О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 599
гр. София, 18.07.2022 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
М. Х.
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 82 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Елит-про БГ“ ЕООД срещу решение № 151/15.10.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 437/2021 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 260133/12.04.2021 г. по гр. дело № 1778/2020 г. на Пазарджишкия районен съд, дружеството-касатор е осъдено да заплати на ищеца по делото – Министерството на вътрешните работи (МВР) следните суми: сумата 17 112.44 лв., представляваща обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД за периода 22.06.2017 г. - 31.01.2018 г. за ползването на недвижим имот, представляващ обособена част от подземни гаражи, намиращи се под част от пл. „В. Л. в гр. Пазарджик, след прекратяването на договор за наем, сключен на 27.10.2015 г., заедно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.07.2020 г. до пълното изплащане; както и сумата 376.68 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 17 от договора за наем от 27.10.2015 г., отнасяща се за периода 24.07.2017 г. - 31.10.2017 г.; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваното решение в частта по иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, евентуално – за неправилност изцяло на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът МВР не е подало отговор на жалбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-жалбоподател, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните процесуалноправни въпроси: 1) основание ли е за обезсилване на решението като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне, когато съдът е разгледал иск, който не е предявен; и 2) в правомощията на въззивния съд ли е да върне делото за ново разглеждане на основание чл. 270, ал. 3, предл. последно от ГПК. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл и решил тези въпроси в противоречие с т. 9 от ППВС № 1/10.11.1985 г., решение № 226/03.08.2011 г. по гр. дело № 1470/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 340/11.10.2011 г. по гр. дело № 870/2010 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 137/15.11.2011 г. по търг. дело № 927/2010 г. на I-во търг. отд. на ВКС и решение № 246/08.10.2012 г. по гр. дело № 1625/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС. С оплакванията за частична недопустимост на обжалваното въззивно решение, жалбоподателят навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК. В тази връзка поддържа следното: В доклада си по чл. 146 от ГПК първоинстанционният съд дал правна квалификация на иска по чл. 232, ал. 2 от ГПК, която съответства на основанието и петитума на иска, като според касатора няма предявена искова претенция за заплащане на обезщетение за ползването на процесния имот след прекратяването на процесния договор за наем. Въззивният съд приел, че при постановяване на решението си първоинстанционният съд „след анализ на доказателствата и установените факти, приел, че исковата претенция за неплатен наем включва два периода – преди и след прекратяване на договора за наем“. Жалбоподателят счита, че въззивният съд недопустимо, без да било направено искане за това, приел, че за периода след прекратяване на договора за наем първоинстанционният съд правилно е дал правна квалификация на иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД. В тази връзка се изтъква, че когато в нарушение на диспозитивното начало в процеса, съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран, решението е недопустимо, тъй като е разгледан непредявен иск.
Съдът намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, като съображенията за това са следните:
В исковата молба по делото и молбата-уточнение на същата ищецът МВР е изложил следните релевантни за правния спор твърдения: След проведен търг по реда на чл. 16, ал. 2 от ЗДС, между страните е сключен процесният договор за наем от 27.10.2015 г., с предмет процесния имот, за срок от десет години и при месечна наемна цена 2 716.26 лв. (с ДДС), платима до пето число на текущия месец. След сключването на договора, ответникът-наемател е заплатил 15 пълни наемни вноски, като плащанията са били несвоевременно извършвани, при неспазване на уговорения срок, като с всяко постъпило плащане е погасявано най-старото дължимо плащане и в съответствие с чл. 76 от ЗЗД. Последното плащане е на 04.01.2018 г. и с него е погасена наемната вноска за месец януари на предходната 2017 г. До ответника са изпращани множество предупредителни писма за неспазването на договора за наем, като с последното от тях от 19.06.2017 г., той е бил уведомен за прекратяването на договора за наем поради неизпълнение на поетите от него задължения. Ответното дружество обаче не е освободило процесния имот, въпреки поканите, и не го е предало дори и на назначената за това нарочна комисия на 30.10.2017 г. Била е стартирана процедура по чл. 80, ал. 1 от ЗДС и на 12.01.2018 г. областният управител е издал заповед за изземването на процесния имот от ответника, като предаването му на представители на ищцовото МВР станало с приемо-предавателен протокол от 31.01.2018 г. В молбата-уточнение е посочено и че съгласно клаузата на чл. 17 от договора за наем, за всеки ден закъснение в плащането на наемната цена, наемателят дължи на наемодателя неустойка в размер на законната лихва за всеки просрочен ден. При така изложените твърдения, ищецът е претендирал по делото осъждане на ответника да му заплати сумата 24 446.34 лв. (първоначално е предявен половината размер, който след това е своевременно увеличен по реда на чл. 214, ал. 1 от ГПК), представляваща дължими „наемни вноски“ за периода месец февруари 2017 г. – месец януари 2018 г., както и сумата 1 629 лв., представляваща дължима неустойка по чл. 17 от договора за наем за периода 06.02.2017 г. - 31.01.2018 г., а също и законната лихва след завеждане на исковата молба.
В първоинстанционното решение № 260133/12.04.2021 г. районният съд е приел, че процесният договор за наем е прекратен на 21.06.2017 г., когато на ответника-наемател е връчено писмото от 19.06.2017 г. на ищеца-наемодател за прекратяването. Приел е и, че вземането за сумата за ползването на процесния имот до прекратяването на договора на 21.06.2017 г., е за наемна цена и е погасено с тригодишна давност, за което ответникът е направил възражение. Приел е също, че вземането за сумата за ползването на процесния имот след прекратяването на договора на 21.06.2017 г., е за обезщетение в размер на наемната цена, дължимо на основание чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, което се погасява с общата петгодишна давност, която не е изтекла към момента на предявяването на иска; приел е и че размерът на това обезщетение е 17 112.44 лв. – присъдената сума, посочена по-горе. В мотивите си първоинстнационният съд изрично е посочил, че разделянето на общата претендирана сума, на наемна цена по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и на обезщетение по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, е въпрос на правна квалификация, а не на вземане предвид на факти, различни от твърдяното в исковата молба. Уважил е и иска за неустойка до посочения по-горе размер от 376.68 лв.
Срещу първоинстанционното решение въззивна жалба е подал само ответникът (сега касатор), който го е обжалвал в осъдителните му части. Във въззивната си жалба ответното дружество е поддържало същите оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на първоинстанционното решение в частта му по иска по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД, но сам ответникът ги е квалифицирал като такива за нищожност (а не за недопустимост) на тази част от съдебния акт.
Във въззивното решение № 151/15.10.2021 г. окръжният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, както и че разгледани по същество, исковите претенции са основателни в размерите, установени от районния съд. В отговор на оплакванията и доводите на дружеството-жалбоподател за недопустимост (нищожност), въззивният съд е изложил на първо място съображения, че първоинстанционното решение е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, по предвидения процесуален ред и форма, и при наличие на правен интерес за ищеца от воденето на предявените искове. Окръжният съд е приел относно претендираните от ищеца неплатени месечни наемни вноски за периода месец февруари 2017 г. – 21.06.2017 г., т. е. до момента в който наемното правоотношение е било прекратено съгласно чл. 14, т. 1 от процесния договор за наем – с получаването от ответника-наемател на писменото изявление на ищеца-наемодател, че по характера и естеството си тази искова претенция е такава по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, защото представлява вземане за неплатени месечни наемни вноски по действало (съществувало) през този период наемно правоотношение. Относно исковата претенция за периода 22.06.2017 г. - 31.01.2018 г., следващ прекратяването на наемното правоотношение, през който ответникът-наемател е отказал да предаде имота на ищеца-наемодател – в нарушение на чл. 12, ал. 1 от процесния договор за наем, и е останал да го ползва без съгласието на наемодателя, което е довело до предприемане от последния на правни и фактически действия по принудителното изземване на имота по реда на чл. 80, ал. 1 от ЗДС, съдът е приел, че тази претенция е по чл. 236, ал. 2 от ЗЗД – за обезщетение, съизмеримо с размера на месечния наем. Приел е също, че тази претенция за обезщетение се погасява с петгодишна давност, за разлика от периодичните платежи за месечните наемни вноски по другата претенция, за които давностният срок е тригодишен. Въззивният съд е намерил, че произнасянето в този смисъл на районния съд, не е произнасяне по непредявен иск и по незаявена претенция, тъй като изложените факти и обстоятелства в исковата молба налагат извод, че се претендират парични вземания (наемни вноски) по договор за наем, като една част от тях е за период от време до едностранното прекратяване на договора, и втора част – за периода след прекратяването на наемното правоотношение и до фактическото връщане на наетата вещ на наемодателя. В тази връзка окръжният съд е изтъкнал, че с решението си първоинстанционният съд не е излязъл извън предмета на спора, нито е обсъждал обстоятелства, които да не са заявени с исковата молба. Също в отговор на доводите, развити във въззивната жалба, въззивният съд е приел, че в случая няма сгрешена или неправилна правна квалификация, която да доведе до произнасяне по непредявен иск, и като последица – до обезсилване на първоинстанционното решение. В тази връзка съдът е изложил съображения, че исковете по чл. 232, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ЗЗД имат един и същи юридически факт – съществувало между страните наемно правоотношение, като в първи случай се претендира само и единствено заплащане на наемна цена за срока на действие на съществувалото наемно правоотношение, а във втория случай се касае за претендиране на обезщетение от наемодателя за срока след прекратено наемно правоотношение, при което наемателят продължава да ползва имота без съгласието на наемодателя и до момента на изземването на този имот от неправомерно ползващия го наемател.
Видно от гореизложеното, в случая не става въпрос за недопустимо разглеждане и произнасяне от съда по непредявен иск вместо по предявения, по смисъла на чл. 270, ал. 3, изреч. 3 от ГПК, а за материалноправна квалификация на предявените искове, заявени с обстоятелствената част и петитума на исковата молба. В този смисъл са и разясненията, дадени с посоченото от касатора, решение № 246/08.10.2012 г. по гр. дело № 1625/2011 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в което е обобщена практиката на ВКС и е прието следното: Съдът е длъжен да разгледа иска на предявеното основание; предмет на делото е спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. То се въвежда в процеса като негов предмет чрез правното твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба. Твърдяното право се индивидуализира чрез правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите на правоотношението, съставка на което е правото. Тези белези ищецът трябва да посочи чрез основанието и петитума на иска, по тях ответникът организира защитата си и съдът дължи разрешение на спора по предмета на делото, както той е заявен от ищеца (решение по гр. д. № 127/10 г. на IV г. о.). В случаите, когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал иск, който не е предявен, и не е разгледал предявения, решението е недопустимо и втората инстанция, като го обезсили, следва да изпрати делото на първоинстанционния съд, за да разгледа предявения иск – ППВС № 1/85 г. Това разрешение е в пълно съответствие и с текста на чл. 270, ал. 3 от ГПК (решение по гр. д. № 870/10 г. и по гр. д. № 931/09 г. на IV г. о.). В чл. 270, ал. 3 от ГПК са разгледани различни хипотези на недопустимост на решенията, поради което и правните последици от констатацията на тази недопустимост от въззивния съд са различни. В първия случай, хипотезата може да бъде свързана с нарушение от страна на първоинстанционния съд на разпоредбата на чл. 130 от ГПК – разглеждане и произнасяне по същество по недопустим иск. В този случай, произнасянето на въззивния съд до голяма степен замества проверката по чл. 130 от ГПК, която е следвало да извърши първоинстанционния. С въззивния акт се констатира нарушението, обезсилва се постановеното по съществото на спора и се прекратява производството по недопустимия иск. Това се прилага и когато е надхвърлен обхвата на търсената от ищеца защита – произнасяне plus petitum. Във втория случай, първоинстанционният съд е сезиран с допустим иск, но в отклонение от диспозитивното начало и при неправилна преценка на правната му квалификация, първоинстанционният съд се е произнесъл извън определеният от страните по спора предмет на делото. В този случай, след констатирането от въззивния съд на недопустимостта на произнасянето и обезсилване на първоинстанционния акт, делото се връща за ново разглеждане и произнасяне по действително предявения иск (решение по т. д. № 927/10 г. на I т. о.). Ако съдът се е произнесъл по спорния предмет, решението му не е недопустимо, дори ако дадената квалификация на иска е невярна, и въззивният съд няма правомощието по чл. 270, ал. 3 от ГПК (решение по гр. д. № 931/09 г. на IV г. о).
Както вече беше посочено, и както е приел въззивният съд в обжалваното решение, по настоящото дело е налице последната хипотеза – съдът се е произнесъл по спорния предмет, въведен с основанието и петитума на исковата молба (с тази разлика, че дадената в случая от съда материалноправна квалификация не е невярна, като и касаторът не прави такива оплаквания за неправилно приложение (нарушение) на материалния закон). С оглед на това, настоящият състав на ВКС намира, че не е налице вероятна недопустимост на обжалваното въззивно решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК, а двата формулирани от страна на жалбоподателя процесуалноправни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 270, ал. 3, изреч. 3 (последно) от ГПК не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и са без значение за крайния изход на спора по делото, респ. – не съставляват основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС); неотносима към настоящия случай е и останалата посочена от касатора практика на ВС и ВКС по приложението на чл. 209, ал. 1 от ГПК от 1952 г. (отм.) и на чл. 270, ал. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 от ГПК, като съдът не намира и други (ненаведени от касатора) основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 151/15.10.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 437/2021 г. на Пазарджишкия окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: