О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 293 гр. София, 28.06.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1081 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 6081/13.12.2021 г., подадена от С. Г. Г., чрез адвокат Б. П., срещу решение № 62 от 2.11.2021 г. по гр. д. № 20215000500418/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 21058 от 30.03.2021 г. по гр. д. № 63/2020 г. на Окръжен съд – Кърджали за признаване за недоказано оспорването истинността и авторството на кореспонденция с електронни съобщения от приложението „Viber“ и за отхвърляне на предявените от С. Г. Г. срещу С. Н. Н. иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 121 100 лв. - главница, представляваща изтеглени без знание и упълномощаване суми от личната банкова сметка на ищеца, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 28 747.81 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на всяка от главниците, считано от съответното теглене от банковата сметка на ищеца до 12.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 13.05.2020 г., до окончателното изплащане на сумата. Решението е постановено при участието на „Герис консулт“ ЕООД, гр. Пловдив – трето лице помагач на ищеца.

Въззивният съд е посочил в решението си, че по делото са предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 45 и чл. 86 ЗЗД. Ищецът С. Г. Г. моли съда да осъди ответника С. Н. Н. да заплати сумата от 121 100 лв., представляваща сбор от суми от личната банкова сметка на ищеца с IBAN В. в „Банка ДСК“ ЕАД, клон Кърджали, изтеглени от ответника без знание и упълномощаване, както следва: с нареждане-разписка от 15.09.2017 г. - 40 300 лв., с нареждане-разписка от 13.10.2017 г. - 52 100 лв., с нареждане-разписка от 20.10.2017 г. - 14 900 лв., с нареждане-разписка от 27.10.2017 г. - 13 800 лв., както и сумата от 28 747.81 лв., представляваща общо обезщетение за забавено плащане на всяка от главниците, считано от съответното теглене от банковата сметка на ищеца до 12.05.2020 г. по пера, както следва: сумата от 10 869.81 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 40 300 лв., дължима за периода от 15.09.2017 г. (датата на извършване на нерегламентираното теглене от банковата сметка) до 12.05.2020 г.; сумата от 13 647.31 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 52 100 лв., дължима за периода от 13.10.2017 г. (датата на извършване на нерегламентираното теглене от банковата сметка) до 12.05.2020 г.; сумата от 3 874 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 14 900 лв., дължима за периода от 15.09.2017 г. (датата на извършване на нерегламентираното теглене от банковата сметка) до 12.05.2020 г.; сумата от 356.17 лв., представляваща законна лихва върху сумата от 13 800 лв., дължима за периода от 27.10.2017 г. (датата на извършване на нерегламентираното теглене от банковата сметка) до 12.05.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска (13.05.2020 г.), до окончателното изплащане. В исковата молба се твърди, че в периода 15.09.2017 г. - 27.10.2017 г. ответникът е изтеглил от личната банкова сметка на ищеца, визирана по-горе, общо 121 100 лв. по дати, както следва: с нареждане-разписка от 15.09.2017 г. - 40 300 лв., с нареждане-разписка от 13.10.2017 г. - 52 100 лв., с нареждане-разписка от 20.10.2017 г. - 14 900 лв., с нареждане-разписка от 27.10.2017 г. - 13 800 лв., което е станало без знание и упълномощаване от ищеца. По този начин за Г. е настъпила имуществена вреда в посочения размер.

Съдът е приел, че по делото няма спор, че процесните суми са изтеглени от посочената банкова сметка, както и че платежните нареждания са подписани от Н.. Посочил е, че съгласно показанията на свидетелката С. М. тя е работила в „Текстил груп“ ЕООД като „Личен състав и ТРЗ“ за периода 2017 г. - 2019 г. Освен трудови възнаграждения, на работниците били изплащани и допълнителни суми. Това ставало след проверка на списъците от С. и Г. и последващо одобрение от тяхна страна. Сумите за заплати били изплащани по банков път, а бонуси се плащали на ръка. През септември - октомври 2017 г. тя теглила фактически тези пари, като получавала банков документ от Н., подписан от него при отсъствието на Г.. Свидетелката твърди, че е възможно един-два пъти и Н. да е ходил до банката. Тя получавала сумите с приходен касов ордер и ги раздавала на работниците. Всичко ставало със знанието и разрешението на Г., който в този период бил извън територията на страната. Комуникацията ставала по мобилни телефони, чрез „Вайбър“. В банката в началото й искали лична карта, а после не, тъй като вече я познавали.

Апелативен съд – Пловдив е визирал, че по делото е представена комуникация между два телефона по „Вайбър“ за периода 15.09.2017 г. - 3.01.2018 г. Единият е собственост на „Текстил груп“ ЕООД, а вторият - на ЕТ „Слави - С. Г.“. Според заключението на техническата експертиза по делото няма данни за манипулация на съдържанието на тази кореспонденция. От текста е видно, че „С.“ е бил уведомен за процесните суми и той е разрешил процесните банкови операции.

От така изложеното въззивният съд е направил извод, че макар платежните документи да носят неговия подпис, не Н. фактически е взел процесните суми. Нещо повече, те били раздадени на работници на „Текстил груп“ ЕООД, на което С. Г. е едноличен собственик на капитала и управител, с негово знание и по негово нареждане. От това следва, че въпросните суми по никакъв начин не са били присвоени от Н.. Не е налице вреда, както и противоправно действие, поради което предявените искове се явяват неоснователни.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят твърди, на първо място, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос относно задължението на въззивния съд но чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи мотиви, в които да се обсъдят всички искания и възражения на страните по делото, да се направи преценка на представените доказателства и оценка защо съдът е кредитирал едни изявления и доказателства, а не е кредитирал други, фактическите констатации и правните изводи на съда, в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 60222/7.01.2022 г. по гр. д. № 279/2021 г., IV г. о., решение № 101/3.06.2015 г. по т. д. № 1740/2014 г., I т. о., решение № 210/15.08.2014 г. по гр. д. № 6605/2013 г., IV г. о. Сочи, че Апелативен съд – Пловдив е достигнал до извода за неоснователност на предявените искове, като се е позовал само на представената от ответника и оспорена своевременно от ищеца комуникация между два телефона по „Вайбър“ за периода 15.09.2017 г. - 3.01.2018 г., както и показанията на свидетелката С. М., която е работила в „Текстил груп“ ЕООД за периода 2017 г. – 2019 г. Не са обсъдени следните възражения, доказателства и обстоятелства по делото: признанието от ответника, че той е изготвил представените по делото платежни нареждания-разписки, въз основа на които са изтеглени процесните суми, и е изтеглил лично сумите от личната банкова сметка на С. Г.; възражението, че ответникът не е притежавал изрично писмено пълномощно за извършване на действия по разпореждане с наличните парични средства по личната банкова (влогова) сметка на Г.; възражението, че съгласно чл. 423 ТЗ пълномощник може да тегли суми от паричен влог, ако пълномощното е с нотариално заверен подпис; не са изложени мотиви защо съдът приема за недоказано оспорването на представената от ответника „Вайбър“ кореспонденция; възражението, че в съдържанието на представената по делото кореспонденция никъде не се споменава за упълномощаване или предоставени права за теглене и разпореждане със средствата от личната банкова сметка на ищеца (IBAN [банкова сметка]), от която именно са неправомерно изтеглените и получените от С. Н. суми; възражението, че ответникът не е бил овластяван да извършва последващи разпореждания е тези парични средства, още повече конкретно да ги използва за погасяване на задължения и извършване на плащания от името на трето за настоящия спор лице - „Текстил груп“ ООД; не са изложени мотиви от съда защо същият е приел, че банковата сметка, от която са извършени тегленията, е била „дивидентска сметка“ и е била използвана за заплащане на бонуси на персонала на дружеството; не е обсъдено заключението на вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна експертиза, че сметката, от която Н. е изтеглил паричните средства, е била влогова/спестовна сметка; възражението, че ответникът не е представил относими и надлежни доказателства за установяване на обстоятелството, че именно изтеглените от него суми по четирите нареждания-разписки са били предоставени на С. М., изпълняваща тогава функциите на „Личен състав“ на „Текстил груп“ ЕООД; направеното оспорване на представените разходни ордери за изплащането на суми от касата на предприятието; не са обсъдени представените от ответника поименни списъци с посочен издател „Текстил груп“ ООД, чиято доказателствена стойност е оспорена от ищеца.

На второ място, жалбоподателят сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправния въпрос: Подлежат ли на доказване признати в отговора на исковата молба неизгодни за ответника факти, като разрешен в противоречие с приетото в: решение № 60222/7.01.2022 г. по гр. д. № 279/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 190/25.01.2021 г. по гр. д. № 4079/2019 г. на ВКС, IV г. о.

Излага, че съдът не е отчел, че в отговора на исковата молба изрично С. Н. е признал, че е изтеглил сумите. Сочи, че спорът в случая е не дали фактически Н. е изтеглил сумите, а дали той е имал право да ги изтегли, дали е бил надлежно овластен да тегли суми от личната банкова сметка на С. Г., а не само от банковите сметки на представляваното от последния дружество.

На трето място, в изложението към касационната жалба се сочи противоречие на атакуваното решение със задължителната практика на ВКС - ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, по материалноправния въпрос: Налице ли е валидно упълномощаване за теглене от влогова сметка, без да са спазени изискванията за форма на пълномощното по чл. 423 ТЗ (нотариално заверен подпис на пълномощното), и може ли извършени без представителна власт действия да бъдат потвърдени с конклудентни действия, когато за упълномощаване за извършването на тези действия има изискване за форма.

На четвърто място, С. Г. визира основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: Налице ли е фактическият състав на чл. 45 ЗЗД, когато лицето, срещу което е заведен искът, фактически не е изтеглило суми от чужда влогова/спестовна банкова сметка, но е изготвило платежните документи с посочване на суми и банкова сметка, от която да бъдат изтеглени, и е изпратил трето лице да изтегли парите от тази банкова сметка.

Счита, че този въпрос, от който зависи изходът на правния спор, е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него няма задължителна съдебна практика.

На последно място, в изложението е налице позоваване на очевидна неправилност на обжалваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, предвид аргументиране на крайния извод на въззивния съд с оспорена кореспонденция във „Вайбър“ и с противоречивите показания на свидетел.

От ответника е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно, съгласно т. 4 на цитираното тълкувателно решение, точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че вторият въпрос не е обусловил решаващите мотиви на обжалваното решение, доколкото Апелативен съд – Пловдив въобще не е коментирал и взел предвид при преценка на доказателствата по делото наличието на направено признание на ответника по исковете в отговора на исковата молба. Визираната във връзка с този въпрос от изложението практика по чл. 290 ГПК е неотносима към него – в решенията на ВКС, на които се позовава жалбоподателят, е даден отговор на други въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият въпрос (въпроси) е ирелевантен за решаващите мотиви в атакуваното решение, тъй като в последното съдът е приел, че тегленето на сумите е станало със знанието и разрешението на Г., а не е направил извод за наличието на валидно упълномощаване за това; съдът не е разсъждавал и приел извършено потвърждаване с конклудентни действия. Следващият въпрос, така както е формулиран, предполага разглеждане на множество различни хипотези, като по него са възможни различни отговори съобразно конкретните факти и обстоятелства. Ето защо така визираните въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по първия въпрос от изложението - относно задължението на въззивния съд но чл. 236, ал. 2 ГПК да изложи мотиви, в които да се обсъдят всички искания и възражения на страните по делото, да се направи преценка на представените доказателства и оценка защо съдът е кредитирал едни изявления и доказателства, а не е кредитирал други, фактическите констатации и правните изводи на съда.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 62 от 2.11.2021 г. по гр. д. № 20215000500418/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив.

УКАЗВА на С. Г. Г. в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса по касационната жалба в размер на 2996.96 лв., като в противен случай жалбата ще бъде върната Делото да се докладва за насрочване след изпълнение на указанията или за връщане на жалбата – при неизпълнението им.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: