О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 265

София, 20.06.2022 година

ВЪРХОВEН КАСАЦИОНЕН СЪД, на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети май две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА

И. Д.

изслуша докладваното от съдия К. Е. ч. т. д. № 967/2022 година

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на В. И. П. от [населено място] срещу определение № 111 от 10.02.2022 г. по в. ч. т. д. № 42/2022г. на Варненски апелативен съд, потвърждаващо определение № 1631 от 07.12.2021 г. по т. д. № 1102/2020 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от заплащане на държавна такса за въззивно обжалване на решение № 384 от 21.10.2021 г. по т. д. № 1102/2020 г. на Варненски окръжен съд.

Частната касаторка моли за отмяна на въззивното определение като неправилно. Изразява несъгласие с изводите на съда, че: като управител и съдружник на „Верчети“ ООД би могла да поиска свикване на Общо събрание на съдружниците с цел разпределяне на печалба, с която да заплати необходимата държавна такса; доколкото постоянният адрес е различен от адреса на закупения от нея недвижим имот, би могла да реализира граждански плодове от него, както и че не била декларирала издръжката, получавана за детето К. К. И.. Твърди, че съдът не е изложил мотиви дали наличните й доходи позволяват заплащането на дължимата държавна такса и разноски по делото, като се позовава на приложената по делото декларация за материално и гражданско състояние, в която е отразено, че не получава месечен доход, а средствата за издръжка, заедно с тази на децата, се осигуряват от нейните родители, които са предоставили и средствата за закупения от нея недвижим имот. Според частната касаторка, мотивите на съда са изградени на основата на предположения за възможни бъдещи доходи, без да се отчита материалното й състояние към момента на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, в т. ч. и кредитната й задлъжнялост.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси: „1. При произнасяне по направено искане за освобождаване от заплащане на такси и разноски в производството следва ли материалното състояние на молителя да се съпостави с останалите относими обстоятелства, които са декларирани от него; 2. При направено искане за освобождаване на страна от внасянето на такси и разноски по делото към кой момент съдът следва да извърши преценка за материалното състояние на страната, направила искането; 3. При произнасяне по искане по чл. 83, ал. 2 ГПК допустимо ли е съдът да изходи от предположения за доходи на молителя; 4. Месечните разходи на ищеца, вкл. такива за погасяване на кредити, съставляват ли обстоятелство, което съдът следва да обсъди при произнасяне по основателността на направено от него искане но чл. 83, ал. 2 от ГПК“

При условията на евентуалност, допускането на касационното обжалване е заявено и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното определение.

Ответникът по частната жалба – ЗАД „Б. В. иншурънс груп“ АД, [населено място] – не заявява становище по същата.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

За да остави без уважение частната жалба на В. И. П., въззивният съд е приел, че молителката не е от категорията на лицата, за които заплащането на държавна такса е непосилно. Посочил е, че преценката за предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК се извършва въз основа на представените доказателства за имущественото състояние на молителя, семейното му положение, здравословното състояние, трудова заетост, възраст и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното му задължение за внасяне на такси и разноски за производството по делото. Отбелязал е, че наред с представените доказателства първоинстанционният съд е констатирал наличието на данни, относими към материалното положение на молителката, които опровергават твърдяната липса на средства за заплащане на дължимата държавна такса.

Въззивният съд е приел, че жалбоподателката не е декларирала, че е управител и съдружник на „Верчети“ ООД, притежаващ половината от дружествените дялове. От публикуваните в Търговския регистър годишни финансови отчети е установил, че дружеството е с положителен финансов резултат за текущата година, т. е. за 2020 г., в размер на 17 000 лв., а от анализа на съкратените форми на баланс и ОПР е установил текущи (краткотрайни) активи в размер на 21 000 лв. към 31.12.2020 г. Според съда, в качеството си на управител и съдружник, молителката би могла да поиска свикването на Общото събрание на съдружниците с цел да бъде взето решение за разпределяне на печалба, тъй като от декларираната печалба за 2020 г. за нея може да се разпредели дивидент в размер на 8 500 лв., което опровергава твърденията за липса на средства за заплащане на държавна такса 1 000 лв.

Съдебният състав е посочил, че от декларацията за материално и гражданско състояние е видно, че постоянният адрес на ищцата е различен от адреса на недвижимия имот, в който твърди, че живее. Съдът е счел, че тъй като живее на адрес, различен от този на притежавания от нея недвижим имот, от същия биха могли да се реализират граждански плодове.

Поради обстоятелството, че молителката е неомъжена, но има две деца, въззивният съд е направил извод, че тя не е декларирала издръжка, получавана за сина К. К. И..

Като недоказано е преценил твърдението, че към датата на подаване на искането за освобождаване от държавна такса жалбоподателката е в просрочие на месечни погасителни вноски по договор за потребителски кредит, като в тази връзка е взел предвид сключеното между нея и банката споразумение за отсрочване за срок от 6 месеца (гратисен период) от 17.10.2019 г.

Въззивният съд посочил, че според практиката на ВКС възможността за освобождаване от такси и разноски по чл. 83, ал. 2 ГПК е установена в интерес на определена категория социално слаби лица, които са в обективна невъзможност да ги заплатят, за да им бъде осигурен достъп до правосъдие, като предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК не са налице, когато държавната такса като разход не е непосилна за страната и внасянето би създало за страната само известни затруднения за определен период от време, какъвто е и настоящият случай.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

На първо място, касационният контрол не може да бъде допуснат по поставените в изложението въпроси.

Формулираният в т. 1 от изложението правен въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Същият обаче не е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС. Точно обратното, при обсъждане на обстоятелствата, релевантни за освобождаване от държавна такса по чл. 83, ал. 2 ГПК, въззивният състав изцяло се е съобразил с константата практика на ВКС (определение № 612 от 12.08.2010 г. по ч. т. д № 564/2010 г. ІІ т. о., определение № 577 от 15.09.2014 г. по ч. т. д № 176/2017 г. ІІ т. о., определение № 161 от 23.03.2016 г. по ч. т. д № 531/2016г. ІІ т. о., определение № 173 от 15.03.2013 г. по ч. т. д № 1839/2013 г. ІV г. о. и определение № 330 от 17.07.2019 г. по ч. т. д № 15372019 г., ІІ т. о.), а именно, че преценката за наличие на законовите предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса съдът извършва въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, след което съдът съпоставя посочените обстоятелства с цената на исковете. В тази връзка въпросът за обстоятелствата и критериите, относими за молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК, не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Несъгласието на частния касатор с извода на съда, че ищцата е в състояние да внесе определената държавна такса, е относимо към правилността на обжалваното определение, която не е предмет на производството по допускане на касация.

Вторият от поставените в изложението въпроси за това, към кой момент съдът преценява материалното състояние на молителя по чл. 83, ал. 2 ГПК, не е обуславящ, доколкото въззивният съд в мотивите си не е посочвал конкретен момент, който да е релевантен за извършването на тази преценка. Липсата на произнасяне по този въпрос означава съответно и липса на противоречие с практиката на ВКС по него, поради което не е налице и допълнително основание за допускане до касационно обжалване.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване и по третия от поставените въпроси, касаещ допустимостта да се изхожда от предположения за доходи на молителя при произнасяне по искане по чл. 83, ал. 2 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с практиката на ВКС, обективирана в множество определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК (напр. определение № 214 от 10.05.2013 г. по ч. гр. д. № 2665/2013 г., I г. о., определение № 432 от 04.07.2013 г. по ч. гр. д. № 4231/2013 г., IV г. о. на ВКС и др.), като е изследвал всички правнорелевантни обстоятелства, имащи значение за производството по чл. 83, ал. 2 ГПК. Отказът молителката да бъде освободена от заплащане на държавна такса не е основан единствено на предположения за други източници на доходи поради непълнота на декларацията по чл. 83, ал. 2 ГПК. Изводите на съда не са основани на предположения, че молителката може да реализира доходи, а на доказаното наличие на имущество, обуславящо потенциална възможност такива доходи да бъдат реализирани от него. Правомощието на съда да извършва подобна преценка, като основава изводите си на нея, е признато с постановеното по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК определение по ч. гр. д. № 207/10 г. на ВКС, II г. о., като тази незадължителна практика е споделена с постановеното по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 40 от 01.02.2012 г. по ч. гр. д. № 22/12 г. на ВКС, II г. о. В мотивите към определението не се съдържат предположения, а изводи, основани на релевантните към искането по чл. 83, ал. 2 ГПК обстоятелства, като съдът е зачел липсата на данни за вписвания в Търговския регистър, доказващи твърденията на молителката за преустановяване дейността на „Верчети“ ООД. Именно поради това следва да се приеме, че отговорът на този въпрос, основан на твърдения за изведени от съда предположения, предпоставя проверка за правилност на атакуваното въззивно определение.

Четвъртият въпрос е обуславящ за изхода на спора, доколкото касае правомощията на съда при преценката на предпоставките за освобождаване на страните в производството от такси и разноски. По отношение на него обаче не е доказано твърдяното противоречие с практиката на ВКС. В случая въззивният съд не е игнорирал обстоятелството, че молителката изплаща кредит, но е съобразил сключеното между нея и банката споразумение за разсрочване на месечните вноски, като с оглед на всички останали доказателства е счел, че кредитното задължение не обосновава извод за невъзможност да бъде заплатена дължимата по въззивната жалба държавна такса.

На второ място, касационният контрол не може да бъде допуснат на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на обжалваното определение.

Понятието „очевидна неправилност“ е изяснено във формираната от Върховен касационен съд практика, която е в смисъл, че очевидно неправилно е съдебното решение/определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В случая, частният касатор изобщо не е аргументирал поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Очевидната неправилност на въззивния акт е посочена само формално и не е обоснована с конкретен довод. Релевираните в частната касационна жалба оплаквания за неправилност не покриват изведените в практиката критерии за „очевидност“. Правилността или неправилността на направените от решаващия съдебен състав изводи не може да бъде установена само от мотивите на обжалвания акт, а изисква извършването на анализ на данните по делото и преценка на процесуалните действия на съда и страните, което е възможно само ако касационното обжалване бъде допуснато.

С оглед всички изложени съображения, въззивното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА определение № 111 от 10.02.2022 г. по в. ч. т. д. № 42/2022 г. на Варненски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :