О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50708, гр. София, 05.10.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: Г. М.

А. Ц.

като разгледа докладваното от съдия Цанова гр. дело № 715/2022 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по подадена от П. А. Н. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от ОС Монтана решение № 82/23.11.2021г. по в. гр. д. № 223/2021 г., с което е обезсилено решение № 260173 от 29.04.2021г. на РС - Монтана по гр. д. № 2141/20 г. и е прекратено производството по делото, с присъждане на разноски.

В касационната жалба се прави искане за обезсилване на обжалваното решение като недопустимо или за отмяната му като неправилно на основанията по чл. 281, т.3 ГПК.

С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което като основания за допускане на касационно обжалване се сочат недопустимост и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.

С писмения си отговор ответникът по касацията ТП на НОИ - Монтана изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.

За да постанови решението си, ОС - Монтана е приел, че в случая молителят не твърди нито една от предпоставките на чл.542 ГПК за допустимост на иска. Дори да се приемело, че се навежда хипотезата на съставен, но изгубен документ, то той не е обосновал и правния си интерес съгл. чл. 543, т.1 ГПК- условие за допустимост на иска, като само това, че му предстой пенсиониране не обоснова правния му интерес от установяване на акта на настъпила трудова злополука, още повече предвид определената му трудова нетрудоспособност с представеното ЕЛР на НЕЛК- 40 %. Изложил е и че съгласно действащото към момента на твърдяната трудова злополука законодателство, установяването на трудовите злополуки е чрез акт, съставен по реда и в сроковете по чл. 159, ал.1 и ал.2 КТ от 1951г., като в случай, че такъв акт не е съставен, пострадалият е могъл да предяви тригодишен срок от злополуката установителен иск, което решение в спорното производството да замести акта на трудова злополука. При предвиден от закона исков ред за установяване на факта на трудова злополука, недопустимо било ползването на охранителното производство за установяването на същия факт. С изтичането на срока по чл.159, ал.3 КТ от 1951г. за предявяването на установителент иск, а и с отмяната на дял ІІІ от КТ от 51г., е отпаднало и правото на иск за установяване на трудовата злополука, но това не предпоставяло допустимостта на охранителното производство по реда на чл.542 ГПК. Ето защо е приел, че производството по чл.542 ГПК е недопустимо, поради което е обезсилил постановеното от РС Монтана решение и е прекратил производството по делото.

По основанията за допускане на касационно обжалване.

Настоящият съдебен състав на ВКС счита, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2, пр. 2 ГПК, тъй като от данните по делото не може да се направи предположение, че е процесуално недопустимо.

Вероятната недопустимост е аргументирана с доводи, че след като е констатирал нередовност на подадената молба по чл.542 ГПК, въззивният съд е следвало сам да предприеме нужните действия по чл.129, ал.2 ГПК, а не да обезсилва решението на първоинстанционният съд.

Както е изяснено в съдебната практика - решение № 134/22.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2252/2019 г., IV г. о., решение № 102/19.03.2021г. на ВКС по гр. д. № 124/20г., молбата, с която лицето сезира районния съд по чл. 542, ал. 1 ГПК, трябва да отговаря на изискванията за редовност по чл. 543 ГПК, като в нея следва ясно да са посочени конкретните обстоятелства и конкретната хипотеза- изгубен, унищожен или изобщо несъставен документ, както и причините поради които той не може да бъде възстановен или съставен. Съдът следва служебно да извърши първоначална преценка относно редовността и процесуалната допустимост на молбата, както и в течение на развитието на цялото охранително производство - с оглед становищата и твърденията на заинтересованите страни, както и с оглед конкретните факти и доказателства, установени след подаването на молбата. При констатирана нередовност на молбата, по която се е произнесъл районният съд, въззивнният съд следва сам да предприеме действия по см. на чл.129, ал.2 ГПК, след което да извърши преценка за допустимостта на сезирането. В случая, обаче, за да обесили първоинстанционното решение и прекрати производството по делото, въззивният съд не се е позовал само на нередовност на молбата по см. на чл.543 ГПК, а и на разпоредбата на чл.159, ал.1 и ал.2 КТ от 1951 г. като основание за недопустимост на иска. Предвид на изложеното, доводите на касатора за извършено от въззивният съд процесуално нарушение не обосновава предположение за недопустимост на обжалваното решение като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по правния въпрос: „Недопустимо ли е първоинстанционното съдебно решение, ако молителят е обосновал, но не достатъчно пълно и изчерпателно според съда, своя правен интерес, като същият се установява от сочената цел и съдът в мотивите си го извлича, и от избора на защита, както и от конкретно установени по делото обстоятелства, от които недвусмислено се установява наличието на интерес от установяването на конкретен факт в производството по реда на чл.542 от ГПК“, отговорът на който въпрос твърди, че е даден в противоречи с практиката на Върховния касационен съд.

Въпросът е теоретичен и непокрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не е обусловил решаващата правна воля на съда, обективирана в решението му. В случая, за да обесили първоинстанционното решение и прекрати производството по делото, въззивният съд не се е позовал само на липсата на правен интерес, а и на разпоредбата на чл. 159 от КТ от 1951 г. като основание за недопустимост на иска.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по правния въпрос: „От значение е ли е определената с експертното решение на НЕЛК процент неработоспособност /в случая 40%/ за наличието или липсата на правен интерес от иницииране на охранителното производство по реда на чл.542 и сл. ГПК в светлината на релевирания интерес за молителя от упражняване на бъдещи пенсионни права, вкл. размер на бъдещата пенсия, основание за получаването й и др. подобни?“, отговорът на който въпрос твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Въпросът е теоретичен и непокрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване, като не е обусловил решаващата правна воля на съда, обективирана в решението му. В случая, за да обезсили първоинстанционното решение и прекрати производството по делото, въззивният съд се е позовал не само на липсата на правен интерес, а и на разпоредбата на чл. 159 от КТ от 1951 г. като основание за недопустимост на иска.

Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по процесуалния въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди и анализира всички редовно събрани допустими доказателства поотделно и в тяхната съвкупност?“.

Въпросът не следва да бъде допускан до касация, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда. Въззивният съд не е изложил мотиви за неоснователност на молбата по чл.542 ГПК, а за недопустимост на охранителното производството за установяване на факта на трудова злополука, при което и не дължи преценка на събраните по делото доказателства.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 82 от 23.11.2021г. на ОС Монтана, ІІ въззивен граждански състав, постановено по в. гр. д. № 223/21г.

По делото липсва направено от насрещната страна искане за присъждане на разноски.

Воден от изложеното, ВКС, ГО, ІV състав,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № № 82 от 23.11.2021г. на ОС Монтана, ІІ въззивен граждански състав, постановено по в. гр. д. № 223/21г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: