О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50611

гр. София, 18.11.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2284 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Г. К.“ ЕООД, [населено място] и М. А. Г. срещу решение № 260109 от 14. 06. 2021 г. по в. т. д. № 130/2021 г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение № 260042 от 22. 12. 2020 г. по т. д. № 1/2020 г. на Силистренски окръжен съд, с което е признато за установено по отношение на касаторите, че дължат солидарно на „Булагро“ АД сумата от 60 166, 26 лв, дължима по запис на заповед с дата на издаване 21. 05. 2018 г., ведно със законна лихва върху тази сума от 28. 10. 2019 г. до окончателното й изплащане, за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч. гр. д. № 566/2019г. на РС Тутракан.

Касационните жалбоподатели поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излагат, че основните им доводи са били свързани с гаранционната функция на процесния запис на заповед. Същият бил издаден на основание чл. 4, ал. 1 от договор за стоков кредит № 979 от 21. 05. 2018 г., сключен между „Булагро“ АД като продавач и „Г. К.“ ЕООД като купувач, за обезпечаване на получения стоков кредит, изразяващ се в доставка на стоки, като съгласно договора обезпечението следвало да служи единствено и само в полза на продавача и се реализирало по негова преценка за компенсиране на причинените вреди от евентуално неизпълнение на договора от купувача. Поддържат, че с оглед обезпечителната функция съдът следвало да установи дали е налице неизпълнение на договора. Освен това считат, че по делото не били представени доказателства за разваляне на договора от страна на ищцовото дружество и за претендиране на обезщетение. Излагат доводи, че съдът не бил отчел и несъответствието на сумата по записа на заповед и установеното от съдебно-счетоводната експертиза задължение по договора. Молят обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят въпроса: „С погасяването на обезпеченото със записа на заповед парично задължение чрез някой от предвидените в закона способи /плащане, опрощаване, новиране, погасяване по давност/ погасява ли се поетото с гаранционно-обезпечителна цел задължение, обективирано в съдържанието на записа на заповед?“. Позовават се на разрешаването на този въпрос в противоречие с практиката на ВКС – Тълкувателно решение № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 1056 от 13. 07. 2012 г. по т. д. № 564/2011 г. на ВКС, II т. о. и решение № 114 от 10. 07. 2014 г. по т. д. № 1469/2013 г. на ВКС, I т. о. Наличието на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК се поддържа бланкетно.

Ответникът по касационната жалба „Булагро“ АД е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съотв. – за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Настоящият състав на ВКС, ТК, Първо отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

За да постанови обжалваното решение, съставът на Варненски апелативен съд е приел, че в полза на „Булагро“ АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение срещу ответниците въз основа на документ по чл.417 от ГПК по ч. гр. д. № 566/2019 г. на РС Тутракан за сумата от 60166, 26 лв, ведно със законна лихва върху главницата, считано от 28. 10. 2019 г. От представения в заповедното производство оригинал на запис на заповед е установено, че на 21. 05. 2018 г. „Г. К.“ ЕООД, чрез управителя М. Г., в качеството на издател се е задължило да заплати по записа на заповед безусловно и неотменимо на „Булагро“ АД сумата от 60 166, 26 лв с падеж 30. 10. 2018 г., като задължението по записа на заповед е авалирано от М. А. Г..

В решението са формирани изводи, че: записът на заповед от 21. 05. 2018 г. съдържа изискуемите реквизити по чл. 535 ТЗ; същият е с определен падеж, настъпил преди издаване на заповедта за изпълнение, като с оглед вписаната клауза „без протест“ кредиторът е бил освободен от задължението да извърши протест поради неплащане; записът на заповед е надлежно авалиран по реда на чл. 484 ТЗ от ответника физическо лице. Решаващият състав е приел, че процесната ценна книга е съставена в предписаната от закона форма и съдържа всички съществени реквизити по чл. 535 ТЗ.

В атакувания съдебен акт, при съобразяване на възраженията на ответника и твърденията на ищеца, е изложено, че обезпечителната функция на записа на заповед по отношение на каузалното правоотношение, произтичащо от договори за стоков кредит № 738/27. 07. 2017 г. и № 979/21. 05. 2018 г., се установява от съдържанието на самите договори, в 4.1 от които е уговорено задължението на купувача да издаде запис на заповед в полза на продавача в размер на определения с договора максимален кредитен лимит или в размера на всяка отделна доставка. Съдът е приел, че в договорите не е посочена стойността на максималния кредитен лимит, но по делото са представени като доказателства двустранно подписани фактури, установяващи размера на стокооборота, като съгласието на страните е било срокът за заплащане на стоките по всяка доставка да е 14 дни от датата на получаване на фактура или друг счетоводен документ. В решението е изразено становище, че погасяването на вземането по каузалното правоотношение, във връзка с което е издаден записът на заповед, погасява и вземането по ценната книга; издателят на запис на заповед разполага с релативни възражения срещу поемателя, чиято основателност има за последица и погасяване на задължението по ценната книга. Въз основа на събраните по делото доказателства /писмени и прието заключение на съдебно-счетоводна експертиза/ съдът е приел, че записът на заповед обезпечава задълженията за главница по фактури № 21000033466/23. 10. 2017 г. и кредитно известие № 23469/24. 10. 2017 г. до размера от 17 725, 44 лв., № 21000035115/22. 03. 2018 г. за сумата 39 378 лв. и № 21000040376/09. 11. 2018 г. до размера от 3062, 82 лв., общо в размер на 60 166, 26 лева, за която сума е издадена ценната книга, като не се установява да е извършено плащане на сумите по визираните фактури. Изтъкнато е, че всички фактури, издадени от „Булагро“ АД, са надлежно осчетоводени от двете страни и включени в дневника за покупки и справка - декларация за данък добавена стойност на ответника „Г. К.“ ЕООД, за месеците октомври 2017 г., март и ноември 2018 г., като е ползван и данъчен кредит по тях. Съдът е счел за несъстоятелно възражението на въззивниците, че продавачът разполага с други способи да удовлетвори вземането си за неплатената по договора цена, тъй като право на продавача е да избере дали да предяви иск по каузалното правоотношение или да използва облекчения ред за снабдяване със заповед за изпълнение и изпълнителен лист въз основа на издадения като обезпечение запис на заповед.

С оглед така установените факти и правни изводи въззивният съд е заключил, че процесният менителничен ефект материализира валидно породено вземане в полза на поемателя срещу издателя и авалиста в размер на 60 166, 26 лева, чиято изискуемост е настъпила, като доколкото не е доказано плащането на задължението искът, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, следва да бъде уважен.

С оглед бланкетно въведените от касатора предпоставки за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК и при извършената дължима проверка не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно и недопустимо. Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В случая въззивното решение не е засегнато от тези пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Липсват твърдения и данни за отсъствието на процесуални предпоставки за допустимост на предявените искове, както и за десезиране на съда, като не се установява и отклонение от диспозитивното начало на процеса от страна на съда.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване – очевидна неправилност на атакувания съдебен акт. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по-горе пороци, които могат да обосноват очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Следва да се посочи, че касаторите не аргументират съществуването на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК повтарят доводите си по касационната жалба.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Въведеният от касатора с изложението на основанията за достъп до касация въпрос не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е съобразен с мотивите на въззивното решение. В обжалваното решение не е отречено, че с погасяването на задължението, чието изпълнение е обезпечено със записа на заповед, се погасява и вземането по ценната книга. Напротив, изводите на въззивния съд са в пълно съответствие с посоченото разрешение, но крайното заключение е за основателност на предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск за вземането по ценната книга, тъй като по делото не е установено задълженията на ответното дружество по договорите за продажба, чието изпълнение е обезпечено с процесния запис на заповед, да са погасени.

Същевременно, в случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като произнасянето на съда не противоречи на задължителната практика на ВКС. С т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни за съдилищата указания по въпроса какъв е предметът на делото и как се разпределя доказателствената тежест при предявен установителен иск по чл. 422 ГПК в хипотезата на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на запис на заповед. Указанията са в смисъл, че в тази хипотеза предмет на делото е съществуването на вземането, основано на записа на заповед, като ищецът доказва вземането си с редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение; при въведени от ответника твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право - за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед. Дадени са разясненията, че при липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника - длъжник релативни възражения, като например: за невъзникване на вземането, за погасяването му или за недействителност на основанието по каузалното правоотношение. Ако страните спорят относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга, като сочат различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на заповед, съдът обсъжда в мотивите на решението този въпрос. При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед.

В случая ответникът е твърдял, че процесният запис на заповед е издаден за обезпечаване на задълженията му по договор за стоков кредит № 979/21. 05. 2018 г., като във връзка с този договор същият е извършвал многократно усвоявания на стоки и задълженията по издадените фактури за всяка една доставка са погасени. Твърдението на ищеца е било, че наред със задълженията по посочения договор ценната книга е издадена и с обезпечителна функция по отношение на договор за стоков кредит № 738/27. 07. 2017 г., като ищецът е посочил, че е налице връзка на ценната книга с конкретни фактури и задължения на ответното дружество за заплащане на цена на доставени стоки. За да сподели извода на първоинстанционния съд за основателност на предявения иск, въззивният съд въз основа на преценка на доказателствата по делото е приел за доказана връзката на записа на заповед с каузални правоотношения по двата договора за стоков кредит, изследвал е тези правоотношения и е направил заключение за възникнали и изискуеми задължения на ответното дружество към ищеца за заплащане на цената по конкретно посочени фактури за доставени стоки по договорите, съответстващи на сумата по ценната книга, които не е доказано да са погасени чрез плащане. Ето защо произнасянето на въззивния съд е в съответствие със задължителната практика на ВКС, което прави неоснователно искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260109 от 14. 06. 2021 г. по в. т. д. № 130/2021 г. на Варненски апелативен съд, ТО.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.