№50866

гр. София, 25.11.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и трети ноември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 2335 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „АТ Инженеринг 2000“ ООД, чрез адв. Н. Л., срещу въззивно решение № 266895 от 08.12.2021 г. по в. гр. д. № 11135/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 82716 от 05.05.2020 г. по гр. д. № 63554/2018 г. на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 222, ал. 3 КТ „АТ Инженеринг 2000“ ООД е осъдено да заплати на Г. И. Н., сумата от 14 376 лв. – обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, считано от 02.07.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда – 01.10.2018 г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „За да възникне правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, необходимо ли е служителят да е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст преди прекратяването на трудовото правоотношение?“ – поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 699 от 10.10.2017 г. по гр. д. № 932/2017 г., Г.К., III г. о., решение № 15 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 2520/2015 г., III г. о. и решение № 235 от 03.07.2014 г. по гр. д. № 969/2014 г., IV г. о.; 2/ „При предявен иск за обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ длъжен ли е съдът да изследва наличието на предпоставките за придобиване на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68 КСО, ако по делото е представено разпореждане за отпускане на пенсия по чл. 98 КСО?“ – касаторът обосновава наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че липсва изрична уредба, касаеща възможността и изискването за съдебна проверка относно придобиването на право на пенсия когато административен орган вече се е произнесъл по същия въпрос. Поддържа също, че липсва съдебна практика по формулирания въпрос, поради което отговорът на касационната инстанция ще запълни празнина в практиката и ще допринесе за правилното приложение на закона. В изложението касаторът твърди още, че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания въззивен акт. В тази връзка сочи, че решението е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Излага съображения, сходни с формулирания втори въпрос, че съдът не е изследвал по какъвто и да е начин нито възрастта, нито осигурителния стаж на лицето.

Ответникът Г. И. Н., чрез адв. Д. П., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е установил, че първоинстанционното производство е образувано по иск на Г. И. Н. срещу „АТ Инженеринг 2000“ ООД с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за присъждане на сумата в размер на 14 376 лв. – претендирана като обезщетение за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в размер на 6 брутни трудови възнаграждения, считано от 02.07.2018 г., ведно със законната лихва за периода 01.09.2018 г. – 01.10.2018 г. в размер на 124,04 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 01.10.2018 г. до окончателното изплащане на главницата.

Съдът е посочил като безспорно между страните, а и установено от представените писмени доказателства, че ищецът е подал молба за получаване на пенсия за осигурителен стаж и възраст на 19.07.2018 г., като с разпореждане от 26.07.2018 г. молбата е била уважена и му е отпусната пенсия по чл. 68, ал. 1, вр. ал. 2 КСО, считано от 05.06.2018 г.

Въззивният състав е отчел, че за да бъде уважена предявената от ищеца претенция следва по делото да се установи наличието на следните предпоставки: прекратяване на трудовото правоотношение независимо от основанието за това; към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст съгласно КСО; работникът или служителят да е придобил при един и същ работодател последните си 10 години трудов стаж преди прекратяването на трудовото правоотношение, като този трудов стаж може да е придобит и по няколко отделни последователни трудови правоотношения със същия работодател и работникът да не е получавал вече гратификацията.

От установените безспорни факти и представените писмени доказателства съдът е посочил, че към момента на прекратяване на процесното трудово правоотношение са били налице всички, посочени горе кумулативни предпоставки. Ищецът е работил при работодателя /настоящ касатор/ в продължение на повече от 10 години, придобил е правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 05.06.2018 г., трудовото му правоотношение е прекратено на 02.07.2018 г., т. е. след придобиване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст и гратификацията не е изплатена. При тези изводи въззивният състав е преценил, че правилно и законосъобразно първоинстанционният съд е уважил предявения иск с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. В тази връзка е приел, че всички наведени от настоящия касатор възражения срещу правилността на съдебното решение касаят всъщност момента, в който работникът е решил да упражни вече придобитото от него право на пенсия, който момент обаче е ирелевантен според съда за възникването на правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, което се свързва само и единствено с момента на придобиване на правото на пенсия.

При така изложеното и след препращане на основание чл. 272 ГПК и към мотивите на първоинстанционния съд, въззивната съдебна инстанция е намерила, че следва да потвърди съдебното решение в обжалваната част като правилно и законосъобразно.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

По отношение на първия формулиран правен въпрос, относно необходимостта служителят да е упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст преди прекратяването на трудовото правоотношение, за да възникне правото на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, настоящият състав намира, че същият е обуславящ правните изводи на съда. Не е налице обаче предпоставката на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по повдигнатия въпрос. Разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ е ясно формулирана и недвусмислено установява като предпоставка за възникване на правото на обезщетение работникът или служителят да е придобил /а не упражнил/ право на пенсия за осигурителен стаж и възраст при прекратяване на трудовото правоотношение. Законодателят изрично е подчертал също така, че обезщетението се дължи независимо от основанието за прекратяване. Ако се сподели виждането на касатора, че служителят следва не само да е придобил, но и да е упражнил правото, то тогава обезщетението би било дължимо единствено в тази хипотеза, а не както е предвидено в закона – независимо от основанието за прекратяването. Подобно тълкуване противоречи пряко на буквата на закона и не може да обоснове релевираното основание за допускане на касационно обжалване по поставения правен въпрос. Освен това по същия е налице трайно установена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или изменение по смисъла на приетото в т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГКТ. В нея безпротиворечиво и последователно е застъпено становището, че предпоставките за придобиване правото на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ са: прекратяване на трудовото правоотношение, без значение на какво основание и към момента на прекратяването работникът или служителят да е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст /така например: решение № 720 от 25.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 191/2010 г., IV г. о., решение № 235 от 03.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 969/2014 г., IV г. о., решение № 1437 от 03.10.2005 г. на ВКС по гр. д. № 970/2003 г., III г. о., включително - цитираната от касатора в изложението практика, а и много други решения на ВКС по сходни казуси . Въззивното решение е изцяло съобразено с тази трайно установена съдебна практика и не й противоречи.

С втория, наведен в изложението, въпрос, също не се обосновава извод за наличие на основание за достъп до касация. Посоченият въпрос не е разрешаван от въззивния съд в обжалваното решение и не е обусловил решаващите му изводи за основателност на иска с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ. Напротив въззивният съд е приел като безспорно между страните, а и установено от представените по делото писмени доказателства, в това число - влязлото в сила разпореждане на компетентния орган, неоспорени от ответника – касатор, че ищецът е подал молба за получаване на пенсия за осигурителен стаж и възраст на 19.07.2018г., като с разпореждане от 26.07.2018 г. молбата е уважена и му е отпусната пенсия по чл. 68, ал. 1 КСО, считано от 05.06.2018 г. – моментът, в който е придобил правото на пенсия. На практика питането е отправено общотеоретично, извън контекста на правните разрешения на съда, като е привързано към оплакването му за неправилност и необоснованост на решението. Последното е касационно основание по чл.281 ГПК и подлежи на преценка само ако обжалването бъде допуснато. Следователно не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че по отношение на втория формулиран въпрос не е налице и релевираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В процесния случай не са налице съображения в тази насока.

Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора съображения представляват оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения поради необсъждането на определени доводи, които според личното му убеждение имат значение за изхода на делото, както и за необоснованост на изводите на съда за придобиване право на пенсия от ищеца, но не обосновават очевидна неправилност на въззивното решение.

Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 700 лева.

Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 266895 от 08.12.2021 г. по в. гр. д. № 11135/2020 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА „АТ Инженеринг 2000“, ЕИК 121242342, да заплати на Г. И. Н., ЕГН [ЕГН], направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: