О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 50421София, 11.10.2022 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 4876 от 2018 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№12181/27.12.2018г., подадена от Г. Б. Л. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Х. Н. Х. от САК, срещу решение № 175, постановено на 11.01.2018г. от Окръжен съд – Благоевград, ГО, Четвърти въззивен състав по в. гр. д.№885/2017г., в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 61, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за осъждане на Г. К. С., К. Д. С., И. Р. С., А. В. С., участващ в производството като процесуален субституент на И. Р. С. и С. В. С., К. Л. Л., Ю. Л. Л. и В. Д. Л. да заплатят сумата от 30000 лв. за извършени необходими разноски и подобрения в сграда с идентификатор ............., сумата от 200000 лв. за извършени необходими разноски и подобрения в сграда с идентификатор ...............и сумата от 10000лв. – необходими разноски, представляващи стойността на направени разходи за почистване на падналата плевня – сграда с идентификатор 02676.501.1147.5, като недоказани и погасени по давност.
Касаторът поддържа, че са налице основания за допускане на въззивото решение до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Поставя следните материално-правни и процесуално-правни въпроси, по които моли да бъде допуснато касационно обжалване:
1.Длъжен ли е въззивният съд, когато във въззивната жалба са наведени обосновани оплаквания за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в липсата на доклад по чл. 146 ГПК в първоинстанционното дело, да отстрани тези нарушения, като определи релевантните за спора обстоятелства, укаже на страните разпределението на доказателствената тежест и им даде възможност за ангажиране на доказателства?
Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – т. е на ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Навежда доводи, че доклад, касаещ заявените претенции по сметки, в първоинстанционното производство не е бил направен и въпреки, че въззивната жалба съдържа доводи и оплаквания в тази насока, въззивният съд не е предприел никакви процесуални действия по определяне на релевантните за спора обстоятелства, не е указал на страните разпределението на доказателствената тежест и не им е дал възможност за ангажиране на доказателства, приемайки, че липсата на доклад по чл. 146 ГПК в първоинстанционното производство не е съществено процесуално нарушение.
Поддържа, че докладът по делото е от особено значение за постановяване на правилно и съобразено с обективната фактическа действителност решение по материалния спор, тъй като е насочен да ориентира страните при упражняване на техните процесуални права, както и че регламентацията на дължимите от съда процесуални действия по докладване на делото е императивна и пропускът на първоинстанционния съд да извърши доклад следва да се квалифицира като нарушение на съдопроизводствените правила.
2.Когато приеме, че правната квалификация на иска е различна от определената от първоинстанционния съд, въззивният съд следва ли да даде възможност на страните да ангажират необходимите доказателства?
Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение №148 от 15.07.2014г. по гр. д.№852/2014г. на I г. о. на ВКС.
Навежда довод, че след като въззивният съд е дал нова правна квалификация на предявените по реда на чл. 346 ГПК искове, а именно чл. 61, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, въззивният съд е бил длъжен да съобрази, че фактическият състав на този иск е различен от този по чл. 74 във вр. с чл. 72 ЗС, на каквото основание искът е бил разгледан от първоинстанционния съд, и да укаже на страните кои са релевантните за доказване факти, които да обосноват наличието или липсата на фактическия състав на воденето на чужда работа без пълномощие, както и да им даде възможност да ангажират необходимите доказателства.
3.Когато съдът не е дал указания за начина на разпределяне на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, процесуалното бездействие на страната има ли за последица преклудиране на правото да го извърши?
Поддържа, че по така поставения въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС – решение №307 от 20.03.2012г. по гр. д.№284/2011г. на II г. о. на ВКС.
Навежда довод, че с въззивната си жалба е направил доказателствени искания до съда относно допускане на свидетелски показания, касаещи извършените от него строителни и ремонтни дейности в процесните имоти, както и за назначаване на оценителна експертиза относно техния размер, които доказателствени искания не са били уважени от въззивния съд по съображения, че са преклудирани, доколкото е следвало да бъдат направени в първоинстанционното производство, както и по съображения, че в случая районният съд е допуснал събирането на всички поискани от страните доказателства да установяване на релевантните според тях за тези искове факти. Поддържа, че при тази преценка въззивният съд не е държал сметка, че на страната по делото е длъжен да укаже кои са релевантните факти, подлежащи на доказване, с оглед правната квалификация на предявения иск.
4.Как се установява наличието, респ. липсата на съгласие у останалите съсобственици относно извършените от ищеца подобрения в съсобствения имот?
Поддържа, че така поставения въпрос е от значение за изхода на конкретното дело, разрешен е от въззивния съд и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на практиката.
Навежда довод, че установяването на съгласието на останалите съсобственици с извършването на подобрения е от важно значение за квалифицирането на иска, като в случая първоинстанционният и въззивният съд са дали различна правна квалификация на претенцията, при което въззивният съд е приел, че квалифицира исковете по чл. 61 ЗЗД поради това, че не се е установило наличието на съгласие у останалите съсобственици, т. е. не само че е приел за неустановен факт, за който не е разпределил доказателствената тежест, но и не е обосновал доводите си защо счита, че фактът на съгласието не е установен по делото.
Счита, че в съдебната практика по въпроса за квалификацията на исковете липсват ясни указания как следва да се установява съгласието като факт от фактическия състав на исковете за подобрения в съсобствен имот, а също и кой носи доказателствената тежест за установяването му, което води до приемането на различни правни квалификации по отношение на еднородни житейски ситуации и фактически обстановки. Поддържа, че това налага допускане на касационното обжалване по поставения въпрос.
Поддържа също така, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Навежда довод, че това се дължи на допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения, които в значителна степен са нарушили правото му на защита, като не е отчел допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в липсата на доклад по делото, приел е съвършено нова правна квалификация на предявените искове без да даде указания на страните по отношение на обстоятелствата, които подлежат на доказване предвид новата квалификация, а също и коя страна дължи доказването им, отхвърлил е направените от него с въззивната жалба доказателствени искания като преклудирани без да съобрази, че при липса на доклад, указващ доказателствената тежест, доказателствените искания не могат да се считат за преклудирани. Навежда в тази насока и довод, че въззивният съд е приел определени факти за доказани, а други – не, без да обоснове изводите си защо счита, че тези факти подлежат на доказване и коя страна е пропуснала да ги установи, както и че не е подложил на никакъв анализ събраните в хода на първоинстанционното производство свидетелски показания и е направил погрешни правни изводи. Счита, че по този начин въззивният съд не само не му е предоставил възможността да докаже всички факти от фактическия състав на иска съгласно новата правна квалификация, но и не е обсъдил правилно и събрания в хода на първоинстанционното производство доказателствен материал, в каквато насока излага подробни съображения, вкл. относно естеството и доказателственото значение на представените по делото писмени доказателства. Счита, че от така изложеното следва, че съдът не е обосновал правилно и доводите си относно настъпилата погасителна давност с оглед неправилно приетия период на извършване на строителните дейности.
За абсолютно неоснователно счита и становището на въззивния съд по отношение причината за понижаване категорията на комплекса като паметник на културата от такъв с местно значение на такъв с ансамблово значение.
В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба К. Л. Л., Ю. Л. Л., В. Д. Л., Г. К. С., К. Д. С., И. Р. С. и А. В. С., чрез процесуалния си представител адв. С. Л. от САК, изразяват становище, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение съображенията са следните:
Производството е за делба във фазата по извършването .
С влязло в сила решение между Г. К. С., К. Д. С., И. Р. С., К. Л. Л., Ю. Л. Л., В. Д. Л., А. В. С., Г. Б. Л. и И. Б. Л. е допусната делба на поземлен имот с идентификатор ...............по КККР на [населено място], с административен адрес: [населено място], [улица] на построените в него сграда с идентификатор ................; сграда с идентификатор ..............и сграда с идентификатор ................., отразени заедно като сграда с идентификатор ...............; сграда с идентификатор .................; сграда с идентификатор ..................всички по КККР на [населено място].
С решение №3133 от 26.05.2017г., постановено по гр. д.№492/2011г. на Районен съд – Разлог, делбата е извършена чрез изнасянето на имота на публична продан. Решението на първоинстанционния съд в частта по извършване на делбата е потвърдено с решение №175 от 11.01.2018г., постановено по гр. д.№885/2017г. на Окръжен съд-Благоевград, което в тази му част не е обжалвано пред ВКС и е влязло в сила.
В проведеното на 18.06.2015г. първо съдебно заседание във фазата по извършване на делбата, първоинстанционният съд е приел за разглеждане по реда на чл. 346 ГПК предявената от Г. Б. Л. и И. Б. Л. претенция за заплащане на сумата от 300000лв., представляваща вложени материали, труд и средства за подобрения в сграда с идентификатор ............, за сумата от 200000лв., представляваща подобрения в сграда с идентификатор ............и за сумата от 10000лв., представляваща стойността на направени разходи за почистване на падналата плевня – сграда с идентификатор ...............
Съделителите, имащи качеството ответници по така предявените претенции по сметки, ги оспорват като погасени по давност. Оспорили са твърдението на предявилите претенциите съделители, че подобренията за извършени след 2010г., както и че същите по естеството си представляват подобрения.
Претецията за извършени в имота подобрения на стойност 300000лв. в сграда с идентификатор ............, 200000лв. за сграда с идентификатор .............и сумата от 10000лв. – стойност на направени разходи за почистване на падналата плевня – сграда с идентификатор ...............е отхвърлена от първоинстанционния съд като недоказана и погасена по давност, при което в решението на първоинстанционния съд не е посочена правна квалификация на така предявените по реда на чл. 346 ГПК искове. При постановяване на решението обаче първоинстанционният съд се е произнесъл по претенцията така както е била предявена с писмена молба от 18.08.2015г.
Постановявайки обжалваното решение, въззивният съд е приел, че исковите претенции по чл. 346 ГПК за заплащане на разноските за поддържане и запазване на двете сгради и за събаряне и почистване на терена от третата, както и за извършване на подобрения в тях, подробно индивидуализирани, следва да бъдат квалифицирани като искове по чл. 61, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД.
Така дадената от въззивния съд правна квалификация на претенциите съответства изцяло на указанията, дадени в ППВС №6/28.12.1974г., според които когато съсобственикът е извършил подобрения в съсобствения имот без съгласието на останалите съсобственици, отношенията помежду им се уреждат по правилата за водене на чужда работа без пълномощие – чл. 60 и сл. ЗЗД.
Както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика при разрешаване на спорове между съсобственици, задължение на съда, а не на ищеца, е да се определи характера на претендираните строителни работи (кои от тях представляват необходими разноски за вещта и кои – подобрения), да се определи в качеството на владелец или на държател съсобственикът е извършвал подобренията и дали те са били извършени със знанието и без противопоставянето на останалите съсобственици, или без тяхното знание, респ. въпреки противопоставянето им. В зависимост от това съдът, а не ищецът, е длъжен да даде правилната правна квалификация на предявения иск (по чл.72 ЗС, по чл.74 ЗС, по чл.30 ал.3 ЗС, по чл.61 ЗЗД или чл.59 ЗЗД) - определение №575/13.12.2016г., ч. гр. д.№4829/2016г. на IV ГО на ВКС и посочената в него практика на ВКС. Дори първоинстанционният съд да е дал неправилна правна квалификация на предявена по реда на чл. 346 ГПК претенция, въззивният съд е длъжен да разреши спора по същество и в съответствие с приетата за правилна правна квалификация на предявения иск (решение №45/27.05.2019г. по гр. д.№2764/2018г., II ГО на ВКС и посочените в него решение №73/23.05.2014г. по гр. д. №73/2014г. на ВКС, II г. о.; решение №139/16.06.2016г. по гр. д. № 3400/2014г. на ВКС, I г. о.; решение №148/15.07.2014г. по гр. д. № 952/2014г. на ВКС, I г. о.; решение №406/14.01.2014г. по гр. д. № 1585/2013г. на ВКС, IV г. о.). С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил.
Както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика, определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който съобразява както изложените обстоятелства, формиращи основанието на предявения иск, така и заявения петитум. Спорът следва да се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск. Задълженията на въззивния съд относно правилното квалифициране на спорното право са аналогични. При непроменени фактически твърдения на ищеца и петитум на иска, в случай че въззивният съд възприеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, той следва да разреши спора по същество и в съответствие с действителното правно основание, а не да обезсилва първоинстанционното решение с връщане на делото за разглеждане въз основа на приетата правна квалификация. Същата е свързана с допустимостта на постановеното решение единствено при произнасяне извън предмета на делото и обхвата на търсената защита. При липса на горното нарушение дадената от съда правна квалификация във всички случаи обуславя правилността на решението и когато въззивният съд е приел за неправилна дадената от първоинстанционния съд квалификация, той следва да реши спора при правилната такава. Касае се за неправилно приложение на материалния закон, съставляващо основание за отмяна на първоинстанционното решение и решаване на спора от въззивния съд по същество с произнасяне по основателността на иска (решение №45/27.05.2019г. по гр. д.№2764/2018г. на II г. о. на ВКС). Именно в съответствие с така установената практика е постановено и обжалваното решение.
Според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, правната квалификация на иска е дейност на съда, при която се изхожда от обстоятелствената част и петитума на исковата молба (решение №132/21.03.2011г. по гр. д.№1725/2009г. на І г. о. на ВКС). Предметът на спора се определя от заявените от ищеца правопораждащи фактически твърдения и от отправеното до съда искане, като квалификацията се дава въз основа на изложените от ищеца факти, от които той извлича възникването на правото (определение №783/08.12.2015г. по ч. гр. д.№5808/2015г. на IV г. о. на ВКС). За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита (решение №199/23.10.2015г. по гр. д.№369/2015г., III г. о. на ВКС).
С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил като се е произнесъл по претенцията, отчитайки фактическите твърдения за осъществяването на съответните факти, съдържащи се в молба, представена в проведеното на 18.06.2015г. открито съдебно заседание.
Действително според практиката на ВКС, в хипотеза, при която приеме, че правното основание на иска е различно от определеното от районния съд, въззивният съд следва да реши спора по същество като при неточен доклад даде указания на страните да ангажират необходимите доказателства (соченото от касатора решение №148 от 15.07.2014г. по гр. д.№852/2014г. на I г. о. на ВКС). Това разрешение обаче следва да намери приложение само ако въззивният съд приеме, че докладът по делото е неточен, а в настоящия случай подобен извод не може да бъде направен, както е прието и в обжалваното решение – в проведеното на 18.06.2015г. открито съдебно заседание от първоинстанционния съд, претенцията по сметки е докладвана според представената в същото съдебно заседание молба, съдържаща фактическите твърдения на съделителите Г. Б. Л. и И. Б. Л. за осъществилите се факти и обстоятелства, от които извеждат претенцията си. Именно по така наведените твърдения се е произнесъл въззивният съд, извършвайки преценка по основателността на заявените искания въз основа на анализ на представените по делото доказателства, които страните са ангажирали с цел да докажат осъществяването на изложените в молбата от 18.06.2015г. факти и обстоятелства. Въззивният съд не се е произнасял по основателността на различни от заявените с тази молба фактически твърдения, поради което и даването на допълнителни указания не е било необходимо. Разгледаната в настоящия случай хипотеза е съвършено различна от разгледаната при постановяването на решение №148 от 15.07.2014г. по гр. д.№852/2014г. на I г. о. на ВКС, с което е отменено решението на въззивния съд, обезсилващо решението на първоинстанционния, в което са били изложени съображения по обстоятелства, които не са били включени в исковата молба и при приета различна правна квалификация. ВКС приема, че в подобна хипотеза въззивният съд е длъжен да даде указания на страните да ангажират необходимите доказателства за надлежно въведените в спорния предмет твърдения за осъществилите се факти и обстоятелства, от които ищецът извежда своето право, а не да извършва преценка дали са били давани указания за осъществяването на факти и обстоятелства, които в обстоятелствената част на исковата молба не се съдържат. Настоящият случай е съвършено различен, поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по втория, поставен в изложението правен въпрос.
Действително в практиката си ВКС приема, че докладът по делото трябва задължително да включва изясняване на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права, правната квалификация на правата, насрещните права и възражения на ответника и признаваните от него права и обстоятелства, нуждаещите се от доказване факти и обстоятелства, указания за разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както и указание за това кои от твърдените от страните факти се нуждаят от доказване, а те не сочат доказателства (решение №131/09.04.2014г. по гр. д.№6193/2013г., ІV г. о. на ВКС и посочената в него практика). Препращането към подадената от страната молба по отношение на обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и допускането на всички поискани за установяването им доказателства обаче, покрива тези изисквания в хипотеза като настоящата, при която въззивният съд се е произнесъл в рамките на така въведените с молбата от 18.06.2015г. фактически твърдения и преценявайки всички събрани по делото писмени и гласни доказателства.
По отношение на изпълнението на задължението на съда да разпредели доказателствената тежест между страните и да укаже кои от твърдените от страните факти, за които те не сочат доказателства, се нуждаят от доказване, следва да се отбележи, че такова задължение за съда съществува само когато в спорния предмет е бил въведен факт, за чието осъществяване доказателства не са били ангажирани, при което следва да бъдат отчитани и особеностите на всеки конкретен правен спор. В случая предявилите претенцията съделители са ангажирали доказателства в подкрепа на изложените в молбата от 18.06.2015г. фактически твърдения, а ответниците по претенцията са ангажирали писмени доказателства в подкрепа на възраженията си, че претенцията е погасена по давност, както и че извършените промени в имота не могат да бъдат квалифицирани като подобрения, доколкото вследствие на тяхното извършване статутът на къщата от „архитектурно-сторителен паметник на културата с местно значение“ е променен в категория „ансамблово значение“ с решение на Националния съвет по опазване на паметниците на културата от 15.12.2005г. Следва да се отбележи също така, че основното съображение на въззивния съд за отхвърлянето на предявената по реда на чл. 346 ГПК претенция е, че същата е погасена по давност, като по въпроса от кой момент тече погасителната давност при предявена по реда на чл. 61, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД претенция въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС – както е прието в решение №72 от 01.10.2020г. по гр. д.№3485/2019г., I г. о. на ВКС, погасителната давност по вземания за присъждане на обезщетение по чл.61, ал.2 ЗЗД за подобрения, извършени от съсобственик по отношение на частта от имота, която държи за другия съсобственик, започва да тече от момента на извършване на подобренията. Приемайки въз основа на събраните по делото писмени доказателства, че подобренията са били извършени към 2004г., въззивният съд в съответствие с практиката на ВКС е достигнал до извода, че претенцията, заявена в проведеното на 18.06.2015г. открито съдебно заседание, е погасена по давност. Тази констатация по фактите и направеният въз основа на нея правен извод не са обусловени от наличието или липсата на указания за разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, както и указание за това кои от твърдените от страните факти се нуждаят от доказване, а те не сочат доказателства, доколкото предявилите претенцията съделители не са твърдяли давността да е била прекъсвана по предвидения в закона ред, в който случай съдът би следвало да даде указания за ангажирате на съответните доказателства. А в случая изводът, че претенцията е погасена по давност, следва да се приеме за определящ крайния изход на спора, тъй като дори извършването на подобренията да е доказано по делото, погасената по давност претенция не би могла да бъде уважена. Между страните е съществувал спор и относно момента, в който подобренията са били извършени, но за това обстоятелство и двете спорещи страни са ангажирали съответните доказателства, поради което липсата на указания от страна на съда не би могла да се определи като процесуално нарушение, обосноваващо допускането на касационното обжалване с оглед посочената по-горе практика на ВКС – както вече беше отбелязано, съдът дължи даване на указания за необходимостта от представянето на доказателства за осъществяването на определен, твърдян от страна факт, само ако такива доказателства страната вече не е поискала да бъдат събрани.
Поради това следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и по първия, поставен от касатора въпрос.
По същите съображения следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по третия и четвъртия въпрос, който касаторът поставя в изложението – така поставените въпроси касаят необходимостта от доказване на фактически твърдения за извършването на подобренията и останалите елементи от фактическия състав на основанието, на което те се претендират. Но както вече беше отбелязано, дори осъществяването на тези факти да се приеме за установено, претенцията, която е погасена по давност, не може да бъде уважена. В този смисъл липсата на указания за доказване на въведени в спорния предмет факти и обстоятелства при липса на твърдение за прекъсване на погасителната давност не е определящо за крайния изход на спора.
Не може да бъде споделена и тезата на касатора, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване като очевидно неправилно.
Както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика, основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите му и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. В настоящия случай обаче подобни констатации при прочита на мотивите на обжалваното решение не могат да бъдат направени.
В обжалваното решение е посочено, че след самостоятелен анализ на всички приобщени по делото гласни и доказателства за установяване твърденията на Г. Л. и И. Л. относно вида и обема на извършените от тях дейности, съдът е приел, че те не могат да обосноват извод, че именно Г. Л. и И. Л., със свои сили и средства и през посочените от свидетелите периоди от време, са извършили описаните от свидетелите строителни дейности по двете сгради, вкл. тези за почистване и досъбаряне на падналата плевня. Прието е, че ангажираните гласни доказателства не установяват обективно не само извършването на дейностите, но и тяхната стойност, както и че са в категорично несъответствие с ангажираните от страните и събрани по почин на съда писмени доказателства, касаещи състоянието на процесните сгради преди 1999г. и след това, вкл. възстановяването им от пожара през 1999г. и изработването и представянето пред НИПК на проекта-заснемане за узаконяване на възстановената опожарена С. къща и адаптацията за жилище и механа, направено със заявление от Г. Б. Л. до НИПК на 04.03.2004г. По тези съображения е прието, че показанията на свидетелите не следва да бъдат кредитирани.
Взето е предвид и обстоятелството, че частично заключенията на експертизите, а в цялост – приобщените писмени доказателства, установяват, че извършените в периода 2000-2003г. дейности по доизграждането и реновирането на частично изгорялата след пожара през 1999г. основна двуетажна сграда, вкл. на другите постройки, както и извършеното без каквито и да е строителни книжа и съгласувания допълващи застроявания в процесните имоти и по процесните сгради, са влошили по такъв начин автентичността и архитектурните характеристики на средата на самите сгради и на цялостния облик на комплекса около тях, че е понижена категорията на комплекса като паметник на културата – от такъв с „местно значение“, на такъв с „ансамблово значение“. Изложени са съображения, че този факт оборва твърденията на Г. Л. и И. Л., че евентуално извършените с техни сили и средства дейности са подобрения в процесните имоти и сгради и са завишили стойността им, респ. че са били направени, за да бъде запазено съществуването на последните. Взето е предвид при това, че по делото не са събрани доказателства, от които да се установява част от тези дейности да са били необходими за запазването на сградите, а друга част са увеличили стойността на имота и кои от дейностите каква характеристика имат.
За основателно е прието въведеното от ответниците по претенцията възражение за погасяването по давност, като е взето предвид, че заявената по реда на чл. 61 и сл. ЗЗД претенция се погасява с изтичането на общата петгодишна давност, която с оглед установеното от писмените доказателства относно момента на извършването на строителните дейности по възстановяване на изгорелите сгради и привеждането им във вида, в който се намират в момента (2000г. – 2004г.) следва да се приеме за изтекла до момента на предявяването на иска (18.06.2015г.).
Доводите, с които касаторът прави искане за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, по естеството си представляват оплаквания за неправилността на изложените от въззивния съд съображения и обжалваното решение по смисъла на чл. 281 ГПК, но без тази доводи да обосновават неправилността като очевидна. Основно тези доводи са свързани с оплаквания за допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в липсата на доклад, приемането на нова правна квалификация без да бъдат дадени указания по разпределянето на доказателствената тежест, във връзка с които касаторът е поставил и конкретни въпроси по реда на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, които вече бяха разгледани по-горе. Д., че съдът не е обосновал правилно и извода относно настъпилата погасителна давност и твърдението за неправилно приетия период на извършването на строителните дейности също не може да бъде свързан с понятието „очевидна неправилност“, вкл. по изложените по-горе съображения. А доколкото конкретни въпроси, свързани с анализа на доказателствата в изложението не са поставени, настоящият състав не може на този етап от производството да извършва подобна преценка.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №175, постановено на 11.01.2018г. от Окръжен съд – Благоевград, ГО, Четвърти въззивен състав по в. гр. д.№885/2017г., в частта, с която след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд, са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 61, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД за осъждане на Г. К. С., К. Д. С., И. Р. С., А. В. С., участващ в производството като процесуален субституент на И. Р. С. и С. В. С., К. Л. Л., Ю. Л. Л. и В. Д. Л. да заплатят сумата от 30000 лв. за извършени необходими разноски и подобрения в сграда с идентификатор .............., сумата от 200000 лв. за извършени необходими разноски и подобрения в сграда с идентификатор ..................и сумата от 10000лв. – необходими разноски, представляващи стойността на направени разходи за почистване на падналата плевня – сграда с идентификатор ..................., като недоказани и погасени по давност.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: