О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50844

София, 17.11.2022 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 853 по описа за 2022 г. взе предвид следното

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Г. Р. Г., чрез адвокат Р. К., срещу въззивно решение № 1699 от 15.11.2021 г., постановено от Варненски окръжен съд, по въззивно гр. д. № 1876/2021 г.

Касаторът излага доводи за неправилност.

Насрещната страна “Североизточно държавно предприятие“ ДП Шумен, чрез адвокат Е. Г., отговаря в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима в частта, в която е насочена срещу решението на въззивната инстанция по иска по чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр и чл. 71, ал. 1, т. 3 – досежно претенцията за имуществени вреди в размер на 8 757 лв. и натрупаната до подаване на исковата молба лихва върху тази сума, както и след това, до окончателното издължаване. В частта, в която съдът е отхвърлил иска за обезщетение на неимуществени вреди решението е влязло в сила, предвид размера на претенцията (2000 лв.). Касационната жалба срещу въззивното решение в указаната част следва да бъде върната, а образуваното по нея производство – прекратено.

Жалбата е подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. В. окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Варненски районен съд, отхвърлил исковете, предявени от Г. Р. Г. против “Североизточно държавно предприятие“ ДП Шумен както следва: за установяване на дискриминационно нарушение, изразяващо се в неравно третиране по признак “лично положение“ и “увреждане“, на осн. чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗДискр, за заплащане на обезщетение в размер на 8757 лв. за причинени му имуществени вреди, натрупана лихва до подаване на исковата молба в общ размер от 1478,42 лв. и обезщетение в размер на 2000 лв. за причинените му неимуществени вреди, настъпили в резултат на дискриминационно поведение, на осн. чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗД. О. Г. Г. да заплати на “Североизточно държавно предприятие“ ДП Шумен сторените разноски по делото за двете инстанции.

Г. Р. Г. обосновава дискриминационното отношение по признак “лично положение“ с това, че не му е осигурено равно възнаграждение, за еднакъв или равностоен труд, на равностойния по длъжност на Г. заместник - директор, а по признак “увреждане“ твърди, че е подложен на неравностойно третиране като ръководител и заместник - директор на предприятието, напълно е изолиран и постоянно проверяван при изпълнение на преките му задължения, с оглед на наложените му и отменени впоследствие дисциплинарни наказания;

Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат по исковете, установил, че страните са сключили трудов договор на 08.01.2015 г.,съгласно който Г. е заемал длъжността “заместник-директор“ в дружеството. На 24.01.2020 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено. По време на действието на трудовия договор възнаграждението на Г. неколкократно е увеличавано. Получавани са и допълни възнаграждения (ДМС). Между страните са налице спорове във връзка с изпълнението и прекратяването на трудовото правоотношение. С влезли в сила решения са отменени наложени от работодателя дисциплинарни наказания “предупреждение за уволнение“ и “забележка“.

Съдът е изложил, че съгласно чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр е забранена всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност, етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение, имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Р. Б. е страна; посочил, че пряка дискриминация е всяко по-неблагоприятно третиране на лице на основата на признаците по ал. 1, отколкото се третира, било е третирано или би било третирано друго лице при сравними сходни обстоятелства; тя представлява обективно състояние, независещо от намеренията на субекта, т. е. не се обуславя от наличието на вина; от друга страна - непряката дискриминация е поставяне на лице на основата на признаците по ал. 1 в по-неблагоприятно положение в сравнение с други лица чрез привидно неутрална разпоредба, критерий или практика, освен ако тази разпоредба, критерий или практика е обективно оправдан/а с оглед на законова цел и средствата за постигане на целта са подходящи и необходими. Съдът обосновал извод, че различното по-неблагоприятно третиране или положение към дадено лице или група лица трябва да е обусловено от признак по чл. 4 от закона; че не е достатъчно да се установи неблагоприятно третиране на определено лице в конкретен случай, а е необходимо да се докаже, че то е извършено заради някой от обсъжданите признаци, като следва да е налице и пряка причинно-следствена връзка между неблагоприятното отношение и причината за него. Заключил, че за да е налице нарушение по ЗЗДискр, следва да се установи не какво да е по-неблагоприятно третиране на лице или група от лица, а по-неблагоприятно третиране въз основа на критерий, изрично формулиран в закона, в друг закон или международен договор, по който държавата е страна. Приел, че съгл. чл. 9 ЗЗДискр доказателствената тежест да установи дискриминационно отношение лежи върху Г..

По отношение на признака “лично положение“ съдът посочил общо, че същият няма еднозначно, изначално прието и обективно съдържание; това налага за всеки случай установяване и доказване на значим, обективен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния обхват на закона и абсолютната забрана за дискриминация. Конкретно, в рамките на спора, дали този признак обосновава наличие на дискриминация по отношение на Г. съдът приел, че за да е налице нарушение на изискването за равенство в заплащането от работодателя по смисъла на чл. 14, ал. 1 ЗЗДискр е необходимо да се установи, че неблагоприятното третиране на служителя, изразяващо се в получаване на по-ниско възнаграждение за еднакъв труд в сравнение с други служители в сходно положение, е в причинна връзка с личното положение на лицето, което твърди, че е ощетено. Съдът посочил, че под еднакъв труд следва да се разбира този, полаган от различни лица, но с една и съща по качество работна сила (квалификация, умения, сръчност и др.), а равностоен труд е този, който е полаган от различни лица, които имат различна по характеристика и квалификация работа, но трудът им има равна ценност и полезност. За да приеме, че в случая не е налице дискриминация по признак “лично положение“ съдът изложил съображения, че разликата в заплащането за едни същи длъжности се дължи на различните трудови функции и интензитета на работата; полагането на труд въз основа на еднакви длъжностни характеристики и еднакво работно време не го прави еднакъв или равностоен; различията се основават на разликата в качеството и интензитета на положения труд, а не на основата на критериите “лично положение“ на отделните служители. Съдът обосновал, че от една страна, допълнителните трудови възнаграждения на самия Г. са увеличавани неколкократно през няколко месеца, а от друга – съгласно вътрешните правила за работната заплата на работодателя индивидуалните основни месечни заплати на работещите по трудово правоотношение се договарят между тях и работодателя или упълномощено от него длъжностно лице, а видно от ал. 3 на същия текст работодателят има право да определя персонална заплата на работниците и служителите по своя преценка. Съдът приел, че в случая липсва неблагоприятно третиране на Г. на основа на признака “лично положение“, защото индивидуалните основни месечни заплати на работещите по трудово правоотношение в ответното дружество са предмет на договаряне между служител и работодател, същите варират в определени граници, включително по отношение на служители, заемащи еднакви длъжности, а освен това в рамките на няколко месеца и основното месечно трудово възнаграждение на ищеца е било увеличавано неколкократно и през процесния период на Г. са начислявани изравнителни доплащания и допълнителни възнаграждения. Прието е, че в дружеството през годините е имало няколко равностойни длъжности, част от които са били с по-ниски индивидуални възнаграждения от останалите, т. е. не се касае за изолиран случай. На следващо място съдът е коментирал дали наличието на признака “лично положение“ може да се обоснове с възникналите конфликти между служителя и работодателя. Посочил, че конфликти могат да възникнат по най-различни поводи, но за да е налице дискриминация в основата на конфликта и последвалите действия следва да е налице защитен признак или в случая с оглед твърденията на Г., конфликтът следва да е свързан с негово лично положение като защитен признак. Конфликтът следва да произтича от защитения признак или в случая от твърдяното, но неопределено и неустановено “лично положение“ на лицето, а не самото противопоставяне между служител и работодател да се квалифицира като защитен признак. Посочено е, че неувеличаването на трудовото възнаграждение на ищеца не е свързано с някакъв белег, качество или признак, присъщи на личността му и включващи се в признака “лично положение“, които го различават от останалите служители на длъжност заместник-директор. Личното положение е индивидуализиращо качество, присъщо само за конкретната личност, определяща личното му положение. Съдът допълнил, че характеровите особености на личността, вкл. отношението и поведението към останалите хора в обществото, не представляват “лично положение“ в контекста на ЗЗДискр. Признакът предполага и налага установяване и доказване на значим, обективен, същностен за личността белег, който да е обусловил нежеланото поведение; “специфичните лични качества“ и “недостатъци“ не представляват “лично положение“, обект на защита по смисъла на чл. 4 от ЗЗДискр. Прието е, че липсва причинна връзка между спорното лошо третиране и определен защитен признак, което изключва приложимостта на ЗЗДискр.

По отношение на твърденията за дискриминация, основана на личен признак “увреждане“, изразяващ се в неравностойно третиране на Г. като ръководител и заместник-директор на предприятието, пълната му изолация и постоянни проверки при изпълнение на преките му задължения, с оглед на наложените на същия и отменени впоследствие по съдебен ред дисциплинарни наказания, съдът изложил съображения, че обстоятелството, че между служителя и дружеството са налице правни спорове, приключили с влезли в сила решения, с които са отменени наложени на Г. от директора на дружеството дисциплинарни наказания, не обуславя извод за неравностойно третиране на ищеца като ръководител и заместник - директор на предприятието. За да се обоснове извод за наличие на дискриминация по някой от признаците от значение е наличието на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр форми на по - неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяването на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. Съдът приел, че в случая не е доказано различно третиране на Г., обосновано от признаците, посочени в ЗЗДискр, независимо че на служителя са налагани дисциплинарни наказания, отменени с влезли в сила решения, тъй като налагането на наказание и неговото отменяне не са свързани с признаците, посочени от закона. В заключение съдът е приел, че заплащане на труда, начина на изпълнение на трудовите функции и условията за команидироване на Г. не представляват нарушения на Закона за защита от дискриминация, поради липсата на защитен признак, обосноваващ неравното третиране, и на пряка причинна връзка между посочените обстоятелства и признак по чл. 4 от закона.

Касаторът обуславя допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставя следните правни въпроси, като твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитирана съдебна практика, както следва: трябва ли „съдът да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК“; дължи ли с решението си въззивния съд анализ на доказателствата и произнасяне по всички наведени в жалбата обстоятелства и съответно обсъждане на всички направени доводи от страните, съответно излагане на съображения кои наведени от страните доводи са основателни и кои не.

Съставът на ВКС намира, че не е осъществена хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Първо, трябва да се разясни, че тежестта на доказване е от значение за последиците относно разпределението на доказателствената тежест и това дали съдът може да приеме за доказан определен релевантен факт или не, в зависимост от проведеното доказване от страната. Правилото на чл. 235, ал. 3 ГПК касае задължението на съда да вземе предвид настъпилите в хода на процеса, до даване ход на устните прения пред инстанцията по същество, праврнозначими факти, въведени по надлежен ред в предмета на спора, във връзка с което пък и няма нито оплакване, нито правен въпрос. Изискването да се обсъдят поотделно и в съвкупност всички допустими и относими доказателствени средства, надлежно заявени доводи и възражения на страните, при което съдът, по вътрешно убеждение, да направи своите фактически и правни изводи (чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК), е въпрос, принципно значим по всяко исково производство. В случая съставът на ВКС не установи допуснато от въззивния съд неточно приложение на процесуалния закон и противоречие с цитираните от касатора съдебни актове - ТР № 1/2013 ОСГТК на ВКС и решение № 3/22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., IV г. о. Във въпроса, поставен от касатора се засяга и задължението на съда да посочи кои доводи и възражения на страните намира за основателни и кои не, което е изискване по чл. 236, ал. 2 ГПК (съдържанието на мотивите). Тук трябва да се изясни, че въззивният съд е съд по съществото на спора и, както многократно е изяснявано в практиката на ВКС, не коментира дали първостепенният съд е допуснал или не грешки, дали правилно или неправилно е извел фактически извод или правно заключение; не извършва проверка на мотивите на първостепенния съд, а сама изгражда фактически и правни изводи, като съпоставя своя краен извод с този на първата инстанция. Поради това и не е обвързана от оплакванията във въззивната жалба. В случая Варненският окръжен съд е отговорил на всички съществени правни доводи на страните, като е обсъдил релевантните за спора доказателства и е изложил ясни съображения за приетите фактически и правни положения.

Относно поддържаната хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

Като въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касаторът поставя следните: кои притежавани или придобити универсални качества на личността или вътрешно присъщи признаци следва да се изведат като такива, характеризиращи признака “лично положение“; допустимо ли е на основание отменени и влезли в сила съдебни решения, относно отмяна на прилагани спрямо определена личност налагани дисциплинарни наказания, съответно при отмяна на заповед за уволнение поради съкращаване на две инстанции /в момента висящо касационно дело № 2760/21 на ВКС, IV г. о./ и преценката на тези факти в съвкупност с останалите писмени и гласни доказателства по делото, да се изведе извод за тенденциозност и специално отношение на представителя на работодателя към личността (качеството “лично положение“) на определен служител, което отношение да обосновава в пълна степен признака “лично положение“; чия е доказателствената тежест в този случай – на работодателя или на лицето, търсещо защита по ЗЗДискр; следва ли в предния случай да се изследва въпросът относно законосъобразността на действията на работодателя по реда на ГПК, ако последният оспори твърденията на ищеца по ЗЗДискр, с които последният не е съгласен, или не; при какви условия и предпоставки конфликта (като понятие сблъсък на интереси и междуличностен конфликт) на работното място може да прерасне в неравнопоставено третиране на две или повече сравними лица при сравними сходни обстоятелства (пряка дискриминация) и при по неблагоприятно третиране на основание привидно неутрални разпоредби (непряка дискриминация).

Липсата на обосновка за наличието на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК има като резултат недопускане на касационното обжалване, както е разяснено в ТР № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. В случая касаторът не се е обосновал, че разрешението по поставеният въпрос в обжалваното решение ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

„Точното прилагане на закона се отнася до изменението на задължителна практика или на практика по отделни казуси с оглед преодоляването на възприети погрешни правни разрешения по прилагане на правната уредба и формиране на нова съдебна практика, който процес в тълкувателната дейност на ВКС има приносен характер за правото, осигуряващ по-нататъшното му развитие. „Развитието на правото пък се очертава чрез усъвършенстване на законодателството чрез кодификация на нормативните актове, отстраняване на непълноти или противоречия в правната уредба със законодателните й изменения.

Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че бланкетното цитиране на чл. 280, ал. 1 ГПК или възпроизвеждане на уредените в нормата хипотези, не е достатъчно да формира извод за допускане на касационното обжалване. Несъгласието с постановеното от съда, не е такава обосновка.

Освен казаното, въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК следва да са поставени с оглед конкретното въззивно решение, а не „по принцип“ и извън контекста на касационните доводи и конкретиката на спора и постановеното от въззивния съд. Така, за резултата по материалноправния спор в случая няма да допринесе принципното разяснение на всички възможни притежавани или придобити универсални качества на личността или вътрешно присъщи признаци, които могат да се изведат като такива, характеризиращи признака “лично положение“. Въззивната инстанция е разяснила, че посоченият признак няма еднозначно, изначално прието и обективно съдържание, което налага за всеки случай установяване и доказване на значим, обективен за личността белег, който позволява да бъде прилаган еднакво и който отчита универсалния обхват на закона и абсолютната забрана за дискриминация. В случая важното е дали именно посочените белези и качества от касатора–ищец са такива, съответно относно тях преценката на въззивния съд дали съответства на точното приложение на закона. Освен това, съдът по делото е заключили, че изобщо липсва разликата в заплащането; полагането на труд въз основа на еднакви длъжностни характеристики и еднакво работно време не го прави еднакъв или равностоен; различията се основават на разликата в качеството и интензитета на положения труд. Казаното се отнася и до установяването на условията и предпоставките конфликтът на работното място дали и как може да прерасне в неравнопоставено третиране на две или повече сравними лица при сравними сходни обстоятелства (пряка дискриминация) и при по-неблагоприятно третиране на основание привидно неутрални разпоредби (непряка дискриминация) – възможните случаи е невъзможно да бъдат установени с отговор по чл. 290 ГПК. Дефинициите за пряка и непряка дискриминация са законови, предпоставките са ясни и съдебната практика – непротиворечива. Същественото в случая е, че не се установява, че ищецът и други служители, които са в аналогично положение, да са третирани по различен начин, нито работодателят да е имал еднакво отношение спрямо Г. Г. и служители в коренно различно положение.

В тази връзка, разглеждането и на другите правни въпроси, повдигнати от касатора, какъвто и да е отговорът по тях, не би могъл да доведе до промяна в резултата, защото същественото е дали по настоящото дело, предвид установените обстоятелства, незаконните заповеди за уволнение на работодателя, са и проява на дискриминационно поведение. Въпросът дали би могло да се стигне до извод за тенденциозност и специално отношение на работодателя към личността /качеството “лично положение“/ на определен служител, което отношение да обосновава в пълна степен признака “лично положение“, не би могъл да има еднозначен отговор и в този с мисъл не е въпрос от категорията на чл. 280, ал. 1 ГПК, а по съществото на спора, и поради това не може да служи като основание за допускане на касационно обжалване.

В заключение, не е налице поддържаната хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Касаторът накрая се позовава и на очевидна неправилност, но нито оплакванията в касационната жалба сочат на такава, нито при служебна проверка настоящият състав установи наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Съдът служебно извърши преценка още и относно валидността и допустимостта на въззивното решение, като не намира, че има основания за допускане на касационно обжалване за проверка вероятната нищожност и недопустимост на съдебния акт.

При така изложените съображения не следва да се допуска касационното обжалване.

Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 500 лв. заплатен адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПРЕКРАТЯВА производството по касационно гр. д. № 853/2022 г. по описа на ВКС, Гражданска колегия, в частта против въззивно решение № 1699 от 15.11.2021 г., постановено от Варненски окръжен съд, по въззивно гр. д. № 1876/2021 г. по иска с правно осн. чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗДискр за сумата от 2 000 лв. и ВРЪЩА касационната жалба на Г. Р. Г. в тази й част.

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 1699 от 15.11.2021 г., постановено от Варненски окръжен съд, по въззивно гр. д. № 1876/2021 г. в останалата му част.

ОСЪЖДА Г. Р. Г. да заплати на “Североизточно държавно предприятие“ ДП, [населено място] сумата в размер на 500 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 3 ГПК направени в производството пред Върховен касационен съд.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО само в частта, с която частично касационната жалба е върната и производството пред ВКС прекратено, може да бъде обжалвано в едноседмичен срок от съобщението пред друг тричленен състав на ВКС, с частна жалба. В останалата част определението на ВКС е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: