О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5170

София, 12.11.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 14 октомври две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

гр. дело 4239 / 2024 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Държавата, представлявана от Областен управител на Софийска област против решение № 247 от 04.07.2024 г. по гр. д.№ 77/2024 г. на Софийски окръжен съд, с което е отменено решение № 175 от 16.10.2023 г. по гр. д. № 634/2023 г. по описа на РС – Ботевград и вместо това е уважен предявения положителен установителен иск за собственост от Г. К. П. с ЕГН [ЕГН] и В. И. П. с ЕГН [ЕГН], като е признато за установено по отношение на Държавата, че ищците са собственици на основание давностно владение на недвижим имот, представляващ УПИ *** в кв. 45 по регулационния план на [населено място], общ. Б., С. област, в. з. „Л.“, одобрен със заповед № АБ 125/16.03.1984 г., с урегулирана площ от 792 кв. м., при съседи по скица: улица, УПИ ***, УПИ ***, УПИ ***, УПИ *** и УПИ ***. Поради уважаване на главният иск, съдът не се е произнасял по предявения от същите ищци отрицателен установителен иск.

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон - чл. 6 ЗС и правилата за придобивната давност, чл. 67, ал.2 ЗС, нарушение на процесуалните правила и необоснованост на изводите, че ищците са владели и придобили по давност процесния имот и, че той не е държавна собственост.

В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено само основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, като се твърди очевидна неправилност на изводите, че ищците са владели процесния имот при положение, че им е отстъпено право на строеж от държавата върху него, че правото на строеж е погасено по давност, като не е приложена нормата на чл. 67, ал.2 ЗС в редакцията от 1974 г. до отмяната й /ДВ бр. 31/17.04.1990 г./, че придобивната давност е могла да започне да тече най-рано на 19.04.1996 г., когато е приел, че изтича пет годишния срок по чл. 67, ал.1 ЗС, който не се прилага поради правилото на ал.2 от същата разпоредба.

Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване, защото не е формулиран правен въпрос и не е доказано противоречие със съдебната практика. Оспорва приложимостта на чл. 67 ЗС, защото държавата не е била собственик и договора за учредяване право на строеж не е могъл да породи действие.

Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, подадена е против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, поради което съдът я преценява за допустима.

По делото е установено:

Ищците твърдят, че през 1972 г. имота им бил предоставен за ползване, не бил внасян в ТКЗС, тъй като не е имал характер на обработваема земеделска земя, не бил одържавяван, не бил ползван от публично-правни субекти /община, кметство, държава, ТКЗС, ДЗС или други такива/, не бил заявяван за възстановяване от друг собственик, нито бил възстановяван на бивши собственици по реда на ЗСПЗЗ. След като им бил предоставен за ползване, ищците започнали да го владеят като собствени – изчистили го, подравнили го, насипали го с чакъл и почва и започнали да го ползват първоначално като зеленчукова градина, а впоследствие го оградили с циментови колове и мрежа, поставили метални порти и засадили около 100 бр. овощни дървета; по-късно направили бетонов фундамент, върху който поставили ламаринено бунгало с частично иззидани стени, прекарали електричество и вода до мястото/. Към 1982 г. в тяхна полза бил изтекъл 10–годишният срок на придобивната давност, но въпреки това след включване на имота в регулацията през 19984 г. те подписали с ОбНС договор от 18.08.1986 г. ОбНС, с който им било отстъпено право на строеж върху процесния имот, като държавна земя. Ищците твърдят, че този договор не породил действие, защото държавата не била собственик. Затова не се прилагал и мораториума, въведен с § 1 ЗИЗС. И след учредяване на правото на строеж ищците продължавали да владеят имота. Евентуално твърдят, че ако не се приеме, че са владели от 1972 г. то след 01.06.1996 г. в тяхна полза бил изтекъл 10-годишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС, като последния ден от него изтекъл в периода 31.12.2017 г. – 19.01.2018 г. и след 07.03.2022 г. предвид обявяване за противоконституционен на пар.1 и пар.2 ЗИЗС.

Държавата, представлявана от областен управител на Софийска област се позовава на чл. 86 ЗС, още в пъровначалната му редакция, забраняваща придобиване по давност на имоти-социалистическа собственост, каквато е и кооперативната. Посочва, че имота е предоставен за ползване като пустееща земя през 1972 г. на основание ПМС № 21/31.12.1963 г., че тези имоти са предоставяни, защото не могат да се обработват от ТКЗС и ДЗС. След включването на имота в регулацията е съставен на 19.02.1985 г. акт за държавна собственост № 2526, в който имота е описан като бивша собственост на АПК – Ботевград и е учредяване на право на строеж на ищците, а през 2020 г. е съставен акт за частна държавна собственост № 5839. Тези актове са представени. Позовава се и на мораториума.

С представения АДС № 2526 от 19.02.1985 г. е актуван за държавен парцел ***., пл. № *** в кв. 45, в. з. „Л.“, [населено място], с площ от 792 кв. м., в който като основание за придобиване е записано „Земя на АПК, включена в регулационния план на в. з. „Л.“ – [населено място] със заповед № АБ-125/16.03.1984 г. и на основание 404 РМС от 1968 г. отдаден безвъзмездно на ОбНС - гр. Ботевград.“. Тъй като актовете за държавна собственост се подържат в актуално състояние и в тях се отразяват всички правни и фактически действия с имота, в него е отразено, че с договор № 118 от 18.08.1986 г. Общински народен съвет - Ботевград е отстъпил на Г. К. П. и съпругата му А. Т. Т. правото на строеж върху държавна земя - парцел *** в кв. 45 по регулационния план на [населено място], общ. Б., С. област, в. з. „Л.“, срещу заплащането на сумата от 1540 лв. Договорът е представен от ищците. Съставен е АЧОС № 5839 от 09.06.2020 г. за недвижим имот – УПИ № *** в кв. 45, в. з. „Л.“, [населено място], с площ от 792 кв. Като правно основание за съставянето на акта са посочени чл. 2, ал. 3, чл. 3, т. 5, чл. 68, ал. 1 и чл. 71, ал. 1 ЗДС вр. чл. 103 и чл. 104 ППЗДС.

Разпитаните свидетели П. и П., които имат съседен имот в същата вилна зона, знаят имота от 80-те години. Свидетелите разказват, че ищците направили бунгало в имота, обработвали имота, засадили плодни дръвчета и зеленчуци. Имотът бил ограден с мрежа, имало вода и ток. Ищците ползвали имота от както го знаят, като нямало спорове за него. През 1985 г. – 1986 г. имотите във вилната зона на [населено място] се „раздавали“ от кметството и ищците купили имота и плащали такса в кметството. Ищците насадили плодни дръвчета и зеленчуци, имало бунгало, имало ток и вода. Първоначално имотите там били парцели - лозя, на слогове, но не държавни, а „частни“ – на няколко човека, после всичко било „заринато“, за да се получи „едно общо“.

Представени са от ищците и приходни квитанции и разписки за платени от тях публични задължения за процесния имот за 2010 г., 2012 г., 2014 г., 2015 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2021 г., 2023 г.

Въззивният съд е приел, че не следва да обсъжда доводът на ищците във въззивната жалба, че се ползват от презумпцията на чл. 69 ЗС и владението им не следва да се обсъжда, защото се презюмира, предвид изложените твърдения в исковата молба, които противоречат на това твърдение. Приел е, че отбелязването в АДС, че имота е на АПК няма доказателствена стойност, че от това не може да се приеме, че е на държавата без да е установено на кого е бил собственост. Прието е, че щом имота е бил на АПК, е принадлежал на трето лице, което не е изгубило собствеността си върху него, независимо от включването на последния в тази селскостопанска организация. За последния извод се е позовал на т. 2 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2005 г., ОСГК.

Въззивният съд е приел, че в периода от 1972 г. /респ. 1974 г./ до 1985 г. не се установява кой е ползвал имота. За безспорно е прието, че ищците са започнали да упражняват фактическа власт върху имота не по-късно от 1985 – 1986 г. и продължават да я упражняват и към настоящия момент, като през целия период имота се е ползвал само от тях. Тъй като АДС нямат правопораждащо действие, а са официални документи - доказателство за извършените действия от и пред съставилото ги длъжностно лице, за да докажат придобиване от държавата, следва да сочат конкретен годен придобивен способ, по силата на който е придобита собствеността върху актувания имот, а не само правната норма, послужила като основание за актуването. Тъй като АДС от 1985 г. не сочи придобивен способ, а други доказателства в тази връзка не са ангажирани, е прието, че държавата не е доказала собствеността си. Когато държавата и общината придобиват въз основа на конкретна правна норма, само тогава е достатъчно само посочването й, но тази хипотеза не е налице. Прието е, че от факта на сключване на договора за отстъпено право на строеж на 18.08.1986 г. и предвид свидетелските показания, след 18.08.1986 г. фактическата власт върху имота се е осъществява от ищците, но е установена на основание, което изключва субективния елемент на владението, т. е. намерението им да своят имота, защото не са доказани действия на преобръщане на владението и демонстриране пред собственика на такава евентуална промяна, по аргумент от притото в ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК. Същевременно е прието, че поради това, че правото на строеж не е реализирано, на основание чл. 67 ЗС след изтичането на петгодишния срок от учредяването му, който е изтекъл на 18.08.1991 г. то се е погасило по давност и от този момент е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, която не е оборена. Тъй като не било установено кой е бил титуляр на правото на собственост на процесния имот преди издаване на АДС от 1985 г. и защото държавата не е доказала придобиването му, то не е имало пречка за придобиването му по давност от ищците до 19.08.2001 г. Според въззивния съд, квитанциите за платени публични задължения от ищците за 2010 г., 2012 г., 2014 г., 2015 г., 2017 г., 2018 г., 2019 г., 2021 г., 2023 г. свидетелстват за субективното намерение на ищците да считат имота за свой.

Евентуално е разгледана и хипотезата, ако се приеме, че имотът е бил държавна собственост на основание чл. 6 ЗС /в редакцията до изменението с ДВ, бр. 77 от 1991 г./, като в тази хипотеза не е обсъждано значението на договора за отстъпено право на строеж за субективния елемент на владението. Съдът е съобразил нормата на чл. 86 ЗС, която не е допускал придобиване по давност до 01.06.1996 г., а след тази дата имотите-частна държавна собственост е могло да се придобиват по давност. Мораториумът, въведен с § 1 ЗИЗС /ДВ, бр. 46 от 6.06.2006 г./ е продължаван до 31.12.2017 г., а съгласно § 1 и § 2 ЗД на ЗС /ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., в сила от 31.12.2017 г./ е бил продължен до 31 декември 2022 г., но със задна дата, считано от 31.12.2017 г. и предвид обявяване за противоконституционни на тези параграфи и конкретно на пар.2 с Решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. Конституционният съд /обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г./ е изтекъл и последния ден от десетгодишния срок в периода 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Затова е отменено решението на първата инстанция и вместо това е уважен положителният установителен иск за собственост, поради което по евентуалният отрицателен установителен иск, съдът не се е произнасял.

Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовна въззивна жалба в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК.

В касационната жалба, инкорпорираща и изложение, касаторът се позовава единствено на основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 – очевидна неправилност, като твърди, че съдът не е приложил нормата на чл. 67, ал.2 ЗС, отменена със ЗИДЗС ДВ бр. 33/1996 г. в сила от 01.06.1996 г., но приложима към процесния казус предвид това, че държавата е отстъпила право на строеж върху държавна земя, което не се погасява автоматично, а е необходимо административен акт за отнемането му. Твърди, че поради неприлагане на тази норма е формулирал неправилен извод, че правото на строеж се е погасило по давност на 19.08.1991 г. – след изтичане на пет години от учредяването му.

Основанието по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми, която може да се установи от мотивите на съдебния акт. Очевидно неправилно е решението когато от мотивите на съдебният акт се установява, че съдът не е приложил относима императивна правна норма или е приложил в обратен смисъл така норма, както и когато формираните изводи противоречат на такива норми или на правилата на логиката.

Настоящият състав намира, че е налице наведеното основание по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК за допускане до касация. От мотивите на обжалваният акт е видно, че съдът е приел, че ищците, като суперфициарни собственици, са се позовали на общата норма на чл. 67, ал.1 ЗС и че, тъй като не са реализирали в пет годишния срок учреденото им право на строеж, то се е погасило по давност пет години след сключване на договора, т. е. на 19.08.1991г. Като е приел, че имота не е бил държавен, е стигнал до извода, че в резултат на упражняваното владение от ищците до 19.08.2001 г. те са го придобили по давност. Така не е съобразено правилото на чл. 67, ал.2 ЗС, в сила до 01.06.1996 г. То е отменено със ЗИДЗС /ДВ бр. 33/1996 г./, но на отмяната не е придадено обратно действие. Според чл. 67, ал.2 /отм/ ЗС, общото правило на чл. 67, ал..1 ЗС не се прилага ако гражданинът, на когото е отстъпено право да построи жилище или вила върху държавна или общинска урегулирана земя, не извърши строежа в срок от 5 години от отстъпване правото на строеж. Това право може да бъде отнето по решение на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, като в този случай се връща платената цена за правото на строеж. Според съдебната практика по приложението на чл. 67, ал.2 ЗС, вещно право на строеж, отстъпено с административен акт, не се погасява автоматично поради незастрояване в указания в договора срок. Прекратяването му поради тази причина може да стане само на основание на последващ административен акт. /Решение № 266 от 24.IV.1985 г. по гр. д. № 566/84 г., I г. о., Решение №348-ІІІ-91, Решение № 15 от 6.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 311/2011 г., II г. о., Решение № 99 от 28.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3841/2021 г., I г. о. Неприлагането на тази норма е довело и до извода, че правото на строеж е погасено поради неупражняването му пет години след учредяването му от държавата. И за проверка правилността на този извод следва да се допусне касационно обжалване. Цитираната норма и посоченият извод имат значение за изхода от спора, защото са относими и към двата елемента на придобивната давност, на която се позовават ищците – към субективния елемент на владението и към течението на срока.

Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 247 от 04.07.2024 г. по гр. д.№ 77/2024 г. на Софийски окръжен съд по касационна жалба, подадена от Държавата, представлявана от Областен управител на Софийска област.

Указва на касатора да внесе държавна такса за разглеждане на касационната жалба по същество в едноседмичен срок от съобщението в размер на 50 лв. и да представи квитанцията по делото. При неизпълнение, касационата жалба ще бъде върната.

След внасяне на определената държавна такса, делото да се докладва за насрочване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ