О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№. 50435

София, 11.10.2022 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Н.

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

Г. И.

като изслуша докладваното от съдия Г. И. ч. т.д. № 1623 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, [населено място] - чрез синдиците А. Н. Д. и К. Х. М., срещу определение № 920 от 01.04.2022 г. по в. ч.гр. д. № 578/2022 г. на Апелативен съд – София, ТО, VI с-в. С посоченото определение е потвърдено определение от 08.12.2021 г. на Софийски градски съд, с което съдът е върнал исковата молба на синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ против „Г. Р. ЕООД, „Г. П. С. ЕООД и „Екохим БГ“ ООД и е прекратил производството по предявения иск с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 1 от ЗБН.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че основанието на предявения иск не е разпоредбата на чл.60а от ЗБН, която предвижда фактическия състав на иска, а правопораждащите факти, изложени в исковата му молба, поради което обявената противоконституционност на чл.60а от ЗБН е относима към основателността на иска, а не към неговата допустимост. Сочи, че макар в исковата си молба да се позовава на разпоредбата на чл.60а от ЗБН, не той е властен да определи квалификацията на предявения иск, а единствено компетентен да направи това е съдът, и при липса на дадена от него квалификация на иска като такъв по чл.60а от ЗБН, то не е налице основание за прекратяване на делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК сочи следните правни въпроси, които били основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на решението до касационно обжалване:

1.Какъв е характерът на нормата на чл.60а, ал.1 от ЗБН – процесуален или материален?

2.Намира ли правното си основание в чл.124, ал.1 от ГПК предявеният иск?

3.Обявяването на противоконституционността на чл.60а, ал.1 от ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до предявен осъдителен иск?

4.Допустимо ли е прекратяване на производството и връщане на исковата молба в случай на обявена противоконституционност на законовата норма, на която се е позовал ищецът в исковата си молба, на етап от развитие на съдебното производство, когато липсва доклад по делото и спорът не е квалифициран от съда като такъв по обявената за противоконституционна законова разпоредба?

5.Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото поради обявена противоконституционност на правната норма, на която същият се е позовал в исковата си молба?

Сочи основание очевидна неправилност, основание за допускане на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, поради приетата недопустимост на иска, без наличие на доклад от съда и правна квалификация, от една страна, и приета недопустимост на осъдителен иск, какъвто е допустим по чл.124, ал.1 ГПК, от друга страна.

Ответниците - „Г. Р. ЕООД, „Г. П. С. ЕООД и „Екохим БГ“ ООД, не са заявили становище по подадената частна касационна жалба.

Върховният касационен съд на Р България, състав на Второ търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:

Частната касационна жалба е допустима, подадена в срока, предвиден в чл. 275, ал. 1 от ГПК.

За да потвърди определението на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че пред Софийски градски съд е образувано производство по искова молба, с която са предявени в условията на субективно съединяване обективно съединени искове с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 1 от ЗБН от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/ - А. Н. Д. и К. Х. М. против „Г. Р. ЕООД, „Г. П. С. ЕООД и „Екохим БГ“ ООД. Въззивният състав е приел, че с оглед решението от 27.05.2021 г. по конституционно дело № 9/2020 г. на Конституционния съд, което е постановено по времето на процесния спор, следва да бъде зачетено действието му ex nunc, което е вече проявено към датата на извършената двустранна размяна на книжа по производството пред първоинстанционния съд. Според въззивния състав това обуславя и становището на състава дали дължи произнасяне по съществото на спора или следва да прецени неговата допустимост след отпадането поради противоконституционност на правното основание, породило този спор. Правната последица от обявяването на закон или негова част за противоконституционен, е неприлагането му за в бъдеще – решение № 22/1995 г. по к. д. № 25/1995 г. на КС. Въззивният състав е констатирал в своето определение, че доразвитие на въпроса за правните последици, съдържащо се в решение № 3 от 28.04.2020 г. сочи, че по отношение на заварените от решението на КС, висящи пред съдилищата спорове по правоотношения, породени от този закон, той не се прилга, поради забраната по чл. 5, ал. 1 от Конституцията. Въззивният съд е приел, че висящият спор, който е предмет на въззивното производство е иницииран от „Корпоративна търговска банка“ АД /в несъстоятелност/, чрез синдиците му за попълване масата на несъстоятелността именно по иск с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 1 от ЗБН. Поради отпадане на правното основание по време на висящността на спора, според въззивния състав, искът правилно е бил квалифициран от първата инстанция като недопустим. Поради това, въззивният състав е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което е прекратено като недопустимо производството по делото.

По отношение на обжалване на определенията, на основание чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационно обжалване се извършва при условията на чл. 280 от ГПК. В случая, при извършена служебна проверка, не се установява наличието на основания съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК.

Извън посочените хипотези, на чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 от ГПК, касаторът е длъжен да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.

Формулираният въпрос 1 не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 от ГПК, така както е разяснено в т. 1 от Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което въпросът следва да е конкретен, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, че да обуслови изхода на спора. Въззивният съд не е определял характера на правната норма пряко в изводите си. Но е приел, че нормата, уреждаща фактите, сочени в исковата молба от ищеца, е обявена за противоконституционна и като престанала да се прилага, действието й е отменено включително за заварени искови производства. Въззивният съд не е определил дали нормата е процесуална или материалноправна, за да прекрати производството по делото. А е определил, че е отпаднало правото на иск, съществувало на основание чл. 60 а от ЗБН (обявена за противоконституционна), като същественият извод, е, че в този случай производството е недопустимо. Следователно произнасянето засяга правото на иск, но не видът на нормата определя извода на въззивния съд. А това означава, че касаторът е обосновал общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на въпрос 2, също следва да се приеме, че правното основание на предявения иск е посочено като иск, при който сочените от ищеца в исковата молба факти, са включени в хипотезата на чл. 60 а, ал.1 от ЗБН, която е действала към момента на предявяване на иска. Поради това, дали хипотетично не може да се квалифицира като иск с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, не е правен въпрос, включен в предмета на делото и разрешен от въззивния съд, по начин, обуславящ изхода на спора. Освен това, правната квалификация на предявените искове се определя при разрешаване на спора по същество, със съдебното решение. В случая, производството поделото е прекратено и този правен въпрос не е разрешен.

По отношение на формулираните въпроси 3 и 4, настоящият съдебен състав намира, че са разрешени от въззивния съд, именно с произнасянето, че искът е недопустим поради отпадане на правото на иск, регламентирано в чл. 60 а, ал. 1, т. 1 от ЗБН. Въззивният съд не се е произнасял с оглед доклада по делото. Но е квалифицирал исковете според посочените обстоятелства и формулирано искане от ищеца. Поради това в тази част поставените въпроси са обусловили изхода на делото и като такива представляват общо основание за допускане касационно обжалване. Но не е налице допълнително соченото основание от касатора съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. По въпроса дали обявяването на противоконституционността на правна норма /в частност на нормите на чл.60а и чл.60б от ЗБН/ рефлектира върху правото на иск или е съобразимо като обстоятелство при произнасяне по съществото на спора, е формирана споделяна от настоящия състав практика, с която въззивният съд се е съобразил изцяло. Съобразно дадените от различни състави на ВКС в решения по чл.290 от ГПК разяснения /решение №60167 от 22.12.2021 г. по т. д.№1284/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №60131 от 15.12.2021 г. по т. д.№2676/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №60158 от 03.12.2021 г. по т. д.№763/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №60142 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2675/2019 г. на ВКС, ТК/, предвид обявяването за противоконституционни на разпоредбите на чл.60а и чл.60б от ЗБН /, с които се постига ефекта на абсолютна нищожност, която е несъвместима и явно надхвърляща конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността, която цел в законодателството се постига посредством норми, съдържащи елементите на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици/, исковите производства по тези текстове са недопустими. С разпоредбата на чл. 151, ал.2, изр.3 от КРБ е регламентирано правилото за действие на решението за противоконституционност занапред /ex nunc/, като с решение №22/1995 г. по конст. д.№25/1995 г. е прието, че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. С решение №3 от 28.04.2020 г. по конст. д.№5/2019 г., Конституционният съд на Р. Б. постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага - „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал.1, че никой закон не може да й противоречи, а ако противоречи, той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица липса на право на иск /което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно/ и недопустимост на решенията, ако такива са постановени. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав.

По отношение на посочения 5 въпрос, настоящият съдебен състав намира, че не е разрешен. Първоинстанционният съд не е присъждал такси и разноски. Въззивният съд е потвърдил определението на Софийски градски съд, но доколкото потвърденото първоинстанционно определение не съдържа произнасяне по такси и разноски, то и въззивният съд не се е произнесъл по този въпрос. Освен това и въззивният съд за производството пред него не е определял такси или разноски. Поради това поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд и не представлява общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на соченото основание очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Очевидната неправилност като квалифициран вид неправилност, означава нарушение на закона, което може да се установи, без да се извършва същинска проверка на съдебното решение съгласно основанията, предвидени в чл. 281, т. 3 от ГПК. Съдебната практика е наложила тълкуване на нормата на чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, като съгласно разясненията в тази съдебна практика, очевидната неправилност изисква установяване на примерно следните пороци на обжалвания акт на въззивния съд, явно противоречие на закона, извън закона или нарушаване правилата на формалната логика.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 920 от 01.04.2022 г. по в. ч.гр. д. № 578/2022 г. на Апелативен съд – София,ТО, VI с-в.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: