- 2 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 516
гр. София 22 юни 2022 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 02.02.2022 (втори февруари две хиляди двадесет и втора) година в състав:
Председател: Зоя Атанасова
Членове: Владимир Йорданов
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3275 по описа за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 33 717/07.05.2021 година, подадена от Н. Г. К., срещу част от решение № 10 282/01.04.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 191/2019 година.
Въззивното решение на Софийския апелативен съд се обжалва в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 5752/31.08.2018 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 20-ти състав, постановено по гр. д. № 5790/2017 година, което Н. Г. К. е осъден да заплати на „С. консулт“ ЕООД [населено място], на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 258 от ЗЗД сумата от 34 800.00 лева, представляваща възнаграждение по договор от 01.03.2011 година с предмет: предоставяне на консултантски услуги по разясняване на условията за кандидатстване и изготвяне и събиране на пакета от документи (общи и специфични) за кандидатстване по мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства” от Програма за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година“, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.03.2016 година до окончателното й плащане и сумата от 17 400.00 лева, представляваща възнаграждение по договор от 01.03.2011 година с предмет: изработване на бизнес план за кандидатстване от възложителя по мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства” от Програма за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година“, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 31.03.2016 година до окончателното й плащане.
В подадената от Н. Г. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение, в обжалваната му част, е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено в тази част и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу него от „С. консулт“ ЕООД [населено място] искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 258 от ЗЗД да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба „С. консулт“ ЕООД [населено място] е подал отговор с вх. № 35 312/20.07.2021 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 10 282/01.04.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 191/2019 година в обжалваната му част и такова не следва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея решение в обжалваната му част.
Н. Г. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 08.04.2021 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 33 717/07.05.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателката в подаденото от нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че от представените писмени доказателства се установявало, че на 01.03.2011 година, между Н. Г. К., като възложител и „С. консулт“ ЕООД [населено място], като изпълнител бил сключен договор за изработка с предмет: „консултантски услуги по разясняване на условията за кандидатстване и изготвяне и събиране на пакета от документи (общи и специфични) за кандидатстване по мярка 121 „модернизиране на земеделските стопанства по програма за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година“. С договора изпълнителят се бил задължил да извърши възложеното в срок до тридесет работни дни от датата на подписване на договора (т. 5 от договора) срещу възнаграждение в размер на 29 000.00 лева без ДДС (т. 2 от договора). Н. Г. К. в качеството си на възложител, бил поел задължението да заплати възнаграждението на две равни части-едната при подписване на договора, но не по-късно от датата на предаване на пакета от документи от изпълнителя на възложителя и другата-при подписване на договор с ДФ „Земеделие“ [населено място], но не по-късно от седем дни от датата на този договор (т. 3 от договора). На 01.03.2011 година между същите страни бил сключен втори договор за изработка. Предметът на този договор бил изготвянето на бизнес план за кандидатстване по посочената мярка 121, срещу което Н. Г. К. се бил задължил да заплати възнаграждение в размер на 14 500.00 лева без ДДС. Съгласно т. 5 от договора, срокът за изпълнение бил уговорен на тридесет работни дни, считано от датата на подписването му. Възнаграждението и по този договор се изплащало на две части-8000.00 лева, без ДДС, при подписване на договора, но не по-късно от предаване на бизнес плана и още 6500.00 лева, без ДДС, при подписване на договор с ДФ „Земеделие“ [населено място], но не по-късно от седем дни от датата на договора (т. 3 от договора). На 01.03.2011година бил сключен договор между „С. консулт“ ЕООД [населено място] и В. К. Д.. Съгласно преамбюла му, договорът бил сключен предвид необходимостта от консултации и изготвяне на проект за кандидатстването на Н. Г. К. по мярка 121 „модернизиране на земеделските стопанства“. С договора дружеството възложило на Д. да изготви бизнес план и да даде консултации във връзка с пакета документи, необходими за кандидатстване по мярката. В периода 26.03.2011 година-01.04.2011 година, между електронните пощи с адреси: [електронна поща] и [електронна поща] била разменена кореспонденция. От първоинстанционния съд било установено, че посочените електронни адреси принадлежат на В. К. Д. и „С. консулт“ ЕООД [населено място] като кореспонденция била водена във връзка с двата договора, които К. бил сключил с дружеството. Констатирано било, че на 01.04.2011 година, Д. и управителя на дружеството били удостоверили в приемно-предавателен протокол обстоятелството, че Н. Г. К. бил получил изработения бизнес план от изпълнителя както и че Д. била участвала в консултации за кандидатстване по проект „закупуване на специализирана земеделска техника и комплексно оборудване за биологично производство“. Това обстоятелство косвено било констатирано от първоинстанционния съд и от приетата кореспонденция по електронна поща. На 01.04.2011 година, „С. консулт“ ЕООД [населено място] и Н. Г. К. били съставили два приемно-предавателни протокола, от които се установявало, че К. бил консултиран от дружеството относно условията за кандидатстване по мярка 121 и бил приел без забележки изготвения от дружеството бизнес план. В двата приемно-предавателни протокола не били отбелязани никакви забележки от страна на възложителя. От приетата по делото пред първоинстанционния съд административна преписка № 22/121/04472 на ДФ „Земеделие“ [населено място] се установявало, че на 01.04.2011 година К. подал заявление за подпомагане по мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства“ от Програма за развитие на селските райони за периода 2007-2013 година, към което и като част от необходимите документи за кандидатстване по мярката бил представен и бизнес план. На 31.01.2012 година между Н. Г. К. и ДФ „Земеделие“ [населено място] бил сключен договор. С него фондът се бил задължил да предостави на К. безвъзмездна финансова помощ за одобрените и реално извършени разходи, свързани с проект № 22/121/04472 от 01.04.2011 г. по мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства” от Програма за развитие на селските райони за периода 2007-2013година”. В първоинстанционното производство била допусната и приета съдебно-графична експертиза, чието заключение съставът на Софийския апелативен съд изцяло възприемал като обективно и компетентно изготвено. Съгласно същото подписите за „възложител“ в договорите от 01.03.2011 година и за „приел“ в приемно-предавателните протоколи от 01.04.2011 година били положени от Н. Г. К.. В първоинстанционното производство по делото по делото били събрани гласни доказателства: разпитвани били свидетелите А. И. И., В. К. Д., В. С. В., Б. Д. Б., всички без родство. Съставът на Софийския апелативен съд кредитирал показанията на всички свидетели, съобразявайки и разпоредбата на чл. 172 от ГПК. По делото били приети множество писмени доказателства, изхождащи и от двете страни, като въззивният съд кредитирал всички тях.
Съставът на Софийския апелативен съд е посочил, че за да постанови решението си първоинстанционният съд бил приел от правна страна за доказано, че между Н. Г. К. и „С. консулт“ ЕООД [населено място] били съществували валидно възникнали облигационни правоотношения, произтичащи от процесните договори, по които процесното дружество било имало качеството на изпълнител, а Н. Г. К.–на възложител като сключените сделки били в съответствие с разпоредбата на чл. 266, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Първоинстанционният съд бил приел, че К., в качеството му на възложител, бил подписал два приемно-предавателни протокола, с които бил приел работата по двата договора за изработка. В тези протоколи К. не бил възразил, че са налице отклонения от възложеното. Напротив, и в двата протокола било установено, че се съдържа изявление, че предметът на съответния договор бил изпълнен. С тези мотиви първоинстанционният съд бил приел за доказани твърденията на „С. консулт“ ЕООД [населено място], че то било изпълнило възложената му работа съобразно поръчката и било предал резултата на Н. Г. К.. Първоинстанционният съд бил приел за доказано, че Н. Г. К. бил неизправна страна по двата договора, като не бил изпълнил задължението си да заплати уговореното по тях възнаграждение.
Въззивният съд е изложил съображения, че приемал, че сключените между страните по делото договори следвало да бъдат квалифицирани като договори за изработка. В облигационното право договорите се преценявали според тяхното съдържание и действителните намерения и воля на страните по тях. Съгласно разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД, която нормативно уреждала един от основните общи принципи на облигационното право: при тълкуване на договорите трябвало да се търси действителната обща воля на страните и отделните уговорки трябвало да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съгласно разпоредбата на чл. 9 от ЗЗД страните можели свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречало на повелителните норми на закона и на добрите нрави. Видът и правния характер на договора се определяли от съдържанието на договора и при съвкупно тълкуване на всички негови разпоредби и в контекста на волята на страните. В случая, видно от съдържанието на договорите, „С. консулт“ ЕООД [населено място] като изпълнител се било задължило да извърши определени необходими действия и да изготви определени документи за кандидатстване на ответника като възложител пред ДФ „Земеделие“ [населено място] за получаване на определени субсидии и безвъзмездна парична помощ, както и да дава необходимите консултации и да изготви бизнес план и други документи, свързани с дейността на Н. Г. К.-възложител, във връзка с кандидатстването му пред ДФ „Земеделие“ [населено място] и сключване на съответните договори с фонда. Предвид съдържанието на договорите въззивният съд приемал, че са били сключени договори за извършване на консултантски услуги между страните. Договорът за изработка бил договор за реално изпълнение, с който изпълнителят се задължавал на свой риск да изработи нещо, съгласно поръчката на другата страна, а последната-да заплати възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 266 ал. 1 от ЗЗД поръчващият трябвало да заплати възнаграждение за приетата работа. В случая, предмет на договорите било предоставянето на консултантски услуги по разясняване на условията за кандидатстване и изготвяне и събиране на пакета от документи за кандидатстване „по мярка 121“ и изготвянето на бизнес план за кандидатстване по посочената „мярка 121“. За изпълнението на възложеното Н. Г. К. се бил задължил да заплати 29 000.00 лева, без ДДС-по договора за консултантски услуги и 14 500.00 лева, без ДДС-по договора за изработването на бизнес плана. От заключението на представената в първоинстанционното производство съдебно-графична експертиза се установявало, че именно Н. Г. К., в качеството си на възложител, бил положил автентично своя подпис върху страниците по двата процесни договора, поради което въззивният съд намирал за неоснователни изложените в тази връзка възражения на К.. Съставът на Софийския апелативен съд приемал за доказано, че между страните били възникнали валидни облигационни правоотношения, произтичащи от процесните договори. В този смисъл неоснователно било възражението на Н. Г. К. в първоинстанционното производство, че между страните не били съществували валидно сключени договори за изработка. Договорите били приложени по делото, като се съдържали и в приложената административна преписка, образувана по повод отношенията на Н. Г. К. с ДФ „Земеделие“ [населено място]. Подписите върху тези договори като частни писмени документи, били оспорени от К., но съгласно заключението на съдебно-графичната експертиза, били положени от същия, поради което и въззивният съд приемал, че договорите имат надлежна доказателствена сила. Неоснователни били и останалите, наведени от К. възражения за подмяна на страници в двата договора и за липсата на одобрени средства по договора, сключен между жалбоподателя и ДФ „Земеделие“ [населено място] за консултантски услуги. Нито в първоинстанционното производство, нито пред въззивната инстанция били ангажирани доказателства, от които съдът можел да изведе обосновано предположение за подмяна на страници от договорите, а съответно и на клаузите по сделките, сключени между страните по делото. Видно било от заключението на съдебно-графичната експертиза, че подписите за „възложител“ в договорите от 01.03.2011 година и на „приел“ в приемно-предавателните протоколи от 01.04.2011 година били положени от Н. Г. К.. Видно било, от двата приемно-предавателни протокола, че К. бил приел без забележки извършените консултантски услуги и изготвения от „С. консулт“ ЕООД [населено място] бизнес план. С нормата на чл. 264, ал. 1 от ЗЗД за поръчващия било създадено законово задължение да приеме извършената съгласно договора работа. Не съществувал спор в съдебната практика и правна доктрина, че в същината си приемането на извършената работа обхващало както едно фактическо действие-разместване на фактическата власт върху изработеното, чрез реалното му получаване от възложителя, така и правно действие - признание, че то напълно съответства на възложеното с договора, което всъщност е израз на одобряването му. Релевантно за приемането по смисъла на чл. 264, ал. 1 от ЗЗД било или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от последния за такова одобрение. Съставът на Софийския апелативен съд намирал, че видно както от начина на съставяне на протоколите, така и от тяхното съдържание Н. Г. К. бил изразил свободно и ясно волята си да признае извършената от дружеството работа за свършена в съответствие с договореното между страните. В случая въззивният съд считал, че действа презумпцията на чл. 264, ал. 3 от ЗЗД за приемане на работата без възражения, тъй като нямало данни възложителят своевременно да бил направил оплакване относно дължимите му се консултации, съответно изработването на бизнес план по процесните договори, а подобни възражения били изложени едва с отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд в условията на евентуалност. Въззивният съдебен състав намирал за ирелевантни оплакванията на Н. Г. К. относно твърдението, че „С. консулт“ ЕООД [населено място] го било увредило като не било заявило към ДФ „Земеделие“ [населено място] за одобряване и изплащане разходите по консултантски услуги включително изготвянето на бизнес план по мярка 121 „Модернизиране на земеделски стопанства“. Обстоятелството, има ли предвидени средства в договора между Н. Г. К. и ДФ „Земеделие“ за консултантски услуги било ирелевантно досежно действителността и изпълнението на договорите за консултантски услуги, сключени между страните по делото. Поради това, въззивният съдебен състав намирал, че предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 266 от ЗЗД били основателни и доказани и следвало да бъдат уважени изцяло.
С изложението си по чл. 294, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Г. К. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като е формулирал правните въпроси за това каква е доказателствената тежест на частен писмен договор, който се състои от повече от една страница (лист), който не е подписан на всяка страница, а само на последната относно съдържащите се в неподписаните страници съществени уговорки по договора, което е във връзка с преценката на доказателствената сила на частен свидетелстващ документ и разпределението на тежестта на доказване; за това кой носи тежестта на доказване на съществените условия на договора и на отделни клаузи от него, при оспорване на някоя от тях от едната страна по договора при условие, че договорът не е подписан на всяка страница от двете страни и за това длъжен ли е въззивният съд да обсъди и да изложи в решението си мотиви в обсъждане на исканията и възраженията на страните, както и да се произнесе по делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата, обсъди защитните тези на страните, техните доводи и възражения.
По отношение на първите два въпроса се твърди противоречие между въззивното решение и възприетото в решение № 261/22.01.2014 година, постановено по гр. д. № 2345/2013 година, решение № 213/15.01.2018 година, постановено по гр. д. № 856/2017 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о и решение № 375/28.12.2012 година, постановено по гр. д. № 1347/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. При преценката на тези въпроси следва да се има предвид, че съдилищата по същество не са разместили доказателствената тежест по отношение на това, коя от страните следва да докаже наличието на договора и съществените уговорки на същия, от които черпи основанието на претенцията си. Това задължение е възложено на „С. консулт“ ЕООД [населено място], като е прието, че е изпълнено с представените по делото договори. Действителният спор е коя от страните носи доказателствената тежест при оспорването на авторството или съдържанието на тези договори, както в случая К. е твърдял, подмяна на страници от един от договорите, който не е подписан на всяка една страница от двете страни по него. С оглед на това така поставените въпроси не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. При постановяването му решаващият съд е съобразил установената практика, че договорите по своето естество представляват частни свидетелстващи документи. Самият подпис е елемент от писмения документ. Същият представлява саморъчно изписване на имената на издателя на документа, като нечетливия подпис не е невалиден, стига да представлява обичайния начин, по който лицето се подписва. Подписът следва теста на документа и е доказателство, че изявленията, които се съдържат в него са направени от посочените за негови автори лица. С оглед на това подписът, съответно начина на неговото изпълнение, има значение само в случаите, в които законът изисква писмена или усложнена писмена форма за сключване или за доказване на договора. При тази форма на договора подписът се поставя след края на текста, който съдържа изявленията на страните и служи за доказателство че изявленията са направени от именно тези страни. С оглед на това подписът не представлява част от насрещните и съвпадащи си изявления на страните по договора, които определят неговото съществена и несъществено съдържание. Доказателствената сила на подписа е ограничена до авторството на документа, като не се отнася до изразената в него воля на издателите. Предвид това подписът следва текста на документа като липсва законово изискване, когато този документ се състои от няколко страници, подписът да се полага на всяка една от тях, но това е допустимо по преценка на страните, с оглед ограничаване на възможностите за оспорването на съдържанието на изявленията. Липсата на подпис на всяка страница на документа не го лишава от доказателствена стойност и той може да служи като доказателство за установените в него изявления. Частният свидетелстващ документ, какъвто е и договорът, няма материална доказателствена сила, освен ако съдържа неизгодни за издателя му факти, в който случай има силата на извънсъдебно признание. Това обаче не означава, че частният свидетелстващ документ няма никаква доказателствена стойност. Доказателствената стойност на частните свидетелстващи документи се преценява от съда по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато частен свидетелстващ документ съдържа удостоверително изявление на издателя му за неизгодни за него факти, този документ има силата на извънсъдебно признание и е противопоставим относно тези факти срещу своя издател. Частният свидетелстващ документ няма обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което при оспорване на отразеното в него не е нужно откриване на производство по чл. 193 от ГПК. В този случай съдът преценява истинността на документа с оглед на всички доказателства по делото, като с оглед тази преценка може да приеме за доказани фактите, за чието установяване документът е представен или може да отрече същите. Тъй като частните документи не се ползват с обвързваща съда материална доказателствена сила, ако бъдат оспорени удостоверените с тях факти, последните подлежат на доказване по общите правила на ГПК-чл. 153, чл. 154 и чл. 155 от ГПК, а не по тези за производството по чл. 193 от ГПК. Съдът може да приеме, че документът е достоверен, ако по делото няма доказателства поставящи под съмнение съществуването на договора или пък неговото съдържание. В случая въззивният съд е обсъдил доказателствата по делото като е приел, че договорът доказва фактите, за които е представен, като е посочил, че нито в първоинстанционното производство, нито пред въззивната инстанция били ангажирани доказателства, от които съдът можел да изведе обосновано предположение за подмяна на страници от договорите, а съответно и на клаузите по сделките, сключени между страните по делото, поради което счита, че оспорването на К. е неоснователно. С оглед на това той не е се е отклонил от установената практика още повече, че страната, която се позовава на документа не може да установява отрицателен факт-че не е подменила страници от него, а на доказване ще подлежи положителния факт-подмяната на страниците. С оглед на това така формулираните два въпроса не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване.
Това важи и за третия от поставените въпроси, за който се твърди противоречие между въззивното решение и посочена в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК многобройна практика на ВКС. Тази практика обаче е съобразена от въззивния съд, който при постановяване на решението си е извършил самостоятелна преценка на исканията, твърденията и възраженията на страните, като съобразно с тях определи предмета на делото, а оттам и кръга на подлежащите на доказване факти и обстоятелства и приложимите към тях правни норми. Въззивният съд обсъдил всички доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка. При това обсъждане въззивният съд е преценявал доказателствата след като е определил релевантните за спора факти и е преценявал дали те се установяват от доказателствата. В мотивите към въззивното решение е посочено, кои факти, след като е обсъдил наведените от страните твърдения, доводи и възражения, съдът приема за установени и кои не, въз основа на какви доказателства прави това, както и на кои доказателства се дава вяра и на кои не, а също така и причините за това. Въззивният съд не е давал предимство на едни доказателства пред други, като с оглед на приетите за установени от него факти и обстоятелства е дал отговор на твърденията, доводите и възраженията на страните.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Г. К. е поискал решението на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по въпросите за това какво е значението на пропуска от страна на изпълнителя по договор за консултантски услуги да заяви заплащане на разходите за консултантски услуги пред ДФ „Земеделие“ [населено място] за точното изпълнение от негова страна на този договор, по който той е страна и е поел задължение за пълно съдействие; за това каква е отговорността на изпълнителя към възложителя и в този случай има ли право възложителя на присъждане на вреда в размер на неизплатените в допустимия размер от ДФ „Земеделие“ [населено място] разходи за заплащане на консултантски услуги и за това има ли право възложителя да прихване тези вреди при предявен срещу него иск за изпълнение на договора за консултантски услуги за заплащане на договореното възнаграждение. Така поставени въпросите не обуславят исканото допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Същите неса били включени в предмета на делото и не са били предмет на разглеждане от състава на Софийския апелативен съд при постановяване на решението му. Обстоятелството дали вземането за консултантски услуги е заявено за плащане към ДФ „Земеделие“ [населено място] не освобождава Н. Г. К. от задължението му да заплати дължимото се възнаграждение на С. консулт“ ЕООД [населено място]. Ако К. е могъл да реализира вземане за тези разноски от ДФ „Земеделие“ [населено място], то той е щял да компенсира своето задължение към дружеството, поради което евентуално може да търпи вреди. Т. обаче е от значение ако по делото имаше направено, в установените за това срокове, възражение за прихващане на двете вземания, което в случая не е налице.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. Г. К. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Н. Г. К. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид посоченото не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд.
Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 10 282/01.04.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 191/2019 година, по подадената срещу него от Н. Г. К., касационна жалба с вх. № 33 717/07.05.2021 година и такова не трябва да се допуска.
С оглед изхода на делото Н. Г. К. ще трябва да заплати на „С. консулт“ ЕООД [населено място] сумата от 1680.00 лева направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 10 282/01.04.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 191/2019 година по подадената срещу него от Н. Г. К. от [населено място], кв. Ч., [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица]І 19, партер, чрез адвокат С. И. Х. от САК, касационна жалба с вх. № 33 717/07.05.2021 година.
ОСЪЖДА Н. Г. К. от [населено място], кв. Ч., [улица], с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица]І 19, партер, чрез адвокат С. И. Х. от САК да заплати на „С. консулт“ ЕООД [населено място], [улица], ап. 17 сумата от 1680.00 лева направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.