О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50496

гр. София, 04.10.2022г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2175 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Национална агенция за приходите, срещу решение №311/26.05.2021г. по в. т.д.№290/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, в частта, с която е потвърдено решение №903982 от 07.10.2020г. по т. д. 33/2017г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в обжалваната част, с която са отхвърлени предявените обективно съединени искове по чл.694 от ТЗ от Национална агенция за приходите срещу Д. В. П., осъществяващ търговска дейност под фирма ЕТ „К. – Д. П.“ – в несъстоятелност, за установяване на вземания за лихви за забавено изпълнение от датата на възникване на изискуемостта на всяко едно публично вземане до 11.04.2016г., датата до която са изчислени предявените с молба № 12-00- 348/11#71/13.04.2016г. лихви, за горницата над сумата 214 388,99 лв. до пълния предявен размер от 518 729,23 лв.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и на процесуалния закон. Въведени са доводи, че съдът се е произнесъл за дължимостта на лихвите върху публичните вземания единствено до датата на молбата за предявяване на публичните вземания, като не е обсъдил и обосновал извода си за недължимост на лихвите след тази дата до датата на предявяване на исковата молба. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът е очертал предмет на делото, който е различен от диспозитива на въззивната жалба и на исковата молба и се е произнесъл, като е уважил и приел за съществуващи и дължими в производството по несъстоятелност на длъжника лихви в общ размер на 214 388,99 лева, без същевременно да е формирал и изложил мотиви защо счита за несъществуващи и недължими останалата част от лихвите до претендирания от НАП размер.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател се позовава на основанието за допустимост на касационно обжалване, установено в чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Поставя като обуславящ изхода на спора въпроса: 1/Следва ли въззивният съд да обсъди всички наведени доводи от жалбоподателя във въззивната жалба? Позовава се на противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение №40 от 04.02.2015г. по гр. д.№4297/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №283 от 14.11.2014г. по гр. д.№1609/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №191 от 25.03.2013г. по гр. д.№63/2013г. на ВКС, IІІ г. о.

Ответникът по касационната жалба Д. В. П., в качеството на ЕТ „К. – Д. П.“ /н./, не изразява становище по касационната жалба.

Синдикът на ЕТ „К. – Д. П.“ /н./ В. Л. Г. не изразява становище.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е взел предвид, че първоинстанционното решение е влязло в сила, предвид липсата на подадена въззивна жалба, в частта му, с която предявените искове по чл. 694 ТЗ са уважени за предявените главници за публични държавни вземания за сумата 24 536,67 лв.- главници за неплатени данъци, сумата 26 442,72 лв. – неплатени задължителни осигуровки за периода октомври 2013г. – октомври 2015г., сумата 34,10 лв. – държавна такса по изпълнителен лист от 13.02.2012г., и сумата 296 413,60 лв. – дължима по ревизионен акт №[ЕГН]/14.05.2013г., ревизионен акт №217300990/30.09.2013г. и ревизионен акт №Р-2217-1402819-091-001/11.05.2015г. и подадените справки декларации, ведно със законните лихви върху главниците считано от датата на подаване на молбата за предявяване на вземания – 13.04.2016г. до окончателното плащане, и са отхвърлени исковете за главници за горниците над тези предявени суми. Изтъкнал е, че решението в тази му част предвид формираната сила на пресъдено нещо обвързва, както страните и другите кредитори в производството по несъстоятелност на длъжника, така и състава на съда, поради което е приел за установени публичните вземания на ищеца в горния размер, както и за несъществуващи вземанията, за които исковете са отхвърлени. Посочил е, че съгласно чл.175 от ДОПК за неплатените в законоустановените срокове публични задължения се дължи лихва в размер, определен в специалния Закон за лихвите върху данъци, такси и други подобни държавни вземания – 10 пункта над установения от БНБ основен лихвен процент. При кредитиране на заключението по събраната ССчЕ съдът е приел за установено, че дължимият размер на обезщетението за периода на забавата в плащането на установените с влязлото в сила съдебно решение публични държавни вземания от датата на откриване на производство по несъстоятелност по отношение на ответника – 26.07.2011г. до датата на молбата за предявяване на вземанията – 11.04.2016г., са както следва: върху главницата 24 536,67 лв.- дължими лихви в размер на 3 567,10 лв., върху главницата 26 442,72 лв. – дължими лихви в размер на 5221,72 лв., върху главницата 34,10 лв. – дължими лихви е размер на 14,42 лв., върху главницата 296 413,60 лв. – дължима лихва в размер на 151 564,75 лв., за които суми следва да бъдат уважени исковете по чл.694 от ТЗ, или общо за сумата 160 367,99 лв. Изтъкнал е, че лихвите са начислени за период след датата на откриване на производство по несъстоятелност за ответника с решение от 26.07.2011г., поради което и на основание чл.722, ал. 1, т. 9 ТЗ, вр. чл. 616, ал. 2, т. 1 от ТЗ същите са с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 9 от ТЗ. Приел е също за установени от представените влезли в сила ревизионен акт №[ЕГН]/14.05.2013г., ревизионен акт №217300990/30.09.2013г. и частично отменения ревизионен акт № Р-2217-1402819-091-001/11.05.2015г. вземания за лихви върху установените с ревизионните актове данъци за периода преди датата на откриване на производство по несъстоятелност на ответника – 26.07.2011г., както следва: по ревизионен акт № [ЕГН]/14.05.2013г. за сумата 254,28 лв., по ревизионен акт №217300990/30.09.2013г. за сумата 11 235,97 лв., и по неотменената част на ревизионен акт № Р-2217-1402819-091-001/11.05.2015г. за сумата 42530,75 лв., или общо вземания за лихви върху главниците по ревизионните актове за периода преди датата на откриване на производство по несъстоятелност на ответника в размер на 54 021 лв. Съдът е приел, че тъй като вземанията за лихви за последната сума са възникнали преди датата на откриване на производство по несъстоятелност на ответника същите са с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал.1, т.6 от ТЗ при съобразяване на основанието на възникване на главните дългове – за публични държавни вземания.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният в изложението въпрос е обуславящ за изхода на спора, но по този въпрос касаторът не е обосновал наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор също в решение №27/02.02.2015г. по гр. д. №4265/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №24/28.01.2010г. по гр. д. №4744/2008г. на ВКС, ГК, І г. о., - решение №331/19.05.2010г. по гр. д.№257/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение №700/28.10.2010г. по гр. д.№91/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., както и в цитираните от касатора решения. В посочените актове е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и събраните по искания на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл.12 от ГПК и чл.235 от ГПК. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на всички представени по делото доказателства, относими към същствуването на предявените от НАП публични вземания и на вземанията за лихви за забавата им. Съдът е обсъдил представените по делото писмени доказателства, както и заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Липсата на изрични мотиви за неоснователност на претенцията на ищеца за лихви за периода след датата на предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност, произтича не от нарушение на процесуалните правила от въззивния съд, а от изрично изразеното от него становище, че периодът на претенцията за лихви за забава е до датата на предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност на ЕТ „К. – Д. П.“. Съответно съдът не е отхвърлил като неоснователна претенция за лихви на касатора за периода след 13.04.2016г., а не е разглеждал такава, тъй като е приел, че тя е извън предмета на делото. Тази негова преценка изцяло съответства на съдържанието на исковата молба и молбата – уточнение от 12.06.2018г., в които се препраща към молбата за предявяване на вземанията от 13.04.2016г., съответно предмет на предявения установителен иск е съществуването на вземанията, възникнали до момента на предявяване с молбата от 13.04.2016г. и индивидуализирани в нея с период и размер. Размерът на тези вземания е определен от съда въз основа на данните от съдебно – счетоводната експертиза, заключението на която не е оспорено от страните, като за разликата над този размер искът е отхвърлен като неоснователен. Обстоятелството, че за предявените с молбата вземания за главници се дължи законна лихва за забава е съобразено от първоинстационния съд, който изрично е приел за установено съществуването на вземанията за главници по представените справки – декларации и ревизионни актове, ведно със законната лихва върху тях, считано от датата на предявяване на вземанията в производството по несъстоятелност. Следователно въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени всички факти и доказателства по делото, както и да мотивира своя акт, не е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, включително цитираната от касатора съдебна практика по чл.290 от ГПК. Конкретните изводи на съда, направени в резултат на извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, касаят правилността на постановения съдебен акт.

По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.

Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №311/26.05.2021г. по в. т.д.№290/2021г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.