О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50389

гр. София, 03.10.2022 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 1264/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена в срок касационна жалба от Д. М. П.-ответник в производството, чрез пълномощник адв.Л. И. от АК-В. Т., срещу въззивното решение № 103/02.08.2021 г. по в. гр. д.№ 375/2020 г. на ОС-В. Т. в частите, с което е потвърдено решение № 89/16.01.2020 г. по гр. д. № 1279/2019 г. на РС - В. Т. по отношение уважаване на предявения иск по чл.108 ЗС-в неговите установителна и осъдителна част, за 1/2 ид. ч. от процесния недвижим имот.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване. Претендират се и разноски за всички съдебни инстанции.

Ответницата по касационната жалба – ищец в производството Т. Г. Р. оспорва жалбата с писмен отговор, подаден чрез пълномощник адв.С. С. от АК-С., с доводи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване поради липсата на противоречие на въззивното решение със сочената от касатора съдебна практика на ВКС. Претендира разноските за касационното производство.

Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е признато за установено на основание чл.108 от ЗС по отношение на Д. М. П., че Т. Г. Р. е собственик на 1/2 ид. част от имот, представляващ ПИ с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на В.Т., местност Т. с площ от 2009,00 кв. м. , а съгласно Заповед РД № 221313/2009 г. на кмета на Община В.Търново е отчуждена част от ПИ № * в размер на 0,109 дка за изграждане на обекти публична общинска собственост, обслужващи транспорти връзки, с площ от 1900 кв. м., трайно предназначение-земеделска земя, начин на трайно ползване-Пасище, шеста категория, номер по предходен план *, при граници: имот № ***.; имот № ***; имот № ***; имот № ***, като е осъдена Д. М. П. да предаде на Т. Г. Р. владението на 1/2 ид. част от описания недвижим имот, като е отхвърлен предявеният иск на Т. Г. Р. срещу Д. М. П. по чл.108 от ЗС за останалата 1/ 2 ид. ч. от същия имот.

Въззивният съд, макар да е препратил на основание чл.272 ГПК към изводите на първоинстанционния съд в обжалваното пред него решение, защо ги споделя, е изложил и собствени мотиви по спора. Приел е, че процесния недвижим имот-пасище, е бил даден като обезщетение за отчуждени имоти на общия наследодател М. Ц. К., и е станал съсобствен на законните му наследници към момента на влизане в сила на решението ОбСЗГ за обезщетяването – а именно на Т. Г. Р. и М. А. П., при равни дялове. Приел е, че по силата на покупко-продажба, обективирана с нотариален акт № 63, том 3, рег.№ 2928, дело № 247 от 11.09.2018 г. на нотариус Д.Р., с която М. А. П. е продал на дъщеря си Д. М. П. изцяло процесното пасище, легитимирайки се като едноличен негов собственик с констативен нотариален акт № 62, том трети, рег.№ 2927,дело № 246/11.09.2018 г., продавачът е могъл валидно да прехвърли на дъщеря си Д. М. П. –ответник по делото, само половината от правото на собственост, защото не е доказано в процеса релевираното възражение, че М. А. П. е придобил целия имот по давност, защото приживе е отблъснал владението на съсобственика и сънаследника си Т. Г. Р.. Последният извод е обоснован с преценка на събраните по делото свидетелски показания от които установяващи правнозначими факти има само в тези на св.И., но не и в тези на св.К., на който св.И. М. П. е възлагал да почиства мястото и поставя колци в него, без изясняване от кога и за какъв период от време свидетелят е правил това, също и от установеното от показанията на свидетелите Р. и С., че ищцата също е посещавала имота, като е прието, че евентуално начало на завладяване би се установявало едва от 2018 г., когато М. П. се е снабдил с констативния нотариален акт, но от този момент не са изтекли 10 години. Също за неоснователен е приет доводът на ищцата, че е единствен собственик на процесния имот, поради вписания отказ от наследството на М. К. от страна на М. А. П.. Установено е, че отказ е направен и същият е вписан под № 137 на 25.10.2000 г. в книгата за отказ от наследство на Великотърновски районен съд. Спрямо този отказ, обаче, е приел въззивния съд, че е направен след отчуждаването на имотите и преди процесния имот да бъде даден на наследниците му като обезщетение съгласно чл. 27а, вр. с чл. 19,ал.8 от ППЗСПЗЗ, и позовавайки се на посочена константната практика на съдилищата, според която едва след влизането в сила на решенията на поземлените комисии, с които се възстановява правото на собственост върху земеделски земи в патримониума на наследниците, възниква новооткрито наследство по смисъла на чл.91а от ЗН, е приел, че за процесният имот, като новооткрито наследство по смисъла на чл.91а от ЗН, няма валидно извършен отказ от наследство от страна на М. А.П.-праводател на ответницата. За недоказано е счетено и твърдението на ищцата за договорка между нея и братовчед пасището да остане само за нея, и за неоснователен доводът й, че въводът във владение на имота след издаване решението на ОбСЗГ В.Търново установявал изключителното й право на собственост върху целия имот. При тези съображения е прието, че ищцата е собственик на 1/2 ид. част от процесния имот, М. К. като праводател на ответницата е бил собственик на останалата 1/2 ид. ч. от имота, при което последният е могъл да прехвърли на дъщеря си с правната сделка собствеността само върху притежаваната от него 1/2 ид. ч. от имота, която ответницата владее на правно основание, и искът на ищцата за другата 1/ 2 ид. част е основателен и доказан и подлежи на уважаване, с осъждане на ответницата да й предаде владението на тази 1/2 ид. част. Ревандикационният иск за останалата 1/2 ид. ч. от имота се отхвърля като неоснователен.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси като такива от значение за изхода на спора :

1. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе с мотиви по всички въведени в процеса твърдения и възражения на страните ?

2. Следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и ясни мотиви защо съдът счита доводите и възраженията на страните за неоснователни или защо игнорира доказателства по делото? – тези въпроси по т.1 и по т.2, според съдържанието на изложението, се сочат като такива в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и разрешени в обжалваното въззивно решение в противоречие с практика на ВКС, отразена в ППВС № 1/1953 г.; ППВС № 1/1985 г.; TP № 1/04.01.2001 г. по т. д.№ 1/2000 на ОСГК; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д.№ 1106/2010 г., II г. о.; решение № 17/23.07.2014 г. п т. д.№ 811/2012 г., II т. о.; решение № 111/03.11.2015 г. по т. д.№ 1544/2014 г., II т. о.,; решение № 136/06.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, II т. о; решение № 180/11.01.2016 г. на ВКС по т. д. № 1618/2014 г., II т. о; решение № 94/13.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 3768/2014 г. II т. о; решение № 161/04.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 2220/2015 г., II т. о; решение № 81/09.06.2017 на ВКС по гр. д. № 2631/2016 г.; решение № 222/06.04.2017 г. на ВКС по т. д. № 425/2015 г., II т. о; решение № 134/30.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 34/2013 г., II т. о; решение № 212/01.02.2012 г. на ВКС по т. д. № 1106/2010 г., II т. о; решение № 147/31.07.2018 г. на ВКС по т. д.№ 1715/2017 г. , II т. о.

3. Може ли съдът да не зачете обвързващата доказателствена сила на нотариалне акт, издаден по реда на чл.587, ал.2 ГПК, след като не е бил изрично сезиран с иск за неговата отмяна? - този въпрос според съдържанието на изложението, се сочи като такива в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с TP № 11/21.03.2013г. по т. д.№ 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Твърди се още, че въззивното решение в обжалваните части е и очевидно неправилно - основание по чл.280, ал.2 ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:

Поставените от касатора въпроси по т.1 и т.2 по своята същност са израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на доводи и възражения на страните, и на доказателства, също и относно задължението на въззивния съд като инстанция по същество да изложи свои мотиви по спора. В обобщен вид решението по повдигнатите от касатора процесуалноправни въпроси, дадени с посочените от него ППВС, ТР и решения по чл.290 ГПК, се свежда до това, че при постановяване на въззивното решение съдът е длъжен да изложи собствени мотиви в израз на решаващата си функция като инстанция по същество на спора, като обсъди в мотивите поотделно и в тяхната съвкупност всички допустими и относими към предмета на спора доказателства, както и всички заявени от страните доводи и възражения като гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Прегледът на мотивите на обжалваното решение не дава основание да се приеме тезата на касатора, че въззивният съд е процедирал в противоречие с посочената съдебна практика. Напротив, въззивният съд е процедирал в съответствие с нея, като, макар да е препратил към мотивите на първоинстанционното решение по чл.272 ГПК, е изложил и собствени подробни мотиви по установяване на фактите и формиране на свои правни изводи, взел е отношение по наведените с въззивните жалби оплаквания по спорните факти в предмета на доказване и по приложимото право, положил е на оценка свидетелските показания и събраните писмени доказателства. Следва да се посочи и това, че предмет на фазата по селектиране на касационните жалби е въпросът дали въззивният съд е процедирал в съответствие със съдебната практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, но не и въпросът дали фактическите констатации, направени от въззивната инстанция, съответстват на събраните доказателства - този въпрос касае правилността на решението, която може да се проверява само при наличие на някое от основанията по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК. Ето защо не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане касационно обжалване.

С въпроса по т.3 некоректно се изхожда от тезата за иск за отмяна на констативния нотариален акт издаден по реда на чл.587, ал.2 ГПК. Както нормите на ГПК, така и съдебната практика, приема, че искането за отмяна на охранителен акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК не представлява самостоятелен иск, а е правна последица от уважаване на иск относно спора, породен от издадения акт по чл. 537, ал. 2 ГПК. В ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че съгласно чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК нотариалният акт се отменя, когато бъде уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т. е. когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното от нотариуса удостоверяване на правото на собственост, дори и да няма искане за отмяна на акта. В случая с предявяване на иска по чл.108 ЗС и изложените възражения в исковата молба на Т. Р., че издаденият в полза на М. А. П. констативен нотариален акт няма правни последици спрямо нея, ищцата е оспорила удостовереното с този констативен нотариален акт право на собственост на М. А. П., което сочи, че в съответствие с указанието по същото ТР № 11/2013 г. за разпределението на доказателствената тежест между страните, правилно въззивният съд - макар изрично да не е отразил, че не зачита легитимиращия ефект на този констативен нотариален акт, е разгледал насрещното възражение на ответницата за придобиване по давност на имота от праводателя й М. П., като последното е прието за недоказано в процеса. Ето защо не е налице допълнителен критерий за селекция по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпроси, поради произнасяне на въззивния съд в съответствие със соченото тълкувателно решение на ВКС.

Не е налице основание за допускане до касационно обжалване и по чл.280, ал. 2 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират, а и не се обосновават от касатора. Не се констатират също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.

С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство. На ответницата по касация се дължат от касатора заплатените разноски за касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, в размер на 900 лв. съгласно представения с отговора на касационната жалба договор на страната с адв. С. С..

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 103/02.08.2021 г. по в. гр. д.№ 375/2020 г. на ОС-В. Т. в частта, в която е потвърдено решение № 89/16.01.2020 г. по гр. д. № 1279/2019 г. на РС - В. Т. за уважаване на предявения от Т. Г. Р. срещу Д. М. П. иск по чл.108 ЗС-в неговите установителна и осъдителна части, за 1/2 ид. ч. от ПИ с идентификатор № *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на В.Т., местност Т. , подробно индивидуализиран в решението.

ОСЪЖДА Д. М. П., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], да заплати на Т. Г. Р., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], вх.Г, ап.4, сумата 900 лв. разноски за касационната инстанция.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: