О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3221

[населено място], 13.11.2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Г.

ЧЛЕНОВЕ: АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

НИКОЛА ЧОМПАЛОВ

като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 1640 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от Н. Р. Л Де Й. против решение № 2511/23.04.2025 г. по в. гр. д. № 5410/2023 г. на Софийски градски съд, III-В състав в частта, с която след отмяна на решение от 02.11.2022 г. по гр. д. № 16623/2018 г. на СРС, ГО, 45, състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „У. Б. АД против Н. Р. Л Де Й. иск за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата 19 350 лв., представляваща главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка № 201/0819/29590923 от 06.08.2014 г., ведно със законната лихва от 09.03.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане, е постановено друго за осъждане на Н. Р. Л Де Й., гражданин на Белгия, [дата на раждане] , с ЛНЧ [ЕГН], на основание чл. 23 ЗПК, да върне на „У. Б. АД, сумата 19 350 лв., представляваща главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка № 201/0819/29590923 от 06.08.2014 г., ведно със законната лихва от 09.03.2018г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, при нарушение на материаелния закон и е необосновано. Счита, че въззивният съд се е произнесъл по непосочено във въззивната жалба процесуално нарушение на първоинстанционния съд и в нарушение на чл.183 и чл.266, ал.2 и 3 ГПК е приел представен едва с въззивната жалба оригинал на процесния договор. Излага основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба „УниК. Б. АД оспорва основателността на касационната жалба. Счита, че представянето на оригинал на ангажиран по делото в копие документ в хипотезата на чл.183 ГПК не е обвързано с преклузивен срок. Оспирва наличието на основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено наличието на сключен между страните договор за банков потребителски кредит от 06.08.2014 г. на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка. Изводите си е изградил въз основа на приет по делото договор като писмено доказателство, в заверен от страната препис и в представен пред въззивната инстанция в оригинал. Във връзка с прилагането на чл. 183 ГПК е посочил, че искането за представяне на оригинала или на официално заверен препис на приложен по делото документ, който е представен в незаверено от страната копие, не е свързано с преклузивен срок, вкл. и с този по чл. 131 ГПК, за разлика от предвидения в чл. 193 ГПК срок за оспорване истинността на представен документ. Развил е съображения, че в хипотезата на чл. 183 ГПК не настъпва фатална преклузия, която да препятства извършване на пропуснатото действие, тъй като целта на уредената в нормата на чл. 183 ГПК процедура е да установи съществуването на оригиналния документ, докато преклузията за оспорване истинността на документ, макар и представен в незаверен от страната препис, настъпва най-късно с отговора на процесуалното действие, с което насрещната страна го е представила. След като искането по чл. 183 ГПК не се преклудира, то и възможността страната да представи намиращ се в нея оригинал на документ не би следвало да е обвързана с преклузивен срок, поради което е приел оригинала на договора, макар и представен за пръв път с въззивната жалба. Съответно въззивният съд е разгледал клаузите на договора и е счел, че по него кредиторът се е задължил да предостави на потребителя потребителски кредит, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка до размер на сумата 19 350 лв., при ГЛП 12,95 %. Срокът за усвояване на кредита е от 06.08.2014 г. до 05.08.2015 г., а срокът за погасяване на усвоените суми е до 06.08.2015г. Констатирал е, че съгласно т. 12.1 от договора, срокът по т. 7 от договора се удължава многократно с още една година при предвидените в тази норма предпоставки. Лихвите за усвоен овърдрафт са се дължали ежемесечно на числото от календарния месец, съвпадащо с датата от месеца, на която изтича срокът за издължаване на овърдрафта. В случая е установил, че последното едногодишно продължаване на срока на договора е от 06.08.2017 г. до 06.08.2018 г. Главницата по овърдрафта е била усвоена изцяло на 11.10.2017 г. и е подлежала на връщане до 06.08.2018 г. Ежемесечните вноски за възнаградителна лихва върху усвоената главница са се дължали на шесто число от месеца.

Въззивният съд е намерил, че процесният договор за банков потребителски кредит на физическо лице представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към ЗЗП. Посочил е, че съгласно чл. 3, ал. 2 ЗПК, разпоредбите на ЗПК се прилагат и за договори за кредит под формата на овърдрафт, когато кредитът трябва да бъде погасен в срок по-дълъг от три месеца, какъвто е и бил процесният случай. Установил е, че в процесния договор не са били спазени императивни изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК. В тази връзка е констатирал, че в договора не е бил посочен годишният процент на разходите (ГПР), като относимата клаузата съдържа само препращане към Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за договорите за овърдрафт. Такъв формуляр не е бил представен по делото, липсва и доказателство, че подобен документ въобще е бил изготвян и връчван на кредитополучателя преди или към подписване на договора (нито след това), нито има данни за съдържанието му (ако е бил изготвен) – дали действително в него е бил посочен ГПР. Поради което е заключил, че не е било изпълнено императивното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК в договора да е посочен ГПР. Констатирал е, че процесният договор не съответства и на императивното изискване на чл. 11, ал.1, т. 11 ЗПК, тъй като в същия не са формулирани по достатъчно ясен и разбираем начин всички условия за издължаване на кредита от потребителя и по-конкретно начина на издължаване на главница и на възнаградителна лихва. Посочил е, че в т. 12.2 от договора е уговорено, че лихвите за усвоен овърдрафт се дължат и изплащат ежемесечно на числото от календарния месец, съвпадащо с датата от месеца, на която изтича срокът за издължаване на овърдрафта, в случая - на шесто число от месеца. Не е бил уговорен обаче начинът на определяне на месечната вноска за възнаградителна лихва според размера на усвоената сума (като процент от усвоената сума или по друг начин), а дори да се приеме, че има такива клаузи, то те не са достатъчно ясни и разбираеми, тоест за потребителя не е било ясно как да определи размера на дължимата от него възнаградителна лихва и каква част от нея следва да погасява всеки месец. Същевременно в т. 11.3, вр. т. 5.5 от договора е констатирал, че е била предвидена неустойка за забавено плащане (за просрочена) възнаградителна лихва. Така потребителят носи отговорност за забавено плащане на възнаградителна лихва, дължима ежемесечно, а не е ясно какъв е размерът на месечната вноска – нито при цялостно и еднократно, нито при частично усвояване на кредита. В договора не е бил посочен и минимален размер на ежемесечната погасителна вноска на усвоената главница по кредита. Счел е, че дори да се приеме, че няма минимален размер на ежемесечната погасителна вноска на усвоената главница по кредита и погасяването на кредита зависи от волята на потребителя - дали ще върне заетата сума чрез няколко погасителни вноски или еднократно до 06.08.2018 г., то това обстоятелство също не е било уточнено по ясен и разбираем начин в договора. Същевременно на кредитополучателя е била начислявана неустойка по т. 11.3, вр. т. 5.5 от договора за просрочена главница от 12.10.2017 г. - денят следващ датата на еднократното и цялостно усвояване на кредита (11.10.2017 г.). Намерил е, че разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 11 ЗПК са императивни и неспазването им е предвидено изрично в чл. 22 ЗПК като основание за недействителност на договора. СГС е намерил, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи възнаградителна лихва или други разходи по кредита. По изложените съображения съдът е заключил, че в случая ответникът дължи на ищеца, на основание чл. 23 ЗПК, само чистата стойност на кредита, получена при начална липса на основание, т. е. сумата 19 350 лв., която сума според заключението на съдебносчетоводната експертиза съдът е установил, че кредитополучателят е усвоил изцяло на 11.10.2017 г. Намерил е за неоснователно възражението за погасяване по давност на процесното вземане за главница 19 350 лв.Посочил е, че в случая петгодишният погасителен давностен срок за вземането е започнал да тече на 11.10.2017 г. (усвояване на сумата) и е изтекъл на 11.10.2022 г., а искът е бил предявен на 09.03.2018 г. С оглед на изложеното предявеният осъдителен иск за връщане на сумата 19350 лв., представляваща главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка, ведно със законната лихва от 09.03.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане, е бил уважен.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1/ Първите два въпроса са свързани и настоящият състав ги доуточнява в смисъл – Предвиденото по чл.183 ГПК представяне на оригинал на документа или официално заверен препис от него задължение ли е за страната и обвързано ли е със срок?; 2/Може ли въззивният съд без да констатира допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при изключване на доказателствата по делото, на осн. чл.183, ал.2 ГПК, да приеме оригинала по изключените документи?; 3/ Допуснал ли е въззивният съд нарушение на процесуалните правила, като не е обсъдил и не е дал отговор на изложени в отговора на въззивната жалба възражения? Касаторът се позовава на допълнително основание за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като по първи и втори въпрос твърди противоречие с практика на ВКС, обективирана в решение № 60283/15.03.2022 г. по гр. д. № 785/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 305/2013 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 113/20.01.2016 г. по т. д. № 955/2014 г., II т. о., а по по трети въпрос - с решение № 104/09.102.2019 г. по гр. д. № 625/2019 г. на ВКС, решение № 153/05.11.2018 г. по гр. д. № 886/2018 г. р решение № 57/02.03.2011 г. по грр. д. № 1416/2010 г. и др. Касаторът въвежда и хипотеза на „очевидна неправилност“ по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.

Съставът на ВКС намира следното:

Първият правен въпрос се явява обуславящ крайните правни изводи на СГС и е налице допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение за проверка съответствието му с цитираната от касатора съдебна практика на ВКС и служебно известната на състава такава, обективирана в решение № 451/15.07.2010 г. по гр. д. № 536/2010 г. на ВКС, II г. о., решение № 130/19.07.2017 г. по гр. д. № 4258/2016 г. на ВКС, IV г. о. и др.

Вторият правен въпрос предполага проверка на съдържанието на въззивната жалба, поради което насочва към оплакване по чл.281, т.3 ГПК, което ще бъде разгледано по същество на касационната жалба. Третият въпрос и обосновката на хипотезата на „очевидна неправилност“ по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК са свързани с доводите по първия правен въпрос, поради което и подлежат на разглеждане в следващата фаза на касационното производство.

Предвид гореизложеното настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.

Държавна такса не следва да бъде внасяна на осн. чл.83, ал.1, т.5 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2511/23.04.2025 г. по в. гр. д. № 5410/2023 г. на Софийски градски съд, III-В състав в частта, с която след отмяна на решение от 02.11.2022 г. по гр. д. № 16623/2018 г. на СРС, ГО, 45, състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „У. Б. АД против Н. Р. Л Де Й. иск за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата 19 350 лв., представляваща главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка № 201/0819/29590923 от 06.08.2014 г., ведно със законната лихва от 09.03.2018 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане, е постановено друго за осъждане на Н. Р. Л Де Й., гражданин на Белгия, [дата на раждане] , с ЛНЧ [ЕГН], на основание чл. 23 ЗПК, да върне на „У. Б. АД, сумата 19 350 лв., представляваща главница по договор за банков потребителски кредит на физическо лице, усвояван чрез овърдрафт по разплащателна сметка № 201/0819/29590923 от 06.08.2014 г., ведно със законната лихва от 09.03.2018г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното й изплащане.

Делото да се докладва на Председателя на Първо т. о. на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: