О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50567

гр. София, 18.10.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на десети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: П. Х.

И. А.

изслуша докладваното от председателя /съдия/ Т. В.

т. д. № 2290/2021 година.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Екорепласт“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 503 от 02.08.2021 г. по в. т.д. № 460/2021 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, петнадесети състав, с което е потвърдено решение № 260547 от 14.12.2020 г. по т. д. № 1015/2019 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-1 състав. С последното настоящият касатор е осъден на основание чл. 55, ал. 1, предл. трето ЗЗД да заплати на „Интертан“ А.Е. /с пълно наименование „Интертан“ А.Е. Е. А. С. И. Д. И. Х. В. К. Т. К. П. К. К. К. Е. Он“, Акционерно дружество със седалище в Гърция, [населено място], вписано в Генералния търговски регистър с № 46139222000/ сумата от 44 100 евро, представляваща 50 % авансово плащане по проформа фактура от 03.06.2014 г., издадена от „Екорепласт“ ЕООД за доставка на стоки, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 03.06.2019 г., до окончателното плащане.

В жалбата се поддържат касационни доводи за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на атакувания съдебен акт, с искане за касирането му и отхвърляне на предявения срещу дружеството иск. Твърди се, че въззивният съд е пренебрегнал йерархията на източниците на международното частно право, като неоснователно е приел, че по отношение на отпадането на облигационната връзка между страните следва да се приложи чл. 87, ал.2 ЗЗД. Според касатора, не е възможно купувачът да развали договора направо с предявената си по съдебен ред претенция /с исковата молба/, тъй като Конвенцията на ООН за договорите за международна продажба на стоки, изисква нарочно волеизявление от купувача, с което да се даде разумен срок за изпълнение съгл. чл. 47, т. 1 от Конвенцията, като неизпълнението в посочения срок предпоставя разваляне на облигационната връзка. Касаторът счита за необосновано изразеното от съда становище, че купувачът е предоставил достатъчен срок за изпълнение, поради което за него е възникнало потестативното право да развали договора поради неизпълнение. Оспорва и възприетата от въззивната инстанция дата на сключване на договора, съвпадаща с датата на издаване на проформа фактурата – 03.06.2014 г., като твърди, че е допуснато противоречие с нормата на чл. 18, т. 2 от Конвенцията и без да се отчете постигнатото предходно съгласие на страните по всички елементи на сделката. Касационният жалбоподател счита, че решаващият състав неправилно е отхвърлил възражението за погасяване по давност на правото да се развали договора. Несъгласие е изразено и със становището на въззивния състав, че, доколкото Конвенцията не съдържа правила относно погасителната давност, при договор за международна продажба на стоки следва да намерят приложение разпоредбите на ЗЗД относно развалянето на договорите и давностните срокове за това. Според касатора, приложима е Конвенцията за погасителната давност при международната продажба на стоки, съгласно чл. 8 от която давностният срок е 4 години. Навеждат се и доводи за допуснати от въззивния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в необсъждане на релевирано възражение за недоказаност на иска по размер, предвид приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, с която се установява, че с 10 800 евро от платената от „Интертан“ А.Е. сума е погасено негово задължение по фактура № 580/06.06.2014 г., т. е., че дължима би била само сумата от 33 300 евро.

Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по следните въпроси: 1. Кога следва да се приеме, че е обективиран един договор с международен елемент – в момента на т. нар. акцепт (приемане на предложението, с което са уточнени видът и количеството на стоката, както и местоизпълнението) или на един по-късен момент, а именно на датата на изготвянето на проформа фактура; 2. Каква е ролята и функцията на проформа фактурата в търговския оборот, включително в случаите, когато страните са постигнали съгласие по всички елементи на сделката преди издаване на проформа фактурата; 3. В кой момент възниква правото да се развали един договор, съответно – от кой момент започва да тече давностният срок за такова изявление: от датата на сключване на договора или от датата, когато вземането е станало изискуемо; 4. Допуска ли Конвенцията за договорите за международна продажба на стоки разваляне на международен договор за продажба, без да е даден допълнителен срок за изпълнение, и допустимо ли е да се направи изявление за разваляне на такъв договор с предявяване на искова молба. Допуска ли същата Конвенция разваляне на договора поради липса на интерес от изпълнението; 5. Допустимо ли е с оглед Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008 г. относно приложимото право към договорните задължения (Рим I) изключването от обхвата на националното ни право на Конвенцията за погасителната давност при международна продажба, предвиждаща в чл. 8 четиригодишен давностен срок, включително и за разваляне на международни договори за продажба и 6. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните и да извърши анализ на събраните по делото доказателства относно тези релевантни обстоятелства.

По отношение на първите пет въпроса се поддържа, че произнасянето по тях е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, тъй като ще изяснят условията на сключване на международни договори за продажба на стоки, включително в кой момент договорът се приема за сключен, как се разваля валидно договор за международна продажба, а също и как се реализира предимството на международните нормативни актове спрямо действащото национално законодателство по отношение на сключването, изпълнението и развалянето на международни договори за продажба.

По последния процесуалноправен въпрос се сочи допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, с позоваване на следните решения на ВКС: решение № 80 от 02.06.2020 г. по гр. д. № 4031/2019 г., IV г. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., II т. о., решение № 210 от 08.10.2018 г. по гр. д. № 4971/2017 г., IV г. о. и решение № 200 от 23.12.2019 г. по гр. д. 3779/2018 г., IV г. о.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационната жалба – „Интертан“ А.Е., чрез процесуален пълномощник, е депозирал подробен писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване с твърдение, че поставените въпроси не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, а по същество са развити съображения за неоснователност на касационните оплаквания, с искане за присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При постановяване на атакуваното решение, след преценка на събраните по делото доказателства, релевантни към предявения иск по чл.55, ал.1, предл. трето ЗЗД, и след съобразяване на приложимите норми на Регламент (ЕО) 593/2008 и на Конвенцията на ООН за международна продажба на стоки, апелативният съд е извел изводи за наличие на сключен между страните международен договор за покупко-продажба на полиетиленови торби, като ответната страна „Екорепласт“ ЕООД, в качеството си на продавач, не е доставила стоките дори и след допълнително даден му срок, независимо от авансовото плащане на половината от стойността на стоките от ищцовото дружество – купувач.

По спорните въпроси – кой е моментът на сключване на договора и от кога тече срокът на погасителната давност за отправяне на изявление за разваляне на същия, дали са били налице материалноправните предпоставки за разваляне на договора и съответно – дали то е произвело действие, въззивният съд е изложил следното:

Между дружествата е постигнато съгласие за множество сделки, при еднакви условия, за периода от месец май до месец септември 2014 г. , а именно, „Екорепласт“ ЕООД да доставя на ответника полиетиленови чували - по 5 камиона месечно, като за всяка доставка са правени отделни поръчки и когато е постигнато съгласие, е издавана проформа фактура, отразяваща конкретните параметри на сделката. Въззивната инстанция е приела, че постигнатото през месец май 2014 г. съглашение между страните има характер на рамков договор, който сам по себе си не създава права и задължения, а за да се осъществи конкретна сделка е необходимо да бъде направена поръчка от купувача. В случая най-ранният момент, в който може да се счете за установено, че е направена такава поръчка, и съответно – че тя е приета от продавача, е датата 03.06.2014 г., когато е издадена процесната проформа фактура, имаща по принцип значение на оферта за конкретната сделка. С извършване на плащането на 50 % от цената на стоките, отразена в проформа фактурата, купувачът е потвърдил съгласието си за тази сделка. По тези съображения, въззивният състав е мотивирал извод, че договорът следва да се счита сключен в първия момент, в който е установено, че има насрещни изявления на страните за сключването му и именно оттогава започва да тече давността по отношение на правото същия да бъде развален, като това е датата 03.06.2014 г.

Въззивната инстанция е счела за неоснователни възраженията на ответника, че договорът не може да се счита развален с подаване на исковата молба поради това, че не са били налице материалноправните предпоставки изявлението да произведе действие, посочвайки, че от събраните доказателства не се установява неизправност на купувача по сделката. Приела е, че за купувача е възникнало потестативното право да развали договора поради неизпълнение, след като на продавача е даден достатъчен срок за изпълнение. Съставът на Апелативен съд – София е изтъкнал, че няма пречка това да бъде направено с исковата молба, като правото да се развали договора се погасява с петгодишна давност, която започва да тече от момента сключване на същия. Възприемайки, че договорът е сключен най-рано на 03.06.2014 г., то, давностният срок за развалянето му изтича на 03.06.2019 г., на която дата е предявен искът. С надлежно упражненото право за разваляне на договора е отпаднало основанието, на което е дадена исковата сума, поради което тя подлежи на връщане. Въззивната инстанция не е възприела становището на въззивника за приложимост на четиригодишната давност съгласно Конвенцията на ООН за давностния срок при международната продажба на стоки от 1974 г., по съображения, че макар да е подписана от Р. Б. конвенцията не е ратифицирана съобразно националното законодателство.

Твърдението на ответника за наличие на уговорка за изкупуване на определен минимум количества от стоките, предмет на продажбата, и съответно, че тази уговорка не е спазена и това е довело до вреди и пропуснати ползи за продавача, е отхвърлено, като решаващият състав е намерил, че предвидената в чл.71 от Конвенцията възможност на страна по сделка да спре изпълнението, ако след сключване на договора стане видно, че другата страна няма да изпълни съществена част от своите задължения, не е налице. Становището си съдът е мотивирал с необходимостта да бъде установено не само неизпълнението на насрещната страна, а така също и да бъде отправено изрично изявление до същата. Констатирал е, че такива доводи не се поддържат и доказателства за изрично изявление до купувача, по см. на чл.71, т.3 от Конвенцията, не са представени.

Решаващият състав е констатирал, че във въззивната жалба не се поддържат възраженията за дължимост само на сумата от 33 300 евро /неточно отразена като 30 300 евро/, тъй като разликата между внесените депозити и доставените стоки е именно на такава стойност, нито е направено оплакване, че първоинстанционното решение е неправилно поради това, че не са взети предвид данните от съдебно-счетоводната експертиза.

С тези мотиви обжалваното първоинстанционно съдебно решение е потвърдено като правилно и законосъобразно.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:

Формулираните от касационния жалбоподател въпроси относно момента, в който следва да се счита за сключен процесният договор съгласно Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки, и за значението на проформа фактурата в търговския оборот в хипотеза на постигнато предварително съгласие между страните по съществените елементи на сделката преди издаването на такава фактура, не са правни по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Тези въпроси обективират несъгласието на касатора с посочените по-горе изводи на решаващия състав, отхвърлящи твърденията и доводите на дружеството за наличието на сключен договор за периодична доставка на стоки /преди издаването на процесната проформа фактура от 03.06.2014 г./, и съставляват твърдения за неправилност на атакувания съдебен акт по чл.281, т.3 ГПК. Поради това, първият и вторият въпрос не могат да послужат като обща предпоставка за допускане на касационен контрол. При поставянето им не е съобразено разяснението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според което, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване е необходимо да е формулиран материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата вола на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В мотивите към т.1 от ТР е изтъкната разликата между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране, като е акцентирано върху недопустимостта да се извърши проверка за законосъобразност и обоснованост на въззивното решение в селективната фаза на касационното производство. Въпросите не касаят тълкуването на норми от Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки, относими към сключването на договора за продажба /Част II/ и конкретно към: съдържанието на предложението за сключване на договор, неговото действие – достигането му до адресата, приемането на предложението и от кой момент приемането поражда действие, съответно – от кой момент договорът се счита за сключен.

По отношение на третия и четвъртия въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е важимо изложеното по-горе за липсата на тъждество между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на обжалвания съдебен акт. Въпросите са изведени въз основа на доводи и възражения на касационния жалбоподател относно: наличието на постигнато съгласие за договор за периодична доставка на стоки още през м. май 2014 г. и за липсата на предпоставки за развалянето му при нарушаване на договора от продавача /чл.49, т.1b, вр. с чл.47, т.1 Конвенцията на ООН относно договорите за международна продажба на стоки/, които обаче не са възприети от въззивния съд. По отношение на част от въпрос № 4 – дали Конвенцията допуска разваляне на договора поради липса на интерес от изпълнението, следва да се посочи, че тя е относима към съображения на първостепенния съд, а не към обективираната във въззивното решение решаваща правна воля на Апелативен съд – София.

Последният въпрос, по който се сочи допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, не може да се квалифицира като обуславящ за изхода на делото, доколкото е безспорно, че Гърция, където е седалището на ищцовото дружество, не е страна по Конвенцията на ООН за погасителната давност при международната продажба на стоки. Това е достатъчно за изключване приложението на посочената Конвенция, като в случая не се налага отговор дали тя попада в „обхвата на националното ни право“, както се иска от касатора.

Процесуалноправният въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да мотивира своя съдебен акт съобразно изискванията на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, е значим за всяко дело. В случая не се установява отклонение от тълкувателната практика на ВКС, нито от разрешенията, дадени в приложените от касатора съдебни актове. Дори и съотнесен само към констатацията на въззивния съд, че дружеството въззивник не поддържа възраженията за дължимост само на част от исковата сума, която констатация не съответства на оплакванията във въззивната жалба /стр.8/, въпросът не може да се квалифицира като обуславящ по см. чл.280, ал.1 ГПК. Оспорването на исковата претенция по размер е въведено като евентуално, без да е заявено възражение за прихващане. Такова възражение не е прието за разглеждане, а счетоводното „отнасяне“ на част от авансово платената цена по процесната проформа фактура за погасяване на задължения на купувача по други договори /в какъвто смисъл е заключението на счетоводната експертиза/, не би могло да се съобразява при липса на възражение за прихващане, изразяващо се в материалноправно изявление за прихващане, или възражение за съдебно прихващане.

При този изход на делото, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 4 889.57 лева, съобразно приложен към отговора по чл.287, ал.1 ГПК списък за разноски, ведно с фактура и извлечение от банкова сметка.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 503 от 02.08.2021 г. по в. т.д. № 460/2021 г. на Апелативен съд – София, Търговско отделение, петнадесети състав.

ОСЪЖДА „Екорепласт“ ЕООД да заплати на „Интертан А.Е. /с пълно наименование „Интертан“ А.Е. Е. А. С. И. Д. И. Х. В. К. Т. К. П. К. К. К. Е. Он“, Акционерно дружество със седалище в Гърция/ разноски в размер на 4 889.57 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: