О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50456

гр. София, 24.11.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

изслуша докладваното от съдията П. С. гр. д. № 1488/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Д. П. срещу въззивно решение № 1317 от 09.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2045/2021 г. на Софийския апелативен съд, в уважителната му част, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил частично решение № 261838 от 17.03.2021 г. по гр. д. № 5238/2020 г. на Софийския градски съд, с което предявеният иск с правна квалификация чл. 45, във вр. с чл. 52 ЗЗД за заплащане на сумата 30 000 лв. /частичен иск от сумата 100 000 лв./ е отхвърлен изцяло, и вместо него е осъдил К. Д. П. да заплати на К. Б. Д. сумата 5000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от клеветнически изявления на ответника в електронни писма от 30.04.2020 г. и 11.05.2020 г. до „П. И. ЕООД, ведно със законната лихва, считано от 15.06.2020 г. до окончателното изплащане на сумата.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че на 30.04.2020 г. и на 11.05.2020 г. ответникът в първоинстанционното производство К. Д. П. е изпратил електронни писма до „П. И. ЕООД – румънските контрагенти на „Свилоза“ АД, представлявано от ищеца К. Б. Д., чието съдържание от една страна представлява критична оценка на поведението на ищеца, както и общи съждения, умозаключения, мнения и предположения, касаещи сключването на планирана сделка, без да се сочат конкретни факти и обстоятелства от обективната действителност, или конкретни деяния на ищеца, поради което не може да бъде преценявано дали същите са верни или неверни. Тези оценъчни съждения не са обидни и с тях ответникът не е прекрачил границата на изразяване на критично, макар и негативно мнение. Още повече, че ищецът е публично известна личност в своята сфера на бизнес и следва да понася по-интензивна критика за своята дейност. Наред с това съдът е посочил и друга част от твърденията, съдържащи се в изпратените до румънското дружество писма, а именно за „кражбата през 2008 г. на мажоритарния дял от Свилоза“, че изпратените документи съдържат „примери за кражба, изнудване, заплаха“, че споразумението, между К. Д. и Б. Б., е подписано „по силата на изнудване на г-н Д.“, както и че извинителните писма също са „част от изнудването на г-н Д.“. Прието е, че тези твърдения съдържат позорящи факти, свързани с дейността на ищеца. Думите „кражба“ и „изнудване“, изразяват неправомерно, нежелано и укоримо поведение според общоприетия в обществото морал и са използвани за излагане на твърдения за извършени от ищеца укорими позорящи действия. В същото време по делото не е установено нито ищецът да е извършил кражба на акции, тоест противозаконно отнемане собствеността на тези акции, нито да е изнудвал Б. Б. за подписване на споразумението между тях. Акциите от капитала на „Свилоза“ АД са прехвърлени от собственика им „А.Р.У.С“ Лтд на „АРУС“ АД, като първото дружество е действало чрез пълномощник, като не е установено по надлежния ред това да е извършено в нарушение на закона. Прието, че Б. Б. се е чувствал притиснат от обстоятелствата около финансовото състояние на „Свилоза“ АД и „Вапцаров холдинг“ АД, когато се е съгласил с ищеца да си поделят бизнеса, но не е установено да е бил заплашен от някакво конкретно противозаконно действие срещу него или негови близки, която именно заплаха да го е принудила да подпише споразумението.

С оглед на така установеното, въззивният съд е приел, че ответникът е прекрачил границите на свободата за изразяване в двете си електронни писма до Г. Билтеану, представител на „П. И. ЕООД, като е направил неверни клеветнически твърдения по отношение на ищеца за негово поведение. Излагането на клеветнически твърдения пред чуждестранен контрагент на ищеца е уронило неговото достойнство и чест, и е накърнило доброто му име на утвърден бизнесмен. Ищецът е бил силно притеснен от тези изявления, бил е угнетен, пишел е имейли във връзка с писмата до свой сътрудник дори през нощта, опасявал се е, че името му на почтен бизнесмен може да бъде засегнато негативно, включително на международно ниво. Страдал е от безсъние и главоболие. Съдът е достигнал до извода за наличието на противоправно поведение и установяването на неимуществени вреди във връзка с него, които обуславят основание за търсене отговорност от ответника. Посочено е, че е неуместно едно лице, още повече юрист и адвокат, да твърди „кражба на акции“ без такава да е установена по съответния ред.

По отношение на размера на обезщетението са изложени съображения, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Затова справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди, причинени на пострадалото лице, като размерът на обезщетението се определя от съда съобразно обществения критерий за справедливост. С оглед вида и характера на установеното противоправно поведение, от една страна, и доказаното засягане личността на ищеца, без да е установен сериозен отзвук на същото в семейството му или в обществото, нито особено продължително времетраене на търпените вреди, както и икономическото развитие на обществените отношения през 2020 г., съдът е приел, че справедливото обезщетение е в размер на 5000 лв.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. „Може ли фактите, на които се основава твърдението в исковата молба за увреждащи действия (изпращане на писма до лице, с което увреденият е в договорни отношения и съдържанието на писмени документи, приложени към писмото) да обосноват извод за настъпил вредоносен резултат под формата на клеветнически твърдения и обида, довели до болка и страдание на увреденото лице - ищец по делото, ако волеизявлението, съдържащо т. н. клеветнически и обидни квалификации за лицето - ищец, не са волеизявления на делинквента - ответник, а на друго, неучастващо в процеса лице, макар като споделено виждане да са послужили за обобщена негативна оценителна квалификация“; 2. „Може ли да се приеме, че има логическа връзка на причина и следствие между поведение на делинквента - ответник по иска, като увреждащо действие чрез предоставяне на писмена информация за бизнес отношенията на ищеца в миналото и тяхната квалификация като несъответстващи на закона, според тези приложени писмени документи с адресат лице - бизнес партньор на ищеца по повод на предстоящо сключване на бъдеща сделка и „твърдения“ за настъпил вредоносния резултат от тези действия, ако оценката на третото лице, под формата на конкретно бизнес поведение, не изразява по никакъв начин негативна оценка за качествата на контрагента - ищец“; 3. „Ако в производството по чл. 45 ЗЗД вредата /или увреждането/ е в резултат на повече от едно действие на делинквента, как се отчита това при определяне на размера на евентуално дължимото обезщетение“; 4. „Може ли да се приеме, че е налице вредоносен резултат и пряка причинно-следствена връзка с увреждащи действия, реализирани под формата на предоставяне на негативна (респ. клеветническа) информация от делинквента, в хипотеза, когато узнаването за тези действия зависи от активното (да уведоми лицето, за което се отнася информацията) или пасивно (да не уведоми лицето, за което се отнася информацията) поведение на трето лице - адресат и не са пряко насочени към лицето, за което се отнасят“; 5. „Допустимо ли е изводите на съда за настъпил вредоносен резултат, изразяващ се в болки, страдания от противоправното поведение на ответника, да се базират на предположението на съдебния състав, че излагането на клеветнически твърдения пред „чуждестранен контрагент“ на ищеца apriori уронва неговото достойнство и чест и накърняват доброто му име на „утвърден бизнесмен“, без да е необходимо това да се установява от конкретни действия или бездействия в поведението на този чуждестранен бизнес партньор“; 6. „В хипотезите, когато се поддържа от страна на ищеца по иска по чл. 45 ЗЗД, че увреждането е резултат на разпространени в писмена форма неверени и клеветнически твърдения относно бизнес поведението му, проявено при повод сключването на конкретна сделка в миналото, фактите за тази сделка дали са в предмета на доказване по делото, чия е тежестта на доказване на неверността на твърденията при конкретно ангажирани писмени доказателства от ответника и за да се приеме от съда, че твърденията са неверни, следва ли ищецът да опровергае твърденията с конкретни факти в обратния смисъл; Ако такива факти не се установяват, може ли съдът да даде собствена (различна от изразената в документите на трети лица) квалификация и преценка на доказаните от ответника факти“, и 7. „Не следва ли при предявен иск за обезщетение за репариране на вреди, настъпили в резултат от незаконни твърдения, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът да обсъди и съобрази поотделно всички установени по делото, релевантни, конкретни обстоятелства, както и техният принос и значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост“. Поддържа се, че първите пет въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а останалите два са решени в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа се, че решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно.

Ответникът по жалбата е представил писмен отговор, в който е изразил становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

На първо място следва да се посочи, че обжалваното решение не е недопустимо. Доводите на касатора, с които обосновава вероятна недопустимост на обжалвания акт са, че доколкото твърдените в исковата молба неимуществени вреди са в резултат на няколко обидни и клеветнически квалификации от страна на ответника, съдът е следвало да укаже на ищеца да посочи отделен размер на претендираното обезщетение за всяка от тях, поради което исковата молба е нередовна на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК. Тези доводи са неоснователни, тъй като обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – за всички претърпени неимуществени вреди от деликта (в този смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в решение № 136 от 08.12.2017 г. по гр. д. № 5025/2016 г., ІІІ г. о., решение № 47 от 24.06.2020 г. по гр. д. № 3349/2019 г., ІІІ г. о., решение № 147 от 21.12.2020 г. по гр. д. № 4295/2019 г., ІV г. о.).

Съгласно дадените в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

Според приетото в т. 4 на тълкувателното решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

В случая относно посочените предпоставки никакви доводи не са изложени и те по отношение на посочените въпроси не са налице. Освен това същите са формулирани според твърденията на касатора и не кореспондират с решаващите изводи на въззивния съд. Въпроси №№ 1, 2, 4 и 5 не предполагат даването на принципни отговори, тъй като са свързани с преценката на редица конкретни обстоятелства, на събраните по делото доказателства и в крайна сметка на правилността на решаващите изводи на въззивния съд, каквато преценка би могло да се извърши само в случай на допускане на въззивното решение до касационен контрол.

Третият въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС /Р № 164 от 30.06.2016 г. по гр. д.№ 5255/2015 г. и др./, според която при претендирано обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на няколко изказвания, изхождащи от името на ответника и насочени към личността и действията на ищеца, осъществени в кратък интервал от време и взаимосвързани, източник на претенцията е единен деликт, проявен в рамките на кратък времеви период с отделни актове, имащи обща насока и цел, като последващите действия на ответника са свързани и допълват предходните и съвкупно предизвикват вреда за засегнатия. Разрешаването на поставения правен въпрос в съответствие с практиката на ВКС, която не се налага да бъде променяна, изключва приложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По последните два поставени въпроса, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС, с която обжалваното решение е съобразено. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно остави в сила, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са ясни и формирани в резултат на собствената дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата нищожност или недопустимост. Не се констатира и видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, а сочените от касаторите евентуални негови пороци не могат да бъдат квалифицирани и като очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация заплатените от него разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство в размер на 2400 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1317 от 09.12.2021 г., постановено по в. гр. д. № 2045/2021 г. на Софийския апелативен съд.

О с ъ ж д а К. Д. П. да заплати на К. Б. Д. сумата 2400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/ разноски.

т о не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: