№ 50458 София, 24.11.2022 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември през две хиляди и двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: В. М. ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

като разгледа докладваното от съдия К. М. гр. д. № 1427 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез юрисконсулт И. Д. против решение № 9 от 4.01.2022 г., постановено по гр. д. № 2105 по описа за 2021 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е отменено решение № 262831 от 29.04.2021 г. по гр. д. № 8742/2020 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго за осъждане на Столична община да заплати на З. П. М. на основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД допълнително сумата 20 000 лв. (общо 30 000 лв.) обезщетение за причинени неимуществени вреди – понесени болки, страдания и неудобства от претърпяно на 19.05.2020 г. счупване на горния край на лявата лакътна кост и счупване на дясната колянна става в резултат от спъване и падане поради необезопасена и несигнализирана неравност на общински път, намиращ се в гр. София, ул. Г. С. Р., ведно със законната лихва от 20.05.2020 г. до окончателното изплащане, допълнително разноски за първоинстанционното производство в размер на 1419.71 лв. и разноски за въззивното производство в размер на 1400 лв.

З. П. М. е подала чрез пълномощника си адвокат Л. Л. отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.

За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното:

Апелативният съд е констатирал, че първоинстанционното решение, с което е присъдено обезщетение от 10 000 лв. и искът е отхвърлен за разликата от 40 000 лв. до предявения размер от 50 000 лв., е обжалвано от ищцата до размера от 30 000 лв. (20 000 обжалваем интерес) с доводи за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД и с насрещна жалба на ответника (обективирана в отговора на въззивната жалба) с доводи, че не е установен по несъмнен начин твърденият в исковата молба механизъм, при който е настъпило травматичното увреждане, че предприетата трета поред оперативна манипулация (3 месеца след настъпване на процесния инцидент) - за заменяне на счупената метална плака, поставена на лявата лакътна кост, не е обусловена от естественото протичане на лечебния и възстановителния процес, а „вероятно се дължи на неспазване на дадените й при изписването препоръки да не натоварва оперирания крайник”, а съответно ищцата сама е допринесла за удължаването на общия период на възстановяването си, както и за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД.

Споделил е фактическите и правни изводи на първоинстанционният съд. Показанията на свидетеля М. В., очевидец на инцидента, медицинските документи и заключението на съдебно-медицинската експертиза установяват, че претърпяното от ищцата телесно увреждане е резултат от съществуващата неравност на тротоара (част от път, собственост на ответната община), представляваща стърчащи 5-сатиметрови железни колчета, като в резултат на виновно противоправно поведение на служители на ответната община (поради допуснати нарушения на предписани и общоприети правила при поддържането в изправност на тротоарните настилки) тази неравност не е била своевременно обозначена, респ. не е била отстранена. Между описаното бездействие на служителите на Столична община и телесното увреждане на ищцата, изразяващо се във фрактура на горния край на лявата лакътна кост и фрактура на капачката на дясна колянна става, е налице изискуемата причинно-следствена връзка, като удостоверените благоприятни за ответника обстоятелства в изходящ от негови служители документ (обективиран е фактът, че за периода от 19.05.2020 г. до 30.03.2021 г. не са извършвани ремонтни работи на процесния пътен участък) не изключват възможността да са били подменяни крепежни елементи на анти-паркинг колчета на тротоара на ул. Г. С. Р..

Съгласно задължителните за съда тълкуватели разяснения, дадените в т. 3 от ППВС № 4/1975 г. на Пленума на ВС, когато при ползване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправянето на вредите е по чл. 45 или чл. 49 ЗЗД. Следователно, предявеният осъдителен иск за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди правилно е бил квалифициран от първоинстанционния съд по чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба се навеждат фактически твърдения за причиняване на неимуществени вреди от виновното противоправно деяние на служители на ответната община, изразяващо се непредприемане на необходимите мерки за обезопасяване на пешеходен столичен тротоар.

Отговорността на лицата, които са възложили другиму извършването на някаква работа, за вредите, причинени при или по повод на тази работа, е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия. Тази отговорност има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Правните субекти, които са възложили работата, във връзка с която са причинени вредите, не могат да правят възражения, че са невиновни в подбора на лицата и да се позовават на други лични основания за освобождаването им от отговорност.

Следователно, за да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за неимуществени вреди, причинени при или по повод на уговорената работа, в обективната действителност трябва да са се осъществили следните материални предпоставки (юридически факти): 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на неимуществената сфера на увредения – накърняване на неговия телесен интегритет, респ. на неговото достойнство и чест); 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията и обстоятелствата в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 ЗЗД оборима презумпция се предполага и 6) виновното лице да е причинило вредите при или по повод на изпълнение на възложената работа.

Съгласно задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959 г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой конкретно измежду тях е причинил тези вреди.

По отношение доводите в жалбите на страните Апелативният съд е посочил, че процесният път, вкл. и тротоара, на който е настъпил твърденият от ищцата инцидент, представлява публична общинска собственост, като на Столична община принадлежи правното задължение да поддържа в изправност всички съоръжения на техническата инфраструктура, вкл. и анти-паркинг колчетата, поставени на пешеходните тротоари, за да се предотврати спъването на преминаващите пешеходци в тях и падането им, вследствие на което да бъдат причинени травматични увреждания. Тези правни задължения на Столична община са нормативно установени - чл. 19, ал. 1, т. 2 ЗП, предписващ, че общинските пътища се управляват от кметовете на съответните общини и чл. 31 ЗП, регламентиращ, че изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините.

Въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелката М. В. и Епикризата, съставена от лекуващия лекар, се установява, че пострадалата е постъпила в лечебното заведение именно в деня на падането - 19.05.2020 г., и е приел, че по несъмнен начин - чрез пълно доказване, както предписва правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, ищцата установи правнорелевантното обстоятелство, че вследствие на падането на пешеходния тротоар (поради спъването в необезопасена неравност) е претърпяла процесните увреди. Причинно-следствената връзка се установява и от приетото от СГС като компетентно изготвено и неоспорено от страните заключението на СМЕ.

Посочил е, че противоправността като обективен юридически факт, включен във фактическия състав, обуславящ отговорността за непозволено увреждане, представлява по своето правно естество несъответствие между предписаното от уредените нормативни и л и общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца. Ответната община е носител на правното задължение за предприемане на необходимите мерки за обезопасяване и поддържане в изправност съоръженията на техническата инфраструктура, изградени върху пешеходните тротоари, с оглед предотвратяване на възможността от спъване и падане на преминаващите пешеходци.

Направил е извод, че ищцата е установила в процеса на доказване (по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК) всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, включени във фактическия състав, при проявлението на който е възникнала твръдяната обезпечително-гаранционна отговорност на ответника, а именно причина за спъването и падането на пострадалата, която е довела до процесните фрактури, представлява противоправното деяние (бездействие) на служители при Столична община, които не са изпълнили правното задължение да поддържат процесните съоръжения на техническата инфраструктура в безопасно за пешеходците състояние – без стърчащи над повърхността на тротоара железни крепежни елементи.

По отношение доводите за неправилно приложение на чл. 52 ЗЗД, съдът е посочил, че тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая при определяне на това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесния деликт на ищцата е причинена телесна повреда, изразяваща се във фрактура на горния край на лявата лакътна кост и фрактура на дясната колянна става. От назначената СМЕ, извършила анализ на представената по делото медицинска документация и след личен преглед на пострадалата, се установява, че вследствие на падането пострадалата е контузила лявата предмишница и дясната колянна става. В болничното заведение е проведено оперативно лечение на счупванията, изразяващо се в наместване на фрактурите и фиксиране на фрагментите на лявата лакътна кост с плака и винтове, а на капачката на дясната колянна става - с телен серклаж. Лявата ръка била обездвижена с превръзка тип „митела”, а дясната колянна става с туторна шина. След започване на раздвижването лявата ръка и лакътната става отекли и станали силно болезнени. При извършване на контролния преглед и изготвената рентгенова снимка било констатирано, че металната плака, поставена на лявата лакътна кост, е счупена, като това обстоятелство наложило повторна оперативна интервенция и поставяне на нова метална плака. Пострадалата не може да кляка, като изпитва затруднения при качване и слизане по стълбите – не чувства десния си крак като пълноценен. Към момента на прегледа е установена видима деформация в областта на дясната проксимална предмишница - със спонтанна и палпаторна болка в лява лакътна става с предмишница; наличие на оперативен белег в горната външна част на лявата предмишница с дължина от 13 см. (поставената метална плака се опипва подкожно), със запазен обем на движенията; по предната страна на дясна колянна става се вижда оперативен белег с надлъжен ход и дължина 13 см. - ограничен обем движение в дясната колянна става от 90 0 при норма от 130 0.

СМЕ изяснява и правнорелевантното обстоятелство, че изживените болки и страдания, свързани със счупването на капачката на дясната колянна става, са продължили за период от около 4 месеца (през първите два - по-интензивни), а тези, свързани с лявата предмишница, за период от около 8 месеца, като през първите четири - с по-интензивен характер. Вещото лице установява, че уврежданията в колянната става са с траен характер.

Съдът е посочил, че ответникът за първи път и едва пред въззивния съд навежда правен довод за принос на ищцата към съвкупния съпричинителен процес, а именно че поради своето небрежно поведение металната плака на лявата лакътна кост е била счупена, поради което се е наложило повторна оперативна интервенция за подмяна на тази остеосинтеза. Счел е, че това е ново въведено обстоятелство, което не може да бъде обсъждано за първи път от въззивния съд - арг. чл. 266, ал. 1 ГПК. Същевременно го е приел и за неоснователно, тъй като не е доказано - ответникът се позовава не на конкретен факт, а на едно логическо умозаключение, на една вероятност, които обаче не са подкрепени с доказателства, надлежно събрани в настоящото исково производство.

Обсъдил е показанията на свидетелката О. М. приятелка с ищцата от дълги години, които установяват, че непосредствено след инцидента пострадалата е била в силен стрес. След изписването й от болничното заведение започнала опити да ходи самостоятелно, но с помощни средства - проходилка и количка. Първите месеци била обездвижена, приемала обезболяващи медикаменти и се нуждаела от чужда помощ. Изяснява, че вследствие травмата в лявата предмишница изключително се затруднила нейната работа като керамик.

При така възприетите факти, въззивният съд е приел, че с оглед на продължителността, интензивността на засягането на физическото състояние на ищцата, заместващото обезщетение за причинените й неимуществени вреди от виновното противоправно поведение на служители при ответната община, изразяващо се в бездействие – неподдържане в изправност на съоръженията на техническата инфраструктура, монтирани по пешеходния тротоар, където ищцата се е спънала и паднала, е в размер на сумата от 30000 лв. При определяне на това заместващо обезщетение е взел предвид обстоятелството, че от процесното непозволено увреждане пострадалата е претърпяла 1) фрактура на горния край на лявата лакътна кост и 2) фрактура на дясната колянна става, като общият лечебен и възстановителен период е протекъл сравнително дълго време - около 8 месеца, който е съпроводен с три оперативни интервенции. В първите месеци ищцата е изпитвала значителни физически страдания, като невъзможността й пълноценно да използва увредения от процесния деликт долен крайник ще продължи в един значителен период от време - може би до края на живота й. Установена е видима деформация в областта на дясната проксимална предмишница - със спонтанна и палпаторна болка в лява лакътна става с предмишница, като ограниченият обем движение в дясната колянна става е от 90 0 при норма от 130 0 . Тези травматични увреждания са възпрепятствали ищцата в един относително продължителен период от време да упражнява своята професия като керамик. В този смисъл, съобразно обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – средата на 2020 г. , и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при подобни травматични увреждания на пострадал в работоспособна възраст - на 59 години при настъпване на процесното застрахователно събитие, с усложнения в оздравителния процес, е приел, че заместващото обезщетение за преживените от ищцата болки и страдания вследствие на настъпилото непозволено увреждане е в размер на сумата от 30000 лв.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК Столична община се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по всички хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси:

1) следва ли да бъде ангажирана отговорността по чл. 49 ЗЗД след като във въззивното решение не е посочено кое е третото лице, на което е възложена работата, както и във връзка с какво правно отношение е възложена тази работа;

2) липсата на мотиви на въззивната инстанция при постановяване на въззивното решение, основание ли е за неговото обжалване;

3) в какво се състои оценката на обстоятелствата, които обуславят вредите, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и достатъчно ли е съдът да изброи обстоятелствата или е необходимо да обоснове влиянието на всяко едно върху размера на обезщетението.

По въпросите не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Първият въпрос е свързан с тезата на касатора, че за да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност, следва да бъде установено на кого точно е възложена работата, т. е. кой е нейният изпълнител, чиито действия или бездействия са причинили деликта, а за да има възлагане на работата, по делото следва да се установи, че между възложител и изпълнител има определено отношение, по силата на което последният е длъжен да върши определена работа.

Тази теза се явява неотносима към фактите по настоящото дело и мотивите на съда, доколкото в случая, както е приел въззивният съд, се касае до уредено в закон задължение на общината като собственик на пътя да го поддържа, а съответно без значение е дали е налице бездействие на служител на общината или на трето лице, на което е възложено изпълнението на това задължение или бездействие на самата община, която не е осигурила изпълнението на законово задължение.

По втория и третия въпрос касаторът е възпроизвел указанията в ППВС № 4/1968 г. и тълкуванията в посочената от него практика на ВКС по чл. 290 ГПК относно задължението на съда да прецени всички обстоятелства и да мотивира защо смята, че присъдения от него размер на обезщетението е справедлив, като отчита и конкретните икономически условия към момента на увреждането и да посочи в мотивите си и да анализира обстоятелствата от обективната действителност, породили вредите и относителната тежест на всяко едно, дадена от съда при съвкупната им преценка преди определяне размера на обезщетението. Както в изложението, така и в касационната жалба липсват конкретни твърдения за конкретно установен от съда факт, който не е обсъден при формиране изводите какви неимуществени вреди е претърпяла ищцата или при формиране на изводите относно размера на компенсаторното обезщетение, а само бланкетно е посочено, че въззивният съд несправедливо е завишил размера му.

Касационният съдебен състав не констатира основание за допускане на касационно обжалване по втория и третия въпрос с цел преценка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, израз на която са и посочените от касатора решения по чл. 290 ГПК и с указанията в ППВС № 4/1968 г. Изцяло в съответствие с възпроизведените от Столична община тълкувания по поставените въпроси, въззивният съд е отчел вида и броя на получените от ищцата травматични увреждания и наложилите се оперативни интервенции, периода на възстановяване, през голяма част от който не е можела да се обслужва в ежедневието, периода на интензивни болки, ограничения обем в движението на дясната колянна става, който ще продължи в един значителен период от време, а е възможно и до края на живота й, видимата деформация в областта на дясната проксимална предмишница - със спонтанна и палпаторна болка в лява лакътна става с предмишница, белезите от оперативните интервенции, невъзможността в продължителен период от време да упражнява професията си, възрастта към момента на деликта, усложненията в оздравителния процес. Отчитайки тези обстоятелства в съвкупност и относителната тежест на всяко едно от тях, съдът е определил и общото обезщетение, като изрично е посочил, че съобразява и обществено-икономическите условия към месец май 2020 г.

С оглед изхода на настоящото производство Столична община следва да възстанови на З. П. М. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 850 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Л. Л..

С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 9 от 4.01.2022 г., постановено по гр. д. № 2105 по описа за 2021 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА Столична община, БУЛСТАТ 00696327, [населено място], [улица] да заплати на З. П. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, вляво, адвокат Л. Л. разноски по повод касационната жалба в размер на 850 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: