О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 366
гр. София, 09.06.2022 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 930 по описа за 2021г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника „Национална електрическа компания“ ЕАД, [населено място] чрез Адвокатско дружество „Ц. и партньори“, представлявано от адв. С. Ц. срещу решение № 58 от 05.02.2021г. по т. дело № 2586/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 24.08.2020г. по т. дело № 1176/2018г. на Софийски градски съд, VI-6 състав ответникът „Национална електрическа компания“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца „Т. С. ЕАД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата над присъдените от СГС 230 844,84 лв. до 1 878 362,35 лв., представляваща парична равностойност на произведената и предадена от ищеца на ответника през периода 06.03.2015г. – 31.07.2015г. електрическа енергия от общо 26 151,57 МВтч, произведена от ТЕЦ „София“, заедно със законната лихва от 08.06.2018г. до окончателното изплащане, и сумата 165 622,38 лв. – разноски за производството пред СГС и САС.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в посочената част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че въззивният съд неправилно е третирал пазарната равностойност на електрическата енергия като еднозначно понятие с пазарната й цена, постановявайки „Национална електрическа компания“ ЕАД да заплати на „Т. С. ЕАД най-близката до средната пазарна цена стойност съобразно приетите по делото експертизи. Релевира доводи за неправилност на извода, че ответникът по иска е недобросъвестен по смисъла на чл. 57, ал. 2 ЗЗД, предвид кореспонденцията между страните, от която се установявало, че ответникът е бил наясно, че ищецът произвежда в процесния период енергия, неотговаряща на изискването за високоефективно производство, която е била доставяна чрез електропреносната мрежа и продавана от ответника на трети лица. Поддържа становище, че съдебният състав не е обсъдил останалите факти, имащи отношение към добросъвестността на „НЕК“ ЕАД.
В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Неправилно въззивният съд в противоречие с решения на ВКС е третирал пазарната равностойност на електрическата енергия като еднозначно понятие с пазарната й цена – противоречие с решение № 38/04.06.2019г. по гр. д. № 498/2018г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 98/10.05.2018г. по гр. д. № 3722/2017г. и решение № 20/17.09.2018г. по гр. д. № 208/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. Коя от хипотезите на чл. 57, ал. 2 ЗЗД би следвало да се приложи към страна, на която е престирано без основание при наличие на знание, че е престирано без основание, за която страна не съществува възможност да спре приемането, върне или складира престираното и при изрична законова забрана да приема престираното, по отношение на специфичната стока електрическа енергия? - по този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
3. По пазарната равностойност на електрическата енергия, продавана на балансиращия пазар или по пазарната цена на електрическата енергия следва да се присъди реституцията на съответната енергия в условията на чл. 51, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 57, ал. 2 ЗЗД - по този въпрос касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
4. Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната му част е в противоречие с практика на ВКС, тъй като е постановено без съдът да е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, без да е обсъдил доводите на страните и без да е мотивирал решението си по съществото на правния спор – противоречие с решение № 17/18.02.2021г. по гр. д. № 2253/2020г. на ВКС, ГК, III г. о. /чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
Ответникът „Т. С. ЕАД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Д. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че въззивният съд е приложил правилно чл. 57, ал. 2 ЗЗД. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от ищеца част, като излага следните съображения: въпросът за добросъвестността или недобросъвестността по смисъла на чл. 57, ал. 2 ЗЗД на страната, която е получила като престация ел. енергия, която не може да бъде отказана, върната или складирана, е без значение за изхода на делото, тъй като въззивният съд е приел, че ищецът претендира възможно най-малката сума, която би се дължала и при най-неблагоприятната за него хипотеза по чл. 57, ал. 2 ЗЗД; въпросът за разликата или съвпадението между понятията „пазарна равностойност“ и „пазарна цена“ е ирелевантен за изхода на делото, защото в разпоредбата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД се сочи действителна стойност, но не и пазарна равностойност или пазарна цена; в цитираните от касатора решения този въпрос не е разгледан, а е даден отговор на други въпроси. По последния въпрос поддържа, че въззивният съд в мотивите на решението ясно е посочил вариантите за изчисляване на цената на процесното количество електрическа енергия, достатъчно задълбочено е мотивирал защо определени варианти на пазарна равностойност не са приложими и е направил собствен извод относно размера на дължимото вземане след обсъждане на всички варианти на заключенията на експертизите. Ответникът по касационната жалба претендира присъждане на направените разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въззивният съд след обсъждане на представените протоколи за измерена електрическа енергия, съставени на основание чл. 37, ал. 2 ПИКЕЕ за периода 1.03.2015г. - 31.07.2015г., подписани от представители на „ЕСО“ ЕАД и „Т. С. ЕАД, установяващи произведените от ищеца количества енергия от съоръженията на ТЕЦ „София“ /№ [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН], № [ЕГН] и № [ЕГН]/, издадените от ищеца фактури с посочен получател - „НЕК“ ЕАД, за доставена електрическа енергия от ТЕЦ „София“ от комбиниран начин на производство /№ [ЕГН]/31.03.2015г., № [ЕГН]/31.03.2015г., № [ЕГН]/ 30.04.2015г., № [ЕГН]/31.05.2015г., № [ЕГН]/ 30.06.2015г. и № [ЕГН]/31.07.2015г./, писмо с изх. № 91-Т41 -29/19.03.2015г., изпратено от ответника до ищеца и последвалата многобройна кореспонденция между двете страни, заключението от 18.02.2019г. на съдебно-техническата експертиза /СТЕ/, допълнителните заключения от 13.11.2019г. и 19.05.2020г. на СТЕ и заключението от 28.11.2019 г. на съдебно-счетоводната експертиза /ССЕ/ е приел за установени следните обстоятелства: 1/ ищецът е лицензиран производител на електрическа енергия чрез собствените му ТЕЦ „София“ и ТЕЦ „С. И. при комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия; 2/ ответникът по иска е лицензиран обществен доставчик на електрическа енергия по смисъла на чл. 93а ЗЕ, както и координатор на специална балансираща група по смисъла на § 1, т. 54а от ДР на ЗЕ, в която участник е и ищецът; 3/ през периода до 05.03.2015г. ответникът е изкупувал от ищеца цялото количество електрическа енергия от комбинирано производство, произведено от двете ТЕЦ, по силата на законовото си задължение по чл. 162, ал. 1 ЗЕ /редакция до 05.03.2015г./, по преференциални цени по силата на § 198, т. 1 ЗИДЗЕ /ДВ, бр. 54/17.07.2012г./ за срок от 3 години, считано от 01.01.2012г.; 4/ този срок е изтекъл на 06.03.2015г., а с изменението на чл. 162 ЗЕ от ДВ. бр. 17/06.03.2015г., в сила от 06.03.2015г., законовото задължение на ответника за изкупуване е останало само за електрическа енергия от високоефективно комбинирано производство, регистрирано със сертификат за произход, на които изисквания производството от ТЕЦ „София“ не отговаря - то не е високоефективно; 5/ за така произведената електрическа енергия от ТЕЦ „София“ е останала приложима разпоредбата на чл. 162, ал. 2 ЗЕ, предвиждаща възможност за продажба от производителя по свободно договорени цени по реда на глава 9, раздел VII ЗЕ, или на балансиращия пазар, а с изменението на чл. 162, ал. 2 ЗЕ от ДВ, бр. 38/08.05.2018г., в сила от 01.07.2018г., е допустима продажбата му и на обществения доставчик, съответно крайния снабдител по средноаритметична цена за излишък на балансиращия пазар за съответния месец: 6/ след 06.03.2015г. между страните не е сключен договор за продажба на електрическата енергия, произведена от ТЕЦ „София“; 7/ през периода 06.03.2015г. - 31.07.2015г. ищецът е доставил фактически на ответника електрическа енергия от ТЕЦ „София“, турбогенератор 8 /ТБ8/, в размер общо на 26 151,57 МВтч., за което е издал описаните месечни фактури, които не са приети и заплатени от ответника по иска по съображения, че няма законово задължение за изкупуване; 8/ на 01.09.2015г. ищецът е предявил осъдителни искове срещу ответника за заплащане на сумите по горните фактури, както и по други фактури, касаещи произведена електрическа енергия от ТЕЦ „С. И. ; 9/ с влязло в сила на 27.04.2018г. решение от 03.01.2018г. по т. дело № 5598/2015г. на СГС, VI-11 състав исковете са отхвърлени, с изключение на претенциите за законна лихва върху главниците до 19.02.2016г., като е прието, че предвид изтеклия 3-годишен срок по § 198 ЗИДЗЕ /ДВ, бр. 17/6.03.2015г./ ответникът няма задължение по чл. 162, ал. 1 ЗЕ за изкупуване на електрическата енергия по процесните фактури по преференциални цени; независимо, че електрическа енергия е доставена и се следва нейното заплащане, липсва договорно основание за заплащането им, какъвто е предметът на делото.
Въз основа на установената фактическа обстановка съдебният състав е направил извод, че е налице имуществено разместване от ищеца към ответника при начална липса на основание на доставената от „Т. С. ЕАД на „Национална електрическа компания“ ЕАД през периода 06.03.2015г. - 31.07.2015г. електрическа енергия от ТЕЦ „София“, ТБ8, в размер общо на 26 151,57 МВтч., което обосновава възникване в полза на ищеца на кондикционно вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Посочил е, че електрическата енергия е имущество, тъй като по силата на чл. 110, ал. 2 ЗС е приравнена на движима вещ.
Въззивният съд е приел, че ищецът е недобросъвестен по следните съображения: „Национална електрическа компания“ ЕАД е обществен доставчик, който не управлява и стопанисва електропреносната мрежа, в която е постъпило процесното количество електрическа енергия, произведена от ищеца; мрежата е собственост на оператора „ЕСО“ ЕАД; ищецът е бил запознат с влязлата в сила от 06.03.2015г. нова нормативна уредба; не съществува техническа възможност по време на едновременното производство и постъпване на електрическата енергия в електроенергийната система да се установи, че процесната енергия от инсталацията за комбинирано производство на топлинна и електрическа енергия чрез процесния ТБ8 в ТЕЦ „София“ не е от високоефективно комбинирано производство, която общественият доставчик няма задължение да изкупува и следователно да не бъде фактически прието от него. Направил е извод, че недобросъвестността на ищеца не обуславя непораждането или отпадането на кондикционното вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, тъй като знанието/незнанието за липсата на правно основание или за неговия порок към момента на престирането не е елемент от фактическия състав на кондикциите по чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Престиралият може да иска обратно престираното, както ако е знаел, така и ако не е знаел за липсата или за порока на правното основание. Знанието или недобросъвестността му не води до възникване на правно основание за обогатилия се да задържи престираното. В решението е посочено, че субективното отношение на престиралия обуславя възникване на правно основание в една единствена хипотеза - когато съзнателно е изпълнил свой нравствен дълг /чл. 55, ал. 2 ЗЗД/, какъвто не е настоящият случай.
По отношение на основателността на иска по размер въззивният съд е изложил съображения, че в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД на връщане подлежи реално полученото, а не по-малката стойност между обогатяването и обедняването, което важи само при общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съгласно т. 4 от ППВС № 1/1979г. Реално връщане на доставеното количество електрическа енергия обаче е невъзможно, независимо, че се касае до движима вещ /чл. 110, ал. 2 ЗС/, тъй като поради естеството си електрическата енергия не подлежи на съхраняване и на държане, а след нейното производство тя непосредствено се пренася чрез съответните електропроводи до съответните крайни потребители, които я използват по предназначение в своите електрически уредби или съоръжения. В този смисъл енергията е потребима движима вещ, която физически подлежи единствено на изразходване /консумация/ и не може да бъде физически върната. Съдебният състав е приел, че в тази хипотеза кондикционното вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се преобразува в парично по правилата на чл. 57, ал. 2 ЗЗД: 1/ ако подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока; 2/ ако вещта е погинала или ако получателят я е отчуждил или изразходвал преди поканата, той дължи само онова, от което се е възползвал, с изключение на плодовете. Въззивната инстанция е обсъдила практиката на ВКС по чл. 290 ГПК относно двете хипотези на чл. 57, ал. 2 ЗЗД /решение № 352/27.09.2012г. по гр. д. № 1151/2011г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 136/12.04.2013г. по гр. д. № 947/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 98/10.05.2018г. по гр. д. № 3722/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 20/17.09.2018г. по гр. д. № 208/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 38/4.06.2019г. по гр. д. № 498/2018г. на ВКС, ГК, III г. о./ и е направила следното обобщение: 1/ при погиване или изразходване на вещта се дължи пазарната й равностойност към момента на предявяване на иска или по-късен момент при недобросъвестност на получателя към момента на погиването или изразходването, а при добросъвестност на получателя към тези моменти - равностойността към момента на погиването или изразходването; 2/ при отчуждаване на вещта от недобросъвестен получател се дължи пазарната й равностойност или получената цена, ако е по-висока, като равностойността се определя към момента на предявяването на иска или към по-късен момент, при дължимост на лихва от момента, към който е определена оценката: 3/ при отчуждаване на вещта от добросъвестен към този момент получател се дължи получената срещу нея насрещна престация, а ако вещта е отчуждена без насрещна престация или срещу явно неравностойна насрещна престация - пазарната равностойност на вещта към момента на отчуждаването.
Въззивният съд е приел, че в конкретния случай полученото от ответника „Национална електрическа компания“ ЕАД процесно количество електрическа енергия от 26 151,57 МВтч не е изразходвано от него /употребено за собствени нужди/, а е отчуждено възмездно, поради което ответникът /настоящ касатор/ дължи на ищеца заплащане на: 1/ при недобросъвестност - средната пазарна стойност на енергията към момента на предявяване на иска или по-късен момент, или получената цена, ако е по-висока; 2/ при добросъвестност - получената от ответника цена при продажбата на същата енергия, а ако тя е явно неравностойна - средната пазарна цена към момента на отчуждаването. Направил е извод, че добросъвестността или недобросъвестността на ответника /настоящ касатор/ при отчуждаването на енергията не би се отразила на крайния резултат на делото, като е изложил следните аргументи: в исковата молба ищецът претендира най-малката възможна стойност и по двете възможни хипотези на чл. 57, ал. 2 ЗЗД - равностойността на енергията към момента на получаването й от ответника, който е почти идентичен с момента на нейната продажба от ответника на трети лица; този момент е релевантен при добросъвестност на ответника /чл. 57, ал. 2, изр. 2 ЗЗД/ и е по-благоприятен за него, тъй като при недобросъвестност равностойността се изчислява към по-късен момент /на предявяване на иска или дори след това/, а е ноторно известно, че в периода от 2015г. до днес средните пазарни цени на електрическата енергия са нараснали в България, какъвто е тренда и на регулираните от КВЕР пределни цени в този период.
Независимо от това въззивният съд се е произнесъл и по въпроса за субективното отношение на ответника „Национална електрическа компания“ ЕАД. Изложил е съображения, че добросъвестността на получателя се определя от неговото незнание към момента на отчуждаването, че е получил енергията без основание, съответно недобросъвестността е равнозначна на знание на това обстоятелство към същия момент. Приел е, че в конкретния случай знанието на ответника по иска, че ищецът е произвеждал в процесния период електрическа енергия от ТЕЦ „София“, неотговаряща на изискването за високоефективно комбинирано производство, която енергия е доставяна чрез електропреносната мрежа, е установено от представената кореспонденция между страните. Поради това и с оглед факта, че тази енергия е продавана от ответника на трети лица, въззивната инстанция е направила извод, че към момента на продажбата й, ответникът „Национална електрическа компания“ ЕАД е бил недобросъвестен по смисъла на чл. 57, ал. 2 ЗЗД, поради което е приложима хипотезата на чл. 57, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, но претенцията на ищеца е за равностойността на енергия към момента на доставката през 2015г., т. е. на отчуждаването й от ответника, което е по-неизгодно за ищеца.
Във въззивното решение е посочено, че в двете хипотези на чл. 57, ал. 2 ЗЗД минимумът на обезщетението съответства на средната пазарна цена на вещта, изчислявана към различни моменти. Изводът, че средната цена за излишък на балансиращия пазар не може да се приеме за средна пазарна цена на процесното доставено количество електрическа енергия, е аргументиран с обстоятелството, че по правило енергията не се произвежда с цел вътрешно балансиране на системата, а с цел да бъде продадена на крайни клиенти, които да я потребяват, и ако законът не предвижда друго, средната пазарна цена на електрическата енергия е тази, по която тя се продава на крайните клиенти. Съдебният състав е обсъдил и разпоредбата на чл. 162, ал. 2 ЗЕ, предвиждаща, че производителят може да продава количествата електрическа енергия извън тези по ал. 1 на обществения доставчик, съответно крайния снабдител по средноаритметична цена за излишък на балансиращия пазар за съответния месец, като е съобразил, че в посочената редакция разпоредбата е в сила от 01.07.2018г. и не е била действаща към меродавния в хипотезата на чл. 57, ал. 2, изр. 1 ЗЗД момент - момента на подаване на настоящата искова молба /08.06.2018г./. Съгласно приложимата предишна редакция на същата разпоредба производителят може да продава количествата електроенергия извън тези по ал. 1 по свободно договорени цени по реда на глава 9, раздел VII, или на балансиращия пазар.
Въззивният съд е приел също, че в приложимата хипотеза на чл. 57, ал. 2, изр. 1 ЗЗД от значение е и евентуално получената от ответника по-висока цена при търгуването на енергията, ако е по-висока от средната пазарна стойност към същия момент. Посочил е, че ответникът по иска е извлякъл стопански облаги от полученото процесно количество електрическа енергия, като е несъмнено, че е продавал същата и на трети лица - клиенти по пазарни цени, които са значително по-високи от тези на пазара на балансираща енергия, поради което би било несправедливо той да възмездни ищеца за получената енергия само на база цени на балансиращия пазар, а не на търговския такъв.
Въззивният съд е определил размера на дължимата сума за връщане съобразно вариант 2 от заключението на ССЕ на база минималната цена за базов товар, изчислен на база тръжните документи на ТЕЦ „М. И. - 2“ по данните на първото заключение на СТЕ, като най-близък до средната пазарна цена на електрическата енергия. Поради това е приел за пазарна цена на процесните 26 151,57 МВтч електрическа енергия стойността от 1 878 362,35 лв.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Доводът на касатора, че въззивният съд неправилно в противоречие с практиката на ВКС е третирал пазарната равностойност на електрическата енергия като еднозначно понятие с пазарната й цена /противоречие с решение № 38/04.06.2019г. по гр. д. № 498/2018г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 98/10.05.2018г. по гр. д. № 3722/2017г. и решение № 20/17.09.2018г. по гр. д. № 208/2017г. на ВКС, ГК, IV г. о./ не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не е осъществена основната предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът не е формулирал релевантния правен въпрос, а е направил оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281 ГПК. Съгласно задължителните указания на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ВКС, ОСГТК непосочването на правния въпрос от значение за изхода на делото е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо ВКС да разглежда допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Посоченият от касатора в т. 2.1. от изложението правен въпрос „коя от хипотезите на чл. 57, ал. 2 ЗЗД би следвало да се приложи към страна, на която е престирано без основание при наличие на знание, че е престирано без основание, за която страна не съществува възможност да спре приемането, върне или складира престираното и при изрична законова забрана да приема престираното, по отношение на специфичната стока електрическа енергия“ е важен, но както и да бъде решен, не би променил изхода на спора, тъй като в исковата молба ищецът претендира най-малката възможна стойност и по двете възможни хипотези на чл. 57, ал. 2 ЗЗД - равностойността на енергията към момента на получаване на енергията от ответника, който е почти идентичен с момента на нейната продажба от ответника на трети лица, т. е. към по-благоприятния за „Национална електрическа компания“ ЕАД момент, предвид нарастването на средните пазарни цени на електрическата енергия в България през периода от 2015г. до сега.
По отношение на формулирания в т. 2.2. от изложението въпрос „по пазарната равностойност на електрическата енергия, продавана на балансиращия пазар, или по пазарната цена на електрическата енергия следва да се присъди реституцията на съответната енергия в условията на чл. 51, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 57, ал. 2 ЗЗД“ настоящият съдебен състав счита, че не е осъществено твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът е предпоставен от възприемане на твърдението на касатора, че пазарната равностойност на процесната електрическа енергия е цената, на която същата е реализирана на балансиращия пазар от „Национална електрическа компания“ ЕАД. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. От една страна, в конкретния случай разпоредбата на чл. 57, ал. 2, изр. 1 ЗЗД изрично предвижда, че в хипотезата, когато подлежащата на връщане вещ погине след поканата или ако получателят я е отчуждил или изразходвал, след като е узнал, че я държи без основание, той дължи действителната й стойност или получената цена за нея, когато последната е по-висока. Преценката дали действителната стойност или получената цена за отчуждената вещ /стока, респективно електрическа енергия/ е по-висока зависи от конкретните доказателства. При твърдението на касатора, че пазарната равностойност на процесната електрическа енергия е цената, на която същата е реализирана на балансиращия пазар от „Национална електрическа компания“ ЕАД, и наличието на данни, че същата е по-ниска от действителната стойност на електрическата енергия, измерима на база минималната цена на базов товар, изчислен на база тръжните документи на ТЕЦ „М. И. – 2“ като най-близък до средната пазарна цена на електрическата енергия, изводът на въззивната инстанция, че пазарната цена на процесните 26 151,57 МВтч електрическа енергия следва да се определи съобразно вариант 2 от заключението на ССЕ и е в размер 1 878 362,35 лв., е направен въз основа на събраните по делото доказателства. От друга страна, по приложението на чл. 57, ал. 2 ЗЗД е формирана константна практика на ВКС, обобщена от въззивната инстанция в обжалвания въззивен съдебен акт, която настоящият съдебен състав възприема. Налице е и практика, съгласно която в хипотезата на отчуждаване на получена без основание вещ по възмезден начин чрез покупко-продажба, уговорената между страните цена не обвързва кредитора – ищец и той има право да търси стойността на вещта по пазарна цена към момента на отчуждаването – решение № 136/12.04.2013г. по гр. д. № 947/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. Следва да се отбележи също, че предвидените в ЗЕ разпоредби, уреждащи цената за излишък на балансиращия пазар, ясно сочат на извод, че тази цена не представлява пазарната цена на електрическата енергия, по която същата се продава на крайните клиенти. Предвид изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по формулирания от касатора в т. 2.2. от изложението правен въпрос.
Доводът на касатора, че въззивното решение в обжалваната му част е в противоречие с практиката на ВКС, тъй като е постановено без съдът да е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, без да е обсъдил доводите на страните и без да е мотивирал решението си по съществото на правния спор, също не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, защото касаторът не е формулирал релевантния процесуалноправен въпрос, а изложените от него доводи представляват касационно основание по чл. 281 ГПК. Ако касаторът е имал предвид, че въпросът „длъжен ли е въззивният съд във въззивното решение да обсъди доводите на страните и да извърши преценка на доказателствата по делото“ е решен в противоречие с практиката на ВКС, то по този въпрос не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, 2 и 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсимиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първа инстанция. Дейността на въззивния съд не е повторение на първоинстанционното производство, а негово продължение, при което втората инстанция не дължи повтаряне на дължимите от първа инстанция процесуални действия, а надгражда върху тях. По същия въпрос е формирана постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения /решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства, установи фактическата обстановка и обсъди въведените от страните доводи и възражения в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В настоящия случай, при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от постоянната съдебна практика на ВКС, като в изпълнение на служебното начало и правомощията си по чл. 269 ГПК, разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013г., ОСГТК, е обсъдил изложените във въззивната жалба възражения и оплаквания, анализирал е преценените като релевантни за спора доказателства и въз основа на тях е установил фактическата обстановка и е изградил правните изводи. Правилността на преценката на доказателствата не се обхваща от приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК, доколкото евентуалната опороченост на приетите за установени факти и обстоятелства може да се отрази на обосноваността на постановения съдебен акт и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба сума в размер 33 600 лв., представляваща направени разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 05.02.2021г. по т. дело № 2586/2020г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав в частта, с която след частична отмяна на решение от 24.08.2020г. по т. дело № 1176/2018г. на Софийски градски съд, VI-6 състав ответникът „Национална електрическа компания“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца „Т. С. ЕАД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата над присъдените от СГС 230 844,84 лв. до 1 878 362,35 лв., представляваща парична равностойност на произведената и предадена от ищеца на ответника през периода 06.03.2015г. – 31.07.2015г. електрическа енергия от общо 26 151,57 МВтч, произведена от ТЕЦ „София“, заедно със законната лихва от 08.06.2018г. до окончателното изплащане, и сумата 165 622,38 лв. – разноски за производството пред СГС и САС.
ОСЪЖДА „Национална електрическа компания“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], СО - район „Оборище“, [улица] да заплати на „Т. С. ЕАД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], СО – район „Красно село“, [улица] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сума в размер 33 600 лв. /тридесет и три хиляди и шестстотин лева/, представляваща направени разноски за касационното производство – платено адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.