О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 2303
гр. София, 23.08.2024 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 1035 по описа на съда за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от пълномощника на С. А. П., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 383 от 15.12.2022 г., постановено от Апелативен съд - Варна по в. т.д. № 553 по описа за 2022 година, с което въззивният съд е отменил решение № 21/17.04.2022 г. по т. д. № 91/2020 г. по описа на Окръжен съд - Шумен в обжалваната част, с която предявеният установителен иск за дължимост на паричен дълг по издадена оспорена заповед за изпълнение е отхвърлен след извършено съдебно прихващане с насрещно задължение в размер на 10500 лв., придобито от купувача С. А. П. по договор за цесия, представляващо вземане на дружеството „П. ЕСТЕЙТ“ЕООД за неоснователно обогатяване на С. А. К., с изтеглени от касата на дружеството суми, и вместо него е постановил друго, с което е признал за установено по реда на чл. 422 ГПК, че вземането за горницата над 17800 лв. до 28300 лв., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 59/31.01.2020 г. и изпълнителен лист № 217/31.01.2020 г. по ч. гр. д. № 185/2020 г. на Районен съд - Шумен, се дължи като част от вноска 7 и вноски от 1 до 6 от изискуема главница по договор за продажба на дружествени дялове на „П. Естейт“ ЕООД от 27.08.2018 г. по иска, предявен от С. А. К., ЕГН: [ЕГН], срещу С. А. П., ЕГН: [ЕГН]. Решението се обжалва и в съответната част за присъдените в тежест на касатора разноски.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част, поради наличието на всички основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че същото е постановено в грубо нарушение на чл. 99 ЗЗД, чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като съдът не е приложил процесуалните правила на ГПК за преценка на доказателствата по делото, относно доказателствената тежест на страните, ползващи се от последиците на определени факти, и е необосновано, поради незачитане правилата на формалната, а и житейска логика на установените факти и обстоятелства.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа наличието на такива по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Навежда се и очевидна неправилност по смисъла и съдържанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, с оглед допуснатите съществени нарушения на съответните правила и норми, и на принципите на правораздаване, гарантиращи на страните честен и справедлив процес.
Формулират се въпросите:
1. Допустимо ли е решаващият съд, при осъществяване на процесуалното задължение за преценката на доказателства по делото, касаещи установяване на правно-релевантните за спора факти от гл. т. на материални предпоставки за уважаване на иска на заявеното правно основание (в случая на чл. 99 ЗЗД и чл. 55, ал. 1 ЗЗД), да излезе и разшири предмета на доказване с анализ на доказателства за факти, по които няма спор и които не са от кръга на относимите към предмета на делото факти? Твърди се, че по него съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС, касаеща въпросите на въззивното обжалване, както и съдебната практика, обективирана с решение № 13 от 02.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1530/ 2020 г., I г. о., ГК, решение № 1 от 24.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1131/2018 г., II г. о., ГК и много други, произнесени в смисъл че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва да изложи мотиви за това /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. На коя от страните по спора принадлежи тежестта на доказване при конкретно заявено основание за съществуването на вземане, произтичащо от извъндоговорно основание - в случая на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, на релевираното възражение за съществуването на договорно основание - в случая на договор по чл. 240 ЗЗД? Твърди се, че по него съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 746 от 05.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о., ГК, в което се приема, че когато платецът не е посочил основание за извършеното плащане, не е в негова тежест да го докаже /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
3. За зачитане на счетоводните отбелязвания на едно търговско дружество в контекста на чл. 182 ГПК като годно доказателствено средство за извършено плащане в полза на управителя на търговското дружество в хипотеза, в която няма отразено основание за плащането. Твърди се, че същият е разрешен също в противоречие с практиката на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/, обективирана с решение № 88 от 11.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4559/2014 г., IV г. о., ГК, в което се приема, че „Съгласно чл. 182 ГПК вписвания в счетоводни книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед на другите обстоятелства по делото. Тълкуването на тази разпоредба налага извод, че тези книги не се ползват с материалната доказателствена сила на официалните документи за съдържащата се в тях информация. Това налага доказателствената им сила да се преценява с оглед на всички релевантни за спора данни по делото, включително и за тяхната редовност. Тъй като те представляват вторични счетоводни документи съобразно класификацията по чл. 6 ЗСч, защото са носител на преобразувана информация за стопанска операция или за факт, получена от първичен счетоводен документ, който ги удостоверява, редовността им е обусловена от съставянето им въз основа на такъв документ. В това се изразява едно от основните изисквания, при съобразяване на които се осъществява счетоводството на предприятията - за документалната обоснованост на стопанските операции и факти.“
4. „За възможността да не се приложат последиците на нормата на чл. 55,ал. 1 ЗЗД, когато безспорно е установено по конкретното дело, че в един и същ момент е осъществено разместване на блага, между две правни сфери - тези на търговско дружество и на физическо лице на позицията на управител на дружеството, без вписано основание за извършено в полза на физическото лице плащане по счетоводните книги. Поддържа се основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди липса на съдебна практика по въпроса и общо се заявява, че произнасянето на касационния съд би било от значение за еднаквото и точно прилагане на закон.
Ответникът по касационната жалба в писмен отговор на същата е изложил съображения за това, че липсват основания за допускане на касационно обжалване, доколкото формулираните от страна на подалата касационната жалба страна нямат качеството на обуславящи изхода по конкретния правен спор, както и че липсва очевидна неправилност по смисъла и съдържанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.
За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е приел в относимата към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си към обжалваното решение, че е сезиран с въззивната жалба от страна на ищцата само с проверка на тази част от първоинстанционното решение, с която е разрешен спора по единственото въведено в срока за отговор възражение за прихващане от страна на ответника с вече признато, като безспорно възникнало вземане на ищцата. Ето защо, според въззивния съд, извън въззивен контрол остава съществуването, изискуемостта и изпълняемостта на пасивното задължение на ищцата, предмет на основната установителна претенция по чл. 422 ГПК на заявител, снабден с оспорената от длъжника заповед за изпълнение.
Според съда, активното вземане на прихващащия ответник е основано на твърдения за неоснователно разместване на блага при получаване на парични суми от касата на търговско дружество с четири плащания в периода 13.03.2018 г. - 27.08.2018 г. на обща стойност 17500 лв., довело до обогатяване на К., тогава управител и едноличен собственик на дружеството-цедент, със средства, които са намалили актива на последното, без да са разходвани в негова полза и така са довели до обедняването му. Породеното от неоснователно обогатяване задължение на ищцата (посочена като получател на сумата) е заявено и като предмет на цесия, сключена между обеднялото дружество и ответника С. П., която по подробно изложение съображения въззивният съд е приел за противопоставима на ищцата К..
За установяване на спорното вземане за неоснователно обогатяване на своя праводател, цесионерът - ответник се е позовал на факти, които покриват хипотеза на извършена пряка имуществена транзакция при начална липса на основание (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД), която, според въззивния състав, би била налице само ако описаните четири касови плащания действително са били извършени и средствата на дружеството са получени лично от К.. Като доказателства за такова фактическо разместване на блага обаче ответникът е посочил счетоводни записи, извършени от праводателя му („П. естейт“ ЕООД). Този вид документация, разсъждавал е съдът, може да ползва създателя си само и доколкото бъде установена редовността на воденото счетоводство (чл. 182 ГПК) и затова самото позоваване на такова вписване налага възприемане на документираната счетоводна операция като вярно и точно отражение на имуществените отношения. В приложените дневници на сметка 501 „каса“ обаче четирите плащания по разходни касови ордери са отнесени към конкретна кореспондираща сметка на задължения 493 „разчети със собственици“, а това изключва описаното от цедента липсващо начално основание за тази стопанска операция. Като частен правоприемник на дружеството, цесионерът е обвързан от признато в предприятието основание и затова, според съда, така приложените документи за цедирания дълг не установяват, а напротив - категорично опровергават типичния случай на изначално неоснователно разместване на блага от правната сфера на търговското дружество към тази на физическото лице К.. Други документи, които да установяват пряко предаване на наличностите от касата по делото не са представени, въпреки че такива са описани /четири броя касови ордери/ като съществуващи от страна на ответника по иска. Последният не е изпълнил задължението си за представяне на тези доказателства, възложено му с изрично определение при подготовка на първо заседание и потвърдено като указание за факти, за които не са посочени доказателства при устния доклад по делото. Съществуването на ордерите не е установено и от вещото лице, което е извършило проверка само по вторичните документи (предоставени му за оглед от „П. естейт“ ЕООД, ограничени до описаните като получени от предишния счетоводител). Експертът е потвърдил, че не е установил никакви първични документи за касови операции (нито за внасяне, нито за теглене) и затова коментира само записванията в сметките, извършени от самото дружество.
С оглед изложеното, според съда, не може да се приеме, че получаването на касови наличности от К. е убедително доказано. Обстоятелството, че самата тя е била управляващ собственик на цедента не може да промени характера на съставени от името и за сметка на дружеството книжа и те да й бъдат директно противопоставени като лични нейни изявления за неизгодни факти. За да ползва за себе си възпроизведеното в счетоводство на праводателя си записване, цесионерът следва да опровергае неизгодния запис за изплащането на дълг на дружеството, тъй като друг счетоводен запис за „даване“ на суми не е удостоверен от самата ищца.
Съдът се е позовал и на това, че заключението на назначения експерт действително проследява хронологията на записите на осчетоводеното задължение и установява известно разминаване в аналитичността на отчета на средствата по сметка 493 „разчет със собственици“, където салда са натрупвани както по времето, в което самата К. е била вписана като собственик, така и в предходен период, но тази сметка не е била аналитична. Вещото лице обаче не коментира самото теглене, за което потвърждава, че не може да установи без подписани от получателя ордери. С оглед изложеното, въззивният съд е счел, че не е доказана първата предпоставка от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД - пряко даване на паричните средства.
Въззивният съд е обобщил, че ответникът не е провел нужното пълно доказване на твърденията си за начално плащане без каквото и да е основание, нито е опровергал признато в счетоводни записи от праводателя му основание и следователно не се установява да е възникнало активно вземане за връщане на изначално неоснователно дадени парични суми в хипотеза на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. В заключение съдът е приел, че не е налице каквото и да е основание за възникнало вземане за неоснователно обогатяване на дружеството - цедент, респективно не е налице доказано вземане на правоприемника - цесионер. Липсата на активно вземане на прихващащият ответник изключва погасителен ефект на заявеното съдебно възражение за прихващане със същото вземане.
Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.
Доколкото е правен и отговорът му е от естество да обуслови изхода на всеки гражданскоправен спор, като относим към императивно законоустановените задължения на съда да постанови решението си въз основа на приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона, при което дължи преценка на ангажираните по делото доказателства за установяване на спорните по делото факти и връзките между тях, и на доводите на страните /чл. 12, чл. 153, чл. 235, ал. 2 и ал. 3, чл. 236, ал. 2 ГПК/, първият въпрос на касатора съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд, същият се е произнесъл в рамките на релевираните от страните, техни изявления по делото и на заявеното правно основание, като присвоена квалификация на възражението на ответника, и обосновано е отрекъл наличието в случая на хипотезата именно на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, с обуславящите я правнорелевантни факти, и установяващите ги доказателства.
Вторият и третият въпроси на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Това е така, тъй като главният извод на съда за неоснователност на възражението за прихващане с вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, е основан изключително на недоказване изобщо по делото, на извършено от цедента – праводател на ответника, в полза на ищцата, плащане, поради непредставяне на съответните касови ордери за получени от нея средства на каса, т. е. на приета от съда липса на имуществено разместване въобще. Поради изложеното по отношение на въпросите не би било налице и претендираното от касатора противоречие на въззивното решение с посочените в обосноваването на въпросите решения на ВКС. При така приетото от съда, цитираната от касатора към втория въпрос практика на ВКС е неприложима в случая, а по третия въпрос съдът се е произнесъл изцяло в съответствие с цитираното решение по чл. 290 ГПК, като е обсъдил и съпоставил счетоводното записване с липсата на касови ордери за реално получаване на сумата.
Изложеното по-горе изцяло важи и по отношение на четвъртия въпрос на касатора, който както е формулиран изисква безспорно установяване по делото, че в един и същ момент е осъществено разместване на блага между две правни сфери - тези на търговско дружество и на физическо лице на позицията на управител на дружеството, без вписано основание за извършено в полза на физическото лице плащане по счетоводните книги – все обстоятелства, които са еднозначно и категорично отречени от съда в решението му. По отношение на въпроса не е налице и поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото по делото нито се заявяват и поддържат, нито се установяват конкретни обстоятелства измежду посочените по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г.
Въззивното решение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона contra legem - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора extra legem - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.
В конкретният процесен случай в обосноваване твърденията си за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт касаторът сочи, че решението е очевидно неправилно, поради грубите нарушения на процесуалните норми и нарушените принципи на правораздаване, гарантиращи на страните честен и справедлив процес. При прочит на обжалваното въззивно решение и в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, настоящият касационен състав обаче не намира действителното съдържание на същото - диспозитив и мотиви, да разкрива белези на очевидна неправилност измежду посочените по-горе, възприети в практиката на ВКС. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване и на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 383 от 15.12.2022 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в. т.д. № 553 по описа на съда за 2022 г.
ОСЪЖДА С. А. П., ЕГН: [ЕГН] да заплати на С. А. К., ЕГН: [ЕГН] сумата 1300 лв. адвокатско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: