Върховният административен съд на Р. Б. - Пето отделение, в съдебно заседание на четвърти октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: В. Г. Членове: МАРИЯ Н. Й. при секретар С. П. и с участието на прокурора Е. Г. изслуша докладваното от съдията М. Н. по административно дело № 11860/2022 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Д. Р. срещу Решение № 1077/31.10.2022 г. на Административен съд София-област (АССО), постановено по адм. дело № 96/2022 г., в частта, с която е отхвърлен предявения от Д. Р. срещу Национална агенция за приходите иск за сумата от 3 960 (три хиляди деветстотин и шестдесет) лева, представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл.), ведно с мораторна лихва в размер на 1 161 (хиляда сто шестдесет и един) лева, за периода от 13.03.2019 г. до 31.01.2022 г., ведно със законната лихва от деня на предявяване на иска до окончателното заплащане и в частта, с която е отхвърлен предявения от Д. Р. срещу Национална агенция за приходите иск за разликата над 1 680 (хиляда шестстотин и осемдесет) лева до 2 479 (две хиляди четиристотин седемдесет и девет) лева, представляваща обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДСл., както и за разликата над 466,68 (четиристотин шестдесет и шест лева и шестдесет и осем стотинки) лева до 688 (шестстотин осемдесет и осем) лева, представляваща мораторна лихва за периода от 08.05.2019 г. до 31.01.2022 г.

Касационният жалбоподател обжалва решението с доводи, че то в обжалваната му част, е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон – отменително основание по чл. 209, т. 3, предл. първо АПК. Счита, че неправилно АССО е взел като основа, при изчисляване размера на дължимото обезщетение, сумата от 1 200 лв. – заплатата на Русков към деня на прекратяване на служебното му правоотношение. Сочи, че като основа следва да се вземе сумата от 1 860 лв. – заплатата на Русков към деня на възстановяване на работа. Твърди, че с тази заплата работят всички други служители на същата длъжност, поради което и на него, при явяването му на работа, са му определили такъв размер на служебното възнаграждение. Моли решението, в обжалваната му част, да се отмени и се постанови ново, с което се уважат изцяло предявените искове. Претендира разноски. Представя списък на разноските. Касационният жалбоподател се представлява от адв. П..

Ответникът по касация – Национална агенция за приходите (НАП) оспорва касационната жалба по съображения изложени в писмен отговор. Моли решението, в обжалваната му част, да се остави в сила. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представя списък на разноските. Ответникът по касация се представлява от юрк. Р..

Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба.

Върховният административен съд, състав на пето отделение, като прецени данните по делото, доводите и възраженията на страните, намира, че касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в законния срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на оспорване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е основателна, но не по изложените в нея съображения.

Административен съд София-област е бил сезиран с обективно съединени искове подадени от Д. Р. срещу НАП, с правно основание чл. 104, ал. 1 и чл. 122, ал. 3 ЗДСл. Предявени са и акцесорни искове за заплащане на мотраторна лихва и законна лихва, в периоди уточнени в исковата молба.

С иска с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Д. Р. иска да се осъди НАП да му доплати обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл в размер на 3960 лева, ведно със законната лихва от деня на предявяване на иска до момента на окончателното изплащане, да се осъди ответника да му заплати мораторна лихва върху главницата от 3 960 лева за периода от 13.03.2019 г. до 31.01.2022 г. в размер на 1161 лева.

С иска с правно основание чл. 122, ал. 3 ЗДСл. Д. Р. иска да се осъди НАП да му заплати обезщетение по чл. 122 ЗДСл., представляващо сумата от 2 479 лева за периода от 22.03.2019 г. до 07.05.2019 г., ведно със законната лихва, от деня на завеждане на исковата молба до окончателното плащане, както и мораторна лихва върху обезщетението по чл. 122 ЗДСл. за периода от 08.05.2019 г. до 31.01.2022 г. в размер на 688 лева. С протоколно определение от 28.06.2022 г. от съда е допуснато увеличение на предявения иск за недопускане на работа, като същият да се счита предявен за сумата от 2 604,00 лева, съответно за мораторна лихва върху обезщетението за недопускане на работа в размер на 723 лева.

По така предявените искове първоинстанционният съд, от фактическа страна е установил следното:

С. З. № 3903/22.04.2019 г. на изпълнителния директор на НАП Д. Р. е възстановен на длъжност началник сектор в дирекция „Събиране“ при НАП, на основание на Решение № 3508/12.03.2019 г. постановено по адм. дело № 6549/2018 г. на ВАС и подадена молба вх. № 94-Д-150/22.03.2019 г.

С Решение № 3508/12.03.2019 г. постановено по адм. дело № 6549/2018 г. на ВАС, което решаващият съд е посочил, че му е служебно известно, но не е спазил изискването на 155 ГПК, вр. чл. 144 АПК, е отменена Заповед № 314/23.02.2017 г. на изпълнителния директор на НАП, с която е било прекратено служебното правоотношение на Д. Р. за длъжността началник сектор 2, в отдел „Събиране на дългове“ към дирекция „Събиране“ при ТД на НАП.

С. З. № 3903/22.04.2019 г. на изпълнителния директор на НАП, на Д. Р. е определена основна месечна заплата в размер на 1200 лв., считано от 07.05.2019 г.

С. З. № 3981/22.04.2019 г. на изпълнителния директор на НАП, на основание чл. 67, ал. 5, т. 4 предл. трето ЗДСл., и. д. директор на ТП на НАП е определил на Д. Р. основна месечна заплата от 1860 лв., считано от 07.05.2019 г.

В рамките на съдебното дирене, съдът е изслушал и приел съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ) - основна и допълнителна. От заключението на вещото лице съдът посочил, че е установил, че на ищеца се дължи като остатък от обезщетението 3960 лева, а размерът на обезщетението за недопускане на работа за периода 22.03.2019 г. (денят на явяване на работа) до 7.05.2019 г. (денят на допускане на работа) е в размер на 1680 лева. Освен това с допълнителна задача, вещото лице е определило мораторна лихва върху сумата от 3960 лева – 1161,60 лева и с оглед завишения иск за недопускане на работа от 2479 лева на 2604 лева е изчислил мораторна лихва от 723,32 лева.

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна следното:

По отношение на иска с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл.:

За да приеме, че този иск е неоснователен и да го отхвърли, решаващият съд е посочил, че между страните не се спори, че за периода 23.02.2017 г. до 12.03.2019 г. Д. Р. не е получавал трудово възнаграждение, както и че г-н Русков се е явил на 22.03.2019 г. на работа, като е допуснат до работа на 07.05.2019 г.

За спорен е приел фактът относно основата, върху която следва да бъде определен размерът на дължимото обезщетение – дали върху сумата от 1200 лв. която сума е посочена в заповедта за възстановяване или върху сумата от 1860 лв., представляваща размер на заплатата, определена на основание чл. 67, ал. 5, т. 4, предл. 3 ЗДСл.

Позовавайки се на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. и приемайки, че момента на признаване на уволнението за незаконно е 12.03.2019 г., е посочил, че размерът на дължимото обезщетение следва да се изчисли върху сумата от 1200 лв. Посочил е, че не се оспорва по делото, а и това се установявало от ССЕ, че обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. в размер на 7200 лв. (1200 лв. за шест месеца), е заплатено на Д. Р. на 23.07.2019 г. Подчертал е, че заповедите от 22.04.2019 г. не представляват административен акт, с който е признато прекратяването на служебното правоотношение за незаконно.

Поради неоснователността на главния иск по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. е приел за неоснователни и акцесорните искове за законна лихва от деня на предявяване на иска до окончателното заплащане, както и за мораторна лихва върху главницата от 3960 лв. за периода от 13.03.2019 г. до 31.01.2022 г. в размер на 1 161 лв., поради което е отхвърлил същите.

По отношение на иска с правно основание чл. 122, ал. 3 ЗДСл.:

За да приеме искът за частично основателен съдът е посочил, че обезщетението следва да се определи на базата на основната заплата на служителя към момента на признаване на уволнението на незаконно, т. е. върху 1200 лв. Посочил е, че под основна заплата се има предвид основната заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно, т. е. към датата на решението на ВАС, а именно 12.03.2019 г. В тази връзка е посочил, че ищецът се е явил на работа на 22.03.2019 г., но със Заповед № 3903/22.04.2019 г. същият е възстановен на заеманата длъжност, считано от 07.05.2019 г. Позовавайки се на направените изчисления на ССЕ, е приел, че на Д. Р. се дължи обезщетение в размер на 1 680 лв., законна лихва от деня на завеждане на исковата молба – 02.02.2022 г. до окончателното изплащане и мораторна лихва от 08.05.2019 г. до 31.01.2022 г. в размер на 466,68 лв.

Решението е неправилно.

По отношение на иска с правно основание чл. 104, ал. 1 ЗДСл.:

Правилно съдът е приел, че спорният по делото въпрос е относно основата, върху която следва да се определи това обезщетение.

Разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗДСл. е категорична и посочва, че обезщетението е в размер на основната заплата служителя, определена към момента на признаването на уволнението за незаконно или на неявяването му да заеме службата. В случая е налице първата хипотеза, тъй като от доказателствата по делото се установява, че Д. Р. се е явил, на 22.03.2019 г., да заеме службата. С влязло в сила на 12.03.2019 г. решение уволнението му е признато за незаконно. Решаващият съд е приел, че размерът на претендираното обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. следва да се определи въз основа на основна заплата в размер на 1 200 лв., тъй като на лицето било изплатено обезщетение в размер на 7200 лв. (1200 лв. за 6 месеца). Необоснован и неподкрепен с доказателства, относно относими към спора факти, е този извод на решаващия съд, Необосновано и неправилно съдът е приел, че изплащането на обезщетение в размер на 1200 лв. прави предявеният иск по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. за сумата от 3960 лв., представляващ доплащане на изплатено обезщетение, неоснователен. Съдът не е посочил, защо е приел, че основата, въз основа на която следва да се изчисли обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл., е сумата от 1200 лв. Основателно в касационната жалба се сочи, че е неясна констатацията на съда, че заповедите от 22.04.2019 г., в които е посочен различен размер на основната месечна заплата на възстановения на служебно правоотношение Русков, не представлява административен акт, с който е признато прекратяването на служебното правоотношение.

С. З. № 3903/22.04.2019 г. на изпълнителния директор на НАП, на Д. Р. е определен размер на основната заплата, считано от 07.05.2019 г., т. е. към момент различен от момента на признаването на уволнението за незаконно. Заповед № 3903/22.04.2019 г. на изпълнителния директор на НАП е връчена на г-н Русков на 07.05.2019 г.

С. З. № 3981/22.04.2019 г., на основание чл. 67, ал. 5, т. 4, предл. трето ЗДСл., индивидуалната работна заплата на димитър Русков е увеличена, отново считано от 07.05.2019 г.

При съпоставката на двете заповеди се налага извод, че считано от 07.05.2019 г. на възстановения служител Д. Р. са определени два размера на основна месечна заплата – 1200 лв. и 1860 лв. Следователно не е налице определена от органа основна заплата на възстановения служител към момента на признаване на уволнението за незаконно.

По делото липсват събрани доказателства и фактически установявания на решаващия съд, въз основа на който да се отговори на правилно определения от него като спорен по делото въпрос - основата, върху която следва да се определи обезщетението по чл. 104, ал. 1 ЗДСл. Следвало е да се съберат доказателства и да се установи какъв би бил размерът на основната заплата на възстановения служител към момента на признаване на уволнението за незаконно. Съдът не е указал на страните да ангажират доказателства в тази връзка, т. е. същият не е изпълнил задължението си по чл. 170, ал. 3 и чл. 171, ал. 5 АПК. Не се е възползвал и от правомощието си по чл. 171, ал. 2, изр. второ АПК служебно да формулира задачи към допуснатите съдебно – счетоводни експертизи за изясняване на въпроса какъв е размерът на основната заплата за длъжността заемана от г-н Русков, към момента на признаване на уволнението за незаконно. Не е изяснено дали основната заплата за длъжността, заемана от г-н Русков преди прекратяване на служебното правоотношение (ако тя все още съществува) се е запазила в същия размер, както към датата на прекратяване на служебното правоотношение (по делото липсват доказателства какъв е бил размерът на това възнаграждение) или е в различен размер и какъв е той, а в случай, че тази длъжност не съществува, какъв е размерът на основната заплата към момента на признаване на уволнението за незаконно, за сходна длъжност. Липсата на фактически установявания относно спорен по делото факт е пречка пред настоящата инстанция да се произнесе относно това, какъв следва да е размерът на претендираното обезщетение по чл. 104, ал. 1 ЗДСл., предвид забраната по чл. 220 АПК за фактически установявания от касационната инстанция. Липсата на доказателства за определяне размерът на основното обезщетение е пречка и за преценка основателността на предявените акцесорни искове.

По отношение на иска с правно основание чл. 122, ал. 3 ЗДСл.

Съгласно чл. 122, ал. 3 ЗДСл. когато възстановен по реда на ал. 1 държавен служител не бъде допуснат да изпълнява съответната длъжност, той има право и на обезщетение в размер на основната му заплата от деня на явяването му на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения.

Изложените по – горе съображения относно липсата на фактически установявания на решаващия съд относно това, какъв е размерът на основната заплата важат и относно този иск. В случая решаващият съд е следвало да определи какъв е бил размерът на основната заплата на служителя към момента на явяването му на работа до момента на действителното му допускане до работа. Неправилно и в противоречие с нормативната уредба, съдът е посочил, че размерът на това обезщетените следва да се определи също на базата на основната заплата на служителя към момента на признаване на уволнението му за незаконно, т. е. върху 1200 лв. Законът е категоричен – размерът на това обезщетение се определя въз основа на основната заплата на служителя от деня на явяването му на работа до действителното му допускане да изпълнява служебните си задължения. Размерът на основната заплата, към момента на явяването на служителя да заеме длъжността, може да е същият, както размерът на основната заплата, към момента на признаване на уволнението за незаконно, но това следва да бъде установено със съответните доказателства, каквито по делото липсват.

Следва да се отбележи, че решаващият съд не е посочил коя дата приема за дата на явяването на служителя на работа и защо приема, че същият не е допускан до работа, поради което изводите му са необосновани. Съдебната практика приема, че действия, с които се осъществява фактическо допускане на работа са примерно посочването на работно място, определяне на индивидуална месечна заплата, поставяне на служебни задачи. Изискването е органът по назначаването да предприеме такива действия относно допускането на служителя да изпълнява служебните си задължения, че да е видна волята му да изпълни съдебното решение, с което прекратяването на служебното правоотношение е признато за незаконно.

По делото са налични доказателства, че на 22.03.2019 г. Д. Р. е подал молба, с която е поискал да бъде допуснат да изпълнява служебните си задължения в Дирекция „Събиране“. В писмения отговор на исковата молба – на лист 16 – 19 от дело 96/2022 г. по описа на АССО, ответникът не оспорва, че до 07.05.2019 г. не е допускал Д. Р. да изпълнява служебните си задължения. Същият признава основанието на предявения срещу него иск, но изразява несъгласие с относно размер. Съдът не е изложил никакви мотиви в тази връзка.

Изложените по-горе съображения важат и относно акцесорните искове за заплащане на мораторна лихва и законна лихва, във връзка с предявения иск за заплащане на обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДСл.

Необходимо е да се подчертае, че макар с протоколно определение от 28.06.2022 г. съдът да е допуснал увеличение на предявения иск за недопускане до работа, като същият да се счита предявен за сумата от 2604 лв., съответно за мораторна лихва върху обезщетението за недопускане на работа в размер на 723 лв., в диспозитива на обжалваното решение не се е произнесъл съобразно допуснатото увеличение на иска.

Искане за допълване на решението от страна на ищеца не е направено в срока по чл. 176, ал. 1 АПК. Отмяната на обжалваното решение и връщането му за ново разглеждане, не налага настоящата инстанция да връща делото на решаващия съд, за допълване на постановеното решение. При новото разглеждане на делото съдът ще следва да вземе предвид допуснатото изменение на иска и се произнесе съобразно него.

По изложените съображения обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено.

С оглед изхода на спора разноски в настоящото производство не следва да се присъждат. На основание чл. 226, ал. 3 АПК по исканията за разноски ще следва да се произнесе първоинстанционният съд.

Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. второ, във връзка с чл. 222, ал. 2, т. 2 АПК, Върховният административен съд, пето отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 1077/31.10.2022 г. на Административен съд София-област, постановено по адм. дело № 96/2022 г., в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Р. срещу Национална агенция за приходите иск за сумата от 3 960 (три хиляди деветстотин и шестдесет) лева, представляваща обезщетение по чл. 104, ал. 1 от Закона за държавния служител, ведно с мораторна лихва в размер на 1 161 (хиляда сто шестдесет и един) лева, за периода от 13.03.2019 г. до 31.01.2022 г., ведно със законната лихва от деня на предявяване на иска до окончателното заплащане и в частта, с която е отхвърлен предявения от Д. Р. срещу Национална агенция за приходите иск за разликата над 1680 (хиляда шестстотин и осемдесет) лева до 2 479 (две хиляди четиристотин седемдесет и девет) лева, представляваща обезщетение по чл. 122, ал. 3 ЗДСл., както и за разликата над 466,68 (четиристотин шестдесет и шест лева и шестдесет и осем стотинки) лева до 688 (шестстотин осемдесет и осем) лева, представляваща мораторна лихва за периода от 08.05.2019 г. до 31.01.2022 г.

ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг съдебен състав.

Решението е окончателно.

Вярно с оригинала,

Председател:

/п/ ВИОЛЕТА ГЛАВИНОВА

секретар:

Членове:

/п/ М. Н. п/ РУМЕН ЙОСИФОВ