Върховният административен съд на Р. Б. - Второ отделение, в съдебно заседание на десети юни две хиляди двадесет и пета година в състав: Председател: Г. С. Членове: МАРИЕТА МИЛ. М. при секретар И. И. и с участието на прокурора Д. П. изслуша докладваното от съдията Б. М. по административно дело № 5130/2025 г.
Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.
Образувано е по касационна жалба на С. С. Х. от гр. Никопол, подадена чрез процесуалните представители адв. Д. и адв. А., срещу решение № 1020 от 13.03.2025 г., постановено по адм. дело № 268/2024 г. по описа на Административен съд – Плевен, с което е отхвърлена жалбата му против заповед № 52 от 23.02.2024 г. на кмета на О. Н. и е осъден да заплати разноски по делото.
В касационната жалба се твърди необоснованост и неправилност на решението, поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – отменително основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Излагат се и доводи относно незаконосъобразността на оспорената заповед. Претендира се отмяна на съдебното решение и постановяване на друго, с което да се отмени оспорената заповед, а в условията на евентуалност да се върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав, както и се присъдят разноски за две съдебни инстанции.
Ответникът – кмета на О. Н. редовно призован, в съдебно заседание не се явява, не изпраща представител и не изразява становище по касационната жалба.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд /ВАС/, състав на второ отделение, приема касационната жалба за допустима, като подадена от надлежна страна срещу неблагоприятен за нея съдебен акт и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК.
Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.
Производството пред Административен съд – Плевен е образувано по жалба на С. Х. срещу заповед № 52 от 23.02.2024 г. на кмета на О. Н. с която на основание чл. 225а, ал. 1, във връзка с чл. 225, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 6 от Закона за устройство на територията /ЗУТ/, е наредено на жалбоподателя, в качеството му на извършител, да премахне незаконни строежи: „Метален навес за съхранение на селскостопанска продукция“ със застроена площ от 291 кв. м.; „Метален навес за съхранение на селскостопанска продукция“ със застроена площ от 593 кв. м; „Метален навес за съхранение на селскостопанска продукция“ със застроена площ от 587 кв. м, находящи се в поземлен имот с идентификатор 51723.126.37 – публична общинска собственост, м. „Харманлъка“, О. Н. представляващ земеделска земя – пасище, попадаща в обхвата на защитена зона Персина BG0000396 SCI и Никополско плато BG0002074 SPA, включени в Натура 2000. В мотивите на заповедта е посочено, че процесните строежи са извършени след 2006 г., видно от цифрова ортофотокарта /2010 г. – 2011 г./ към кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Никопол, поради и което не са търпими нито по § 16 от ПР на ЗУТ, нито по § 127 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ. Административният орган е приел също така, че процесните навеси представляват строеж по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ и не могат да бъдат квалифицирани като преместваем обект по чл. 56 от ЗУТ.
За да отхвърли жалбата срещу оспорената заповед първоинстанционният съд е приел, че актът е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, без допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила и в съответствие с приложимите материално-правни норми и целта на закона. Позовавайки се на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, съдът приема, че процесните навеси правилно са определени като строеж по § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ – пета категория, а не преместваемо съоръжение по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, тъй като се състоят от метална конструкция, три зидани оградни стени, бетонови фундаменти и бетонов под и по този начин са трайно прикрепени към терена, като не могат да бъдат демонтирани чрез разглобяване на отделните им съставни елементи, преместени и монтирани на друго място, без да загубят своята конструктивна цялост и индивидуалност и без да се измени субстанцията на земята. Въз основа на приетите по делото писмени доказателства и при съобразяване на чл. 12, ал. 3 от ЗУТ и Наредба № 19 от 25.10.2012 г. за строителство в земеделски земи без промяна на предназначението им /Наредба № 19/2012 г./, съдът е обосновал извод, че процесните навеси представляват незаконни строежи по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 1, т. 2 и т. 6 от ЗУТ, извършени от жалбоподателя, който е наемател на земеделския имот – публична общинска собственост, в периода на ползване на имота от 2014 г. до 2022 г., доколкото извършеното строителство е в несъответствие с предвижданията на подробен устройствен план /ПУП/ - имотът попада извън урбанизирана територия и няма приет ПУП, без одобрени инвестиционни проекти и без разрешение за строеж. Прието е от съда също така, че строежите попадат и в защитени зони от Натура 2000, за които Наредба № 19/2012 г. без промяна на предназначението им е неприложима т. е. строителството е недопустимо и разрешаването му се подчинява на изискванията на особената териториално-устройствена защита на тези защитени територии съгласно плановете им за защита и управление. Според съда, доколкото се установява, че и трите строежа не са били налични в ортофотокартата от 2010 г. – 2011 г., както и от изображенията в Google Earth, се установява изграждането на два от навесите през 2022 г., а третият в периода 2013 г. – 2016 г., което съвпада и с времето на ползването на земеделския имот от жалбоподателя, то те са построени след 31 март 2001 г. и поради това те не отговарят на условията за търпимост, както правилно е приел административният орган и подлежат на премахване. Решението е валидно, допустимо и правилно.
Настоящият тричленен състав на ВАС, второ отделение, напълно възприема и споделя изводите, направени в мотивите на решението. При напълно изяснена и подробно описана фактическа обстановка съдът е обсъдил всички доводи, които са били релевантни за постановяването на решение по подадената жалба, като правилно е приел, че не са налице отменителни основания по чл. 146 от АПК, обосноваващи извод за незаконосъобразност на оспорената заповед.
Първоинстанционният съд правилно приема, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с изискванията за форма.
Правилен е и изводът на решаващия съд за постановяване на оспорената заповед при наличие на материално-правните основания, предвидени в текста на чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ. Съгласно цитираната разпоредба незаконните по смисъла на чл. 225, ал. 2 от ЗУТ строежи от четвърта до шеста категория се премахват със заповед на кмета на общината или на упълномощено от него длъжностно лице. В случая при правилно тълкуване и прилагане на закона първоинстанционният съд приема, че предпоставките за премахване на процесните строежи са изпълнени. Предмет на заповедта за премахване са три броя навеси за съхранение на селскостопанска продукция и инвентар, изградени от метална конструкция, с двускатен покрив покрит с LT, бетонов под, оградни стени – зидария с бетонови блокчета, които са със застроена площ съответно 291 кв. м., 593 кв. м. и 587 кв. м. Така описаните навеси са изпълнени в имот с идентификатор 51723.126.37 – публична общинска собственост, представляващ земеделска земя – пасище, попадаща в обхвата на две защитени зони от Натура 2000, които факти, както и описанието на строежите, се потвърждават изцяло и от приетата по делото съдебно-техническа експертиза. От приетите по делото писмени доказателства се установява също така, че процесните метални навеси са изградени без строителни книжа в земеделска земя без промяна на предназначението, както и без учредено право на строеж, издадена виза за проектиране и одобрен ПУП – план за застрояване /ПЗ/. При тези факти административният съд правилно приема, обратно на твърдяното в касационната жалба, че описаните в заповедта за премахване три метални навеса за съхранение на селскостопанска продукция и инвентар представляват строежи по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ от пета категория, които съгласно легалното определение на чл. 225, ал. 2, т. 2 от ЗУТ са незаконни, тъй като са изградени без строителни книжа – инвестиционни проекти и разрешение за строеж. В тази връзка следва да се има предвид също така, че с оглед на територията, на която са изградени процесните навеси, разрешение за строеж се изисква и на основание приложимите в случая разпоредби на чл. 11 и сл. от Наредба № 19/2012 г., като изрично нормата на чл. 12 от наредбата препраща към Глава осма, раздел трети от ЗУТ /чл. 148 и сл. ЗУТ/, при реализиране на строителство върху земеделски земи. Доколкото по делото се установява също така, че поземленият имот, в който са изградени процесните строежи, попада и в обхвата на защитени зони по Натура 2000, както и че строителството на навесите е извършено и в противоречие с изискванията на приложимия чл. 4 от Наредба № 19/2012 г., то процесните строежи безспорно се явяват незаконни и по смисъла на чл. 225, ал. 2, т. 1 и т. 6 от ЗУТ.
Настоящата съдебна инстанция споделя изцяло и изложените от съдебния състав в обжалваното решение мотиви относно неприложимостта в конкретния случай на разпоредбата на § 1, т. 1б от ДР на ЗКИР. Изводът на административния съд, че процесните метални навеси не могат да се определят и като преместваеми обекти по смисъла на § 5, т. 80 от ДР на ЗУТ, също се споделя от настоящата съдебна инстанция.
Правилен е и крайния извод на първоинстанционния съд, че процесните строежи не са „търпими“ нито по смисъла на § 16 от ПР на ЗУТ, нито по смисъла на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ, с оглед установения по делото период на изграждане – след 31 март 2001 г., като два от навесите са изградени през 2022 г., а третият в периода 2013 г. – 2016 г. Относно времето на извършване на строителството правилно са съобразени от административния съд представените по делото писмени доказателства и констатираното от вещото лице въз основа на приложените към експертизата изображения в Google Earth, които безспорно установяват, че и трите навеса са изградени след 2001 г. Така установеното по делото не е и оборено от касатора със съответните доказателствени средства нито пред първата инстанция, нито пред настоящата съдебна инстанция.
Неоснователен се явява и доводът на касационния жалбоподател, че оспорената заповед е издадена в несъответствие с целта на закона, тъй като единствената цел е била да се уважи подаден сигнал от трето лице. В процедурата по издаване на заповеди по чл. 225а от ЗУТ административният орган действа служебно, като при установен незаконен строеж, който не е търпим, за него не е налице друга законова възможност освен да разпореди премахването му. Доколкото целта на ЗУТ е да не се допуска и да се отстранява незаконното строителство, то намесата на държавата, съответно на общинската администрация в случая, е напълно пропорционална на предвидената в закона цел. Премахването на незаконния строеж, изпълнен без строителни книжа и при липса на предпоставките за търпимост е единственият способ, чрез който може да се постигне тази цел, като в конкретния случай се съобрази и обстоятелството, че процесните строежи са изградени в територия, попадаща в защитени зони.
При постановяване на решението не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Решението е постановено след изясняване на спора от фактическа страна и при цялостна преценка на събраните по делото доказателства. Доводите и възраженията на страните са разгледани от съда, а приетата съдебно-техническа експертиза е обсъдена заедно с останалите доказателства. Неоснователно се явява направеното в тази връзка възражение от касатора за постановяване на решението при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради недопускане по негово искане на допълнителна съдебно-техническа експертиза. Искането на процесуалния представител на жалбоподателя, направено в откритото съдебно заседание на 19.02.2025 г., както и в писмени бележки от 05.03.2025 г., за допускане на допълнителна съдебно-техническа експертиза с въпрос „Представляват ли процесните навеси „сграда“ или “постройка“ по смисъла на § 1, т. 1б от ДР на ЗКИР?“, правилно е оставено без уважение от съда, доколкото изготвената по делото първоначална експертиза е била пълна и обоснована, а и допълнителният въпрос е бил изцяло с правен характер.
Предвид изложеното настоящата инстанция приема, че решението на Административен съд – Плевен е правилно и не са налице сочените от касатора основания за неговата отмяна, поради което ще следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, второ отделение,
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1020 от 13.03.2025 г., постановено по адм. дело № 268/2024 г. по описа на Административен съд – Плевен.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ ГАЛИНА СОЛАКОВА
секретар:
Членове:
/п/ М. М. п/ БРАНИМИРА МИТУШЕВА