придобиване имота по давност от нейния праводател, е основан на преценка и на свидетелските показания. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с нея. В трайната практика на ВКС, обективирана и в посочените от касатора решения на ВКС, е застъпено становището, че задължението на съда, свързано с мотивирането на фактически или правен извод, е да посочи защо приема показанията на определен свидетел за необективни или заинтересовани, при тази своя преценка, съдът е длъжен да изложи причините и фактите, довели го до този извод, в какво се изразява заинтересоваността на свидетеля било от изхода на спора, било от конкретните показания, свързани със страните, отношенията между тях и др. В случая въззивният съд е изложил мотиви защо няма да зачете показанията на свидетеля Б. Й., като е прецененил показанията му с оглед всички останали доказателства по делото-с показанията на другия свидетел и със събрани писмени доказателства, установил е наличието на противоречие в показанията на двамата свидетели по отделни факти, но е дал вяра относно тези факти само на показанията на единия свидетел поради лишаване от доказателствена стойност показанията на свид.Й. по изложени мотиви за това. Предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика, но не и въпросът дали направеният извод, че следва да кредитира показанията само на един от двамата свидетели- - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване и по втория поставен въпрос.

Не се констатират при извършената служебна проверка също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение.

Касаторът следва да заплати на ответника в касационното производство Д. Б. разноски в касационното производство за защита от адвокат в уговорения и заплатен в брой размер от 2500 лв., удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 23.05.2022 г. с адв. Д..

Касаторът не е направил искане за разноски и съдът не дължи произнасянето по такива за него.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 417/31.03.2022 г., по в. гр. д. № 3208/2021 г. на Окръжен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА Р. И. К. – Д. с ЕГН [ЕГН] от с адрес [населено място], обл. София, [улица], да заплати на Д. С. Б. с ЕГН: [ЕГН] от [населено място], [улица], сумата 2500 лв. разноски за касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: