№ 319 София, 07.07.2022 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: Камелия Маринова

Членове: В. М.

Емилия Донкова

като изслуша докладваното от съдията Донкова гр. д. № 215/2022 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 265599 от 30.08.2021 г. по гр. д. № 6642/2019 г. на Софийски градски съд, II „Е“ състав, е отменено първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете за ревандикация срещу касатора „Адиум” ЕООД, като вместо него е постановено ново по същество, с което е признато за установено, че Н. К. К. /конституиран на мястото на починалия ищец К. К./, П. Н. М., Е. Н. Б. и Б. Г. М. са собственици на следния недвижим имот: нива с площ от 1 000 кв. м., находяща се в землището на [населено място], кв. Б., м. „А. н.”, при съседи съгласно нотариален акт за собственост: Т. М., А. М., К. К. и Г. М., който имот е идентичен с неурегулиран поземлен имот № **, находящ се в [населено място], район „В.”, в. з. „Б.” **-**, целият с площ от 998 кв. м., попадащ в кадастрален лист № *** по плана на [населено място], район „В.”, в. з. „Б.”, при описани граници, идентичен и с поземлен имот с идентификатор № **** съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД - 18- 68/02.12.2010 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящ се в [населено място], район „В.”, в. з. „Б.”, м. „А.“, идентичен и с поземлен имот с идентификатор № **** по кадастралната карта и кадастралните регистри, с последно изменение със заповед КД-14-22-870/11.09.2012 г. Първоинстанционното решение, допълнено с решение от 26.09.2018 г., е потвърдено в частта, с която е признато за установено по отношение на ищците, че ответниците Е. М. Б., Г. К. Б. и М. Г. Б. не са придобили правото на собственост върху процесния имот и е отменен нотариален акт № 18/06.11.1979 г., издаден на основание чл. 20 ЗСГ /отм./.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от адв. Т. Р. като пълномощник на ответника „Адиум” ЕООД, в частта, с която е отменено първоинстанционното решение и вместо него е постановено ново по същество по исковете по чл. 108 ЗС. Поддържа се наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, изр. 3 ГПК – очевидна неправилност.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена в срока по чл. 283 ГПК от адв. А. П. като пълномощник на ответниците Е. Б., Г. Б. и М. Б., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение. Поддържа се наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Ответниците по касация са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище, че касационно обжалване не следва да се допуска.

Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени искове за ревандикация срещу дружеството и отрицателни установителни искове срещу ответниците – физически лица /след връщане на делото от въззивния съд за произнасяне по същество по тези искове/. В исковата молба са изложени твърдения, че правата на ищците произтичат от наследствено правоприемство, като наследодателите на ищците са закупили процесния имот през 1955 г. Същият не е включван в ТКЗС и не е било изгубено владението върху него. Ответникът – дружеството се е легитимирал като собственик на основание договор за покупко-продажба, сключен през 2008 г. с ответника М. Б.. Неговите праводатели са били собственици по силата на нотариален акт № 18/06.11.1979 г., издаден на основание чл. 20 ЗСГ /отм./. Ответниците – физически лица са направили при условията на евентуалност възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност, чрез упражнявано владение от 1979 г. По делото е установено, че с нотариален акт № 97/08.06.1955 г. наследодателите на ищците са закупили нива с площ от 1 дка, в землището на [населено място] – Б., м. „А. н.“, при граници: Т. М., А. М., К. К. и Г. М.. Продавачите по сделката са се легитимирали с нотариален акт от 1947 г. за покупко-продажба.

С нотариален акт № 181/12.08.2008 г. Е. и Г. Б. са продали на сина си М. Б. неурегулиран поземлен имот № **, находящ се в [населено място], в. з. „Б.” **-**. Продавачите са се легитимирали с нотариален акт № 18/06.11.1979 г., издаден на основание чл. 20 ЗСГ /отм./. В акта не е посочен собственик на имота - продавач. За купувач на имот № **, с площ 1 050 кв. м., в землището на „Б.“, м. „А.“, кад. лист 615 по изработен през 1976 г. план, чрез Районен народен съвет „9-ти септември“ – София, е определена Е. Б.. Според изслушаната тройна съдебно-техническа експертиза към момента на издаване на акта описаните като съседни имоти, не са били нанесени в кадастралния план.

С нотариален акт № 20/25.09.2008 г. за покупко-продажба М. Б. е прехвърлил правото на собственост върху описания по-горе имот в полза на „Адиум” ЕООД.

Въззивният съд е приел, че от удостоверение изх. №15532/07.11.2011 г. на Служба по вписванията, [населено място] е видно, че в Стара архива към СГС, в том 24 от 1979 г., няма подреден нотариален акт № 18. Във входящия регистър на I-ви Нотариус при НС на РНС за 1979 г. по вх. рег. № 16533 от 06.11.1979 г. е записано: актът с № 3894/1979 г. е акт за дарение, който обективира сделка на трети лица по отношение на различен недвижим имот; в азбучния указател по чл. 38, ал. 1 ПВ за 1979 г. в раздел с буква „Е” не фигурира името Е. Б.. В Държавен архив – [населено място] не се съхраняват описаните в нотариалния акт от 1979 г. протоколи № 9 и № 5 от 10.04.1979 г. на Изпълнителния комитет на РНС „9 септември” – [населено място]. Не се съхраняват и административните преписки във връзка с извършването на покупко - продажба на недвижим имот чрез РНС „9-ти септември“ на основание цитираното писмо на председателя на ИК на РНС „9-ти септември“. Посочено е, че самото издаване на нотариалния акт по реда на чл. 20 ЗСГ /отм./ предполага, че то е предшествано освен от действия на известни лица /собственик, който прави предложение за продажба на имот, един или повече кандидати за придобиването му/ още и от най-малко три административни акта във връзка с определяне цената на имота, избора на купувач, писмено искане за издаване на акта - чл. 32 и сл. ППЗСГ /отм./. По делото е установено от справка в Държавен архив, че не са предадени за съхранение цитираните в нотариалния акт протоколи № 9 и № 5/10.04.1979 г. на Изпълнителния комитет на РНС „9 септември” - София, също така не е установено кой е бил продавач по сделката, като в района на „Н. И. , „Витоша“ и „Панчарево“ не се съхраняват административни преписки във връзка с извършването на покупко-продажба на недвижим имот чрез РНС „9-ти септември“ на основание писмо № Д -71/1975 г. на председателя на ИК на РНС „9-ти септември“, въз основа на което е издаден нотариалния акт. Изложени са и допълнителни съображения, че към 1976 г„ когато е изработен кадастралния план, в имот пл. № ** е имало сграда, отбелязана като масивна сграда с площ около 10 кв. м., а в нотариалния акт е посочено „празно дворно място“; имот пл. № **, кад. лист 615 в периода от 1947 г. до 1987 г. е бил в VI Районен народен съвет /РНС/, като този район според Указ от 1953 г. е с наименование „Кирковски“, а не РНС „9-ти септември“; описаните като съседни имоти не са били нанесени в кадастралния план към момента на съставяне на акта. Обосновал е извод, че ответниците Е. и Г. Б. не са станали собственици на процесния имот, въз основа на извършена по реда на чл. 20 ЗСГ /отм./ сделка. Ето защо и договора за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 181/12.08.2008 г., от който ответникът М. Б. черпи права, в случая не е породил вещно-прехвърлително действие, тъй като прехвърлителите по същия не са били собственици на процесния имот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на касатора „Адиум” ЕООД са поставени следните въпроси, формулирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. „не е ли подлежал процесният имот на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, тъй като е запазил земеделския си характер“; 2. „може ли за имоти, които са станали общинска собственост, да се твърди, че са придобити на основание чл. 79 ЗС“.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към жалбата на касаторите Е. Б., Г. Б. и М. Б. са поставени следните процесуалноправни въпроси:

1.„следва ли въззивният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа наведените от страните доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и съответно да обоснове защо отхвърля същите“; по този въпрос се сочи противоречие с тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на ВКС, второ т. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на първо г. о.; 2. „длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства и доводите на страните, както и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право“; твърди се противоречие с решение № 34/20.03.2019 г. по гр. д. № 1694/2018 г. на трето г. о.; 3. „следва ли съдът да определи правната квалификация на спорното право съобразно въведените от ищеца твърдения; да изготви доклад съобразно чл. 146 ГПК, като разпредели тежестта на доказване“; сочи се противоречие с решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на четвърто г. о.; 4. „може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите“. Поддържа се противоречие с решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на първо г. о.; 5. „длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди събраните доказателства“, като се твърди противоречие с решение № 589/29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на първо г. о.

По касационната жалба на „Адиум” ЕООД.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението материалноправни въпроси. Същите са обосновани с извода на въззивния съд, че процесният имот не е включен в ТКЗС, както и че няма данни да е бил отнеман юридически или фактически, поради което не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ. По този въпрос е налице трайно установена практика на ВКС, включително и цитираната в обжалваното решение. В решение № 218/29.09.2014 г. по гр. д. № 6670/2014 г. на ВКС, първо г. о., е дадено тълкуване, че имотите, за които е запазено владението в реални граници, защото собствениците им не са станали членове на ТКЗС или ако са били членове на ТКСЗ са запазили собствеността в реални граници до размера и при условията, определени с Примерния устав на ТКЗС и тези имоти не са били отнети фактически, те са запазили характера си на частна собственост и реалните си граници и не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Посоченото тълкуване е приложимо в случаите, в които към момента на обобществяване на земята имотът е имал селищен характер или земеделски характер и собственикът, респ. владелецът му не са станали членове на ТКЗС, запазили са владението в реални граници и владение в реални граници е осъществявано и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ без междувременно имотът фактически да е отнет от държавата /решение № 101 от 03.10.2018 г. по гр. д. № 4402/2017 г. на ВКС, второ г. о./. Преценката дали имотът е подлежал на възстановяване изисква установяване на отнемането на собствеността /одържавяване/ или включване в ТКЗС или друга селскостопанска организация, като същата е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай. Съдът е изпълнил задължението си да обсъди в съвкупност приетите доказателства относно правнорелевантните факти, като е приел за установено, че върху имота е било запазено владението в реални граници и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ /в местността не е бил реализиран блок на ТКЗС съгласно протокол от 06.08.1951 г. на комисия по чл. 11 от Правилника за земеустрояване на ТКЗС/.

По поставените въпроси е налице трайна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради което не е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Очевидната неправилност е обоснована с неправилната преценка на събраните писмени и гласни доказателства, която не може да бъде извършена в това производство. Директно от мотивите на обжалваното решение не се установява такова грубо нарушение на материалния закон или на процесуалните правила, което да обоснове наличието на това основание.

По касационната жалба на Е. Б., Г. Б. и М. Б..

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по първите два поставени в изложението процесуални въпроси за обсъждане на доводите и възраженията на страните, както и за излагане на мотиви. Въззивната инстанция е посочила кои факти приема за установени и въз основа на кои доказателства, като е обсъдила доводите и възраженията на ответниците. По въведеното правоизключващо възражение за придобивна давност съдът е обсъдил събраните гласни доказателства чрез разпит на две групи свидетели, като е приел, че показанията на свидетелите, ангажирани от ответниците са непоследователни, логически неиздържани и не кореспондират с останалите доказателства. Посочил е, че според показанията на свидетеля Г. Е. Б. има имота от своя баща, което противоречи на поддържаната от ответниците теза. Свидетелят П. има впечатления за имота от 1992-1993 г., тъй като тогава карал мрежи, за да бъде оградено мястото, както и че не може да си спомни дали в имота имало дървета, което не кореспондира с останалите събрани по делото доказателства. Свидетелите К. и Ц. възпроизвеждат факта, че имотът е бил ограден с ограда, поставена още от наследодателите на ищците. Тези показания кореспондират със заключението на техническата експертиза, съгласно което имотът е бил нанесен с условен знак за ограда още през 1957 г. Извършената преценка на свидетелските показания не може да бъде проверена в производството по чл. 288 ГПК.

Третият въпрос отново е обоснован със задълженията на въззивния съд и разпределението на доказателствената тежест. Доводи за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд във връзка с доклада не са били въведени във въззивната жалба. Цитираното решение № 223/19.06.2013 г. по гр. д. № 1006/2012 г. на четвърто г. о., е свързано с определяне предмета на делото, който в случая е бил правилно определен.

Поставените четвърти и пети въпрос са свързани с обсъждане на доказателствата. Такава съвкупна преценка на доказателствата е извършена в настоящата хипотеза, като конкретна преценка е направена и по отношение на нотариалния акт от 1979 г.

В обобщение, не се констатират предпоставки за допускане на касационните жалби за разглеждане по същество.

С оглед изхода на делото касаторът – дружество следва да заплати на ответниците по жалба П. Н. М., Е. Н. Б. и Б. Г. М. направените пред настоящата инстанция разноски в размер на 2 500 лв. /за адвокатско възнаграждение/, а на ответника по жалба Н. К. К. в размер на 1 350 лв. Касаторите Е. М. Б., Г. К. Б. и М. Г. Б. дължат заплащане на направените от ответника по жалба Н. К. К. разноски в размер на 1 400 лв.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 265599 от 30.08.2021 г. по гр. д. № 6642/2019 г. на Софийски градски съд, II „Е“ състав.

Осъжда „Адиум” ЕООД, гр. София, да заплати на П. Н. М., Е. Н. Б. и Б. Г. М., със съдебен адрес: [населено място], [улица], вх. А, ап. 7, адв. Н. Х., сумата 2 500 лв. – разноски по делото.

Осъжда „Адиум” ЕООД, гр. София, да заплати на Н. К. К. от [населено място], [улица], ет. 5, ап. 19, сумата 1 350 лв. – разноски по делото.

Осъжда Е. М. Б., Г. К. Б. и М. Г. Б. да заплатят на Н. К. К. от [населено място], [улица], ет. 5, ап. 19, сумата 1 400 лв. – разноски по делото.

Определението е окончателно.

Председател:

Членове: 1.

2.