№50694

гр. София, 04.10.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 639 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. И. К. и В. С. К., чрез адв. А. А., срещу въззивно решение № 240 от 17.06.2021 г. по в. гр. д. № 1005/2020 г. на Окръжен съд – ***, с което е потвърдено решение № 131/27.05.2019 г. по гр. д. № 763/2016 г. на Районен съд – Петрич за уважаване на искове с правно основание чл. 135 ЗЗД за обявяване за относително недействителен по отношение на ищеца А. В. Б., договор за дарение от 08.07.2016 г., обективиран в нотариален акт № 161, том I, рег. № 5898, нотариално дело № 135/2016 г. на нотариус с рег. № 511, с район на действие Районен съд – [населено място], вписан като акт № 5, том V, дело № 59/2016 г. на СВ – [населено място], с който З. В. Б. дарява на В. С. К. недвижим имот, представляващ трайни насаждения с площ 3.802 (три декара, осемстотин и два кв. м.) дка, категория на земята при неполивни условия – VII (седма), находящ се в местността „*“, представляващ поземлен имот с кад. номер ***(три хиляди двадесет и осем), както и за обявяване за относително недействителен по отношение на ищеца А. В. Б., договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от 24.08.2016 г. с прехвърлител З. В. Б. и приобретатели В. С. К. и Г. И. К., обективиран в нотариален акт № 013, том II, рег. № 7483, нотариално дело № 175/2016 г. на нотариус с рег. № 511, с район на действие Районен съд – [населено място], вписан като акт № 177, том V, дело № 720/2016 г. на СВ – [населено място], с който З. В. Б. прехвърля на В. С. К., по време на брака й с Г. И. К., срещу задължение за издръжка и гледане 1/3 ид. ч. от недвижим имот / в резултат на очевидна фактическа грешка в диспозитива е пропуснато посочването на идеалната част/, представляващ „ЖИЛИЩНА СГРАДА – ЕДНОФАМИЛНА“ с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица]-1, със застроена площ от 63.00 кв. м., ведно и съответните идеални части от правото на строеж върху мястото, брой нива на обекта – 2 (две), разположена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], с адрес на поземления имот: [населено място], [улица]-1, с площ на имота от 608 кв. м.

В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост и неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди се и наличието на очевидна неправилност. Искането е за обезсилване на атакувания въззивен акт и потвърденото с него първоинстанционно решение, а в условия на евентуалност за отмяна на акта.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа наличието на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/„Допустим ли е иск по чл. 135 ЗЗД, когато правната промяна е настъпила по силата на друг факт – по-рано вписана възбрана?“ – конкретно за този въпрос сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди наличието на противоречие с решение от 18.12.2013 г. по гр. д. № 915/2012 г. и решение № 312 от 28.10.2014 г. по гр. д. № 2800/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС; 2/„Допустимо ли е в производството да участва съдия, за който са налице основания за отвод? Длъжен ли е този съдия да се самоотведе от участие в производството?“ – твърди се, че е нарушен принципът за случайно разпределение на делата, като настоящото въззивно дело е разпределено ръчно на съдията докладчик; 3/„Допустимо ли е искът по чл. 135 ЗЗД да бъде насочен към съпруг, който не е участвал в атакуваната сделка и имуществото придобито по нея не попада в обхвата на СИО?“; 4/ „Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни и ясни собствени мотиви и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при очертаните с въззивната жалба предели на въззивно производство?“ – поддържа се, че въззивната инстанция не е изложила собствени мотиви във връзка с направените въз въззивната жалба оплаквания и не е била извършена самостоятелна преценка на доказателствата.

Ответникът по касационната жалба – А. В. Б., чрез адв. М. А., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че предявеният иск е с правно основание чл. 135 ЗЗД; че процесните сделки са сключени съответно на 08.07.2016 г. /дарението на земеделски имот от З. Б. на В. К./ и на 24.08.2016 г. /З. Б. е прехвърлил на В. К., по време на брака й с Г. И. К., 1/3 ид. ч. от жилищна сграда-еднофамилна, находяща се в [населено място] с идентификатор ***, срещу задължението на К., съответно съпруга, да полагат грижи за гледането и издръжката на Б./; че преди настоящия спор, между А. Б. и третият брат Й. Б. от една страна, и от друга - З. Б., В. К., съпругът и други трети на настоящия процес лица, се е развил вещно-правен спор по чл. 108 ЗС за правото на собственост на 2/3 ид. ч. от жилищната сграда по образуваното гр. д. № 233/2014 г. по описа на РС Петрич; че приетите като доказателства копия от съдебни протоколи и подавани жалби по това дело, ищецът е представил към исковата молба, за да обоснове знанието на ответниците за увреждане. Във връзка с горното съдът е приел, че изявленията на страните, направени по това дело и оформени като документи, в това число и обясненията на З. Б., дадени по реда на чл. 176 ГПК, са годни доказателствени средства.

Въззивната инстанция след анализ на доказателствата е констатирала, че по делото е установено качеството на кредитор на ищеца спрямо З. Б.. В тази връзка е зачел и влязлото в сила на 29.01.2018 г. решение по гр. д. № 1044/2016 г. по описа на РС Благоевград, по което З. Б. е осъден да заплати на А. Б. общо сумата от 27 000 щатски долара за преводите, които З. Б. е получил без основание и които са посочени и в исковата молба по настоящото дело. Съдът е посочил също така, че като обезпечение на бъдещ иск по това дело е била наложена възбрана върху 1/3 ид. ч. от жилищната сграда, вписана на 25.05.2016 г., т. е. преди сключване на сделките. Доколкото в полза на ищеца е постановено влязло в сила осъдително решение по гр. д. № 1044/2016 г. по описа на РС Благоевград и предметът на това дело съвпада с твърдяното в исковата молба по настоящото задължение на З. Б. за връщане на суми, което задължение е възникнало преди разпоредителните сделки, атакувани с исковете по чл. 135 ЗЗД, въззивният съд е приел, че качеството кредитор за ищеца е безспорно установено.

Относно увреждащия характер на сделките, изхождайки от основния принцип, че цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори /чл. 133 ЗЗД/, съдът е констатирал, че в настоящия случай със сделките длъжникът безспорно е намалил имуществото си, към което ищецът би могъл да насочи претенциите си. Съобразил е, че обстоятелството, че се касае за възмездна сделка, не е основание да се приеме, че не е налице увреждане. В тази връзка съдът е отбелязал, че противното би означавало при недобросъвестност на длъжника - същият не плаща свой дълг, да му се предостави възможност за избор срещу кое от притежаваните имущества да се насочи принудително изпълнение.

Доводът на ответниците, че имуществото, представляващо жилищна сграда е несеквестируемо, тъй като това е единственият жилищен имот на длъжника, съдът е приел за неоснователен, съобразявайки практиката на ВКС, изразена в определение № 777 от 30.10.2019 г. по гр. д. № 2274/2019 г. 4-то г. о. и решение № 195 от 31.12.2020 г. по гр. д. № 622/20 г. на 4-то г. о. Посочил е, че несеквестируемостта брани длъжника, докато жилището се намира в негова собственост. С извършване на разпореждането несеквестируемостта отпада и длъжникът сам се е лишил от защитата на чл. 444, т. 7 ГПК. Отбелязал е също така, че в последното цитирано решение се приема, че несеквестируемостта отпада, дори ако е прехвърлена само голата собственост, както е в настоящия случай, тъй като З. Б. си е запазил правото на ползване върху прехвърлената част от жилищната сграда.

По отношение на знанието за увреждане, съгласно събраните по делото доказателства, въззивният състав е приел, че длъжникът е знаел, че с предприетите действия намалява своето имущество и по този начин ще затрудни изпълнението на задължението си към кредиторите. За да обоснове този си извод съдът е посочил, че в разпита по чл. 176 ГПК, който по време е преди прехвърлителните сделки, З. Б. признава, че е получил суми от ищеца т. е., че има задължение за връщане. Отбелязал е освен това, че преди сделките е вписана и възбрана за претендираните от А. Б. суми, зачел е и изявленията на ответниците във въззивната жалба, подадена от тях, в която сочат, че те са имали знание, че З. Б. има задължения и с прехвърлянето на имуществото го увреждат. При тези обстоятелства, ценени в своята съвкупност, въззивният съд е приел, че е налице знание на длъжника, че извършеното разпореждане уврежда кредитора. Относно сделката със земеделската земя по аргумент на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, съдът е констатирал, че не е необходимо и знание на лицето, с което З. Б. е договарял, тъй като е безвъзмездна сделка – дарение.

Тъй като извършеното увреждащо кредитора действие във връзка с прехвърлянето на жилищната сграда е възмездно, въззивната инстанция е отбелязала, че следва да се установи знание за увреждане и от лицето, с което длъжникът е договарял към момента на сключване на сделката; че по делото няма спор между страните, че процесната сделка е сключена след вписването на възбрана, като обезпечителна мярка за вземането на кредитора, върху недвижим имот жилищна сграда, която е прехвърлена; че вписването на възбраната има оповестително действие досежно претенцията на кредитора и придава публичност на същата. При тези съображения и доколкото вписването на възбраната е извършено преди датата на сключване на процесната разпоредителна сделка, съдът е приел, че с факта на узнаване на вписана възбрана третото лице е узнало за наличието на кредитор на продавача, който би бил увреден със сключването, тъй като би се затруднило удовлетворяването му. Във връзка със значението на вписването на възбраната за знанието за увреждане у третото лице в горния смисъл, съдът се е позовал на решение № 137/10.03.2010 г. по гр. д. № 836/2009 г. на ВКС 3-то г. о. Предвид изложеното, въззивният състав е приел, че е установена и третата предпоставка от фактическия състав на чл. 135, ал. 1 ЗЗД.

В обжалвания акт въззивният съд е взел отношение и по изтъкнатия довод за недопустимост на първоинстанционното решение, а именно, че в диспозитива на решението, сделката-прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, освен че е описана с номерацията по книгите на нотариуса и АВ, е описана и като съдържание, като вместо 1/3 ид. ч. от жилищната сграда, колкото е обемът на прехвърлените права с посочения нотариален акт, е описана цялата жилищна сграда. Във връзка с горното съдът е посочил, че това не води до недопустимост на целия съден акт. Установил е, че предмет на спора са правоотношенията между страните, свързани с обявяване на относителната недействителност на конкретната сделка, изповядана с конкретния нотариален акт, като грешката в описанието на имота и самият той нямат отношение към предмета на спора, тъй като искът по чл. 135 ЗЗД не е насочен към определяне правото на собственост. В правната действителност, обемът на права, по отношение на кредитора са тези, описани в нотариалния акт, а не тези, които са отразени неправилно в диспозитива на съдебното решение. Отбелязал е също така, че се касае за очевидна фактическа грешка, която може да се отстрани и след приключване на инстанционния контрол, но не се определя като порок, който да доведе до недопустимост на решението.

Доколкото въззивната инстанция е стигнала до идентични правни изводи, първоинстанционното решение е потвърдено изцяло.

При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:

По отношение на първия формулиран правен въпрос относно допустимостта на иска по чл. 135 ЗЗД при данни за по-рано вписана възбрана, следва да се посочи, че същият е бил предмет на обсъждане при разглеждане на делото пред първата инстанция и е разрешен с определение № 65 от 12.02.2018 г. по ч. гр. д. № 4854/2017 г. по описа на ВКС, 3-то г. о., в което е прието, че искът е допустим, делото е върнато за продължаване на съдопроизводствените действия и е постановено атакуваното пред Окръжен съд – Благоевград първоинстанционно решение. Настоящият състав напълно споделя изводите на съда, посочени в цитираното по-горе определение на ВКС, че в процесния случай кредиторът има обезпечителна нужда и интерес от предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД за прогласяване на относителната недействителност на разпоредителните сделки спрямо вземането си от 44 500 щатски долара. Горното е така, доколкото в настоящия случай в действителност се касае за две различни вземания, като върху същия недвижим имот е била наложена възбрана по реда на чл. 389 и сл. ГПК, като обезпечение на вземане на ищеца срещу първия ответник – З. Б., за 2 500 щатски долара, но същата не обезпечава останалата част от вземането на ищеца до пълния твърдян размер от 44 500 щатски долара. Следва да се посочи също така, че възбраната, наложена в рамките на производството по чл. 389 и сл. ГПК има за последици обезпечение на конкретно вземане на кредитора, като разпореждането на длъжника с възбранения имот води до относителна недействителност по право спрямо кредитора и конкретното обезпечено вземане. Тъй като в случая възбраната не е наложена в рамките на изпълнително производство, в действителност същата не обезпечава и вземанията на присъединилите се кредитори и други вземания на кредитора, каквото се явява и вземането на настоящия кредитор до пълния му размер от 44 500 щатски долара. За вземането до този размер относителна недействителност по право на разпоредителната сделка с недвижимия имот не е настъпила и кредиторът не би могъл да насочи принудително изпълнение върху прехвърления след възбраната имот за удовлетворяване на друго свое вземане в по-голям размер. При тези съображения, настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така формулирания въпрос.

Във връзка с втория наведен от касатора въпрос следва да се посочи, че нарушаването на забраната в разглеждането на делото и постановяването на съдебното решение да участва съдия, за когото са налице основания за отвод по чл. 22 ГПК, не обуславя извод нито за нищожност, нито за недопустимост на съдебния акт. Такова решение би било неправилно, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, само ако поради предубедеността на съдебния състав е постановен и крайният незаконен резултат, като същият се проверява по реда на инстанционния контрол – при обжалване на постановеното решение. В случая касаторът извежда този въпрос с твърдения, че в производството пред въззивния съд част от състава е бил съдия, който е участвал при разглеждане на дело по преюдициален спор между същите страни, без да се сочи конкретно дело. Н първо място - по повод наведеното оплакване следва да се отбележи, че по приложението на разпоредбата на чл. 22, ал. 1, т. 5 ГПК е налице непротиворечива практиката на ВКС, според която произнасянето по спор между същите страни по друго дело не съставлява основание за отвод – в този смисъл е постановеното решение № 240 от 2.07.2014 г. по гр. д. № 1204/204 г. на ВКС, IV г. о. На следващо място - по съществото си самото оплакване представлява основание за неправилност на акта по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, поради постановяването му при допуснато процесуално нарушение по чл. 22 ГПК, и не съставлява годно общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК, основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Спрямо третия формулиран правен въпрос, настоящият състав намира, че също не се обосновава наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. Посоченият въпрос не е разрешаван от въззивния съд в обжалваното решение и не е обусловил решаващите му изводи за основателност на иска с правно основание чл. 135 ЗЗД. Въззивният съд не се е произнасял по въпроса за допустимостта на иска по чл. 135 ЗЗД срещу съпруг, който не е участвал в атакуваната сделка и имуществото, придобито по нея, не попада в обхвата на СИО. Процесната хипотеза е различна - в случая жилищният имот е прехвърлен с възмездна сделка на единия съпруг - В. К., по време на брака й с Г. К., поради което й този имот е съпружеска имуществена общност. Същевременно така поставеният въпрос е привързан към становището на касатора за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, при преценка доводите и становищата на страните, поради което и по естеството си е касационно оплакване по чл.281 ГПК. Следователно не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

По отношение на четвъртия наведен от касатора въпрос, настоящият състав счита, че също не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване. Чрез така формулирания въпрос относно задължението на въззивния съд да изложи точни и ясни собствени мотиви, касаторът развива доводи за материална и процесуална незаконосъобразност на решението, оплакване за необоснованост и неправилност на решението поради това, че съдът е препратил към мотивите на първоинстанционния съд без да изложи собствени мотиви. По съществото си и тези доводи са касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК и като такива са относими към и подлежат на преценка във втората фаза на касационното производството, но не могат да обосноват извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на обща предпоставка не се дължи произнасяне по наведените допълнителни такива от касатора. Въпреки това следва да се посочи, че в случая въззивният съд дори не се е позовал на чл. 272 ГПК и не е препращал към мотивите на районния съд, като съдът сам е изложил собствени фактически и правни изводи. Въпросът доколко същите са пълни, обосновани и правилни е ирелевантен за производството по чл. 288 ГПК. Както беше изложено по-горе проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Само за пълнота следва да се посочи и това, че във връзка с формулираните въпроси касаторът не е обосновал поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Както многократно е разяснявал ВКС в свои актове, това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е обосновал поддържаното допълнително основание, а се е позовал чисто бланкетно на него и е изразил единствено несъгласието си с приетото от съда. При извършената служебна проверка съдът не констатира предпоставки в приложното поле на т. 3 на чл. 280 ГПК.

Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност. Обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изхода на делото разноски за касаторите не се следват, но същите следва да заплатят на ответника по касационната жалба сторените и надлежно удостоверени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1200 лева.

С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ-то г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 240 от 17.06.2021 г. по в. гр. д. № 1005/2020 г. на Окръжен съд – Благоевград.

ОСЪЖДА Г. И. К., ЕГН [ЕГН], и В. С. К., ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място], да заплатят на А. В. Б., ЕГН [ЕГН], от [населено място], направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лева.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: