О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.3167
гр. София,11.11.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври, две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№1549 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. И. С. и М. Е. С., чрез назначения за особен представител адвокат Т. З. срещу решение №494 от 22.04.2025 г. по в. гр. д.№2457/2022 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №261978 от 14.06.2022 г. по гр. д.№3644/2019 г. на СГС в частта, с която касаторите са осъдени да заплатят солидарно на „Ю. Б. АД на основание чл.79, ал.1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 и 2 ТЗ, разликата над сумата от 22 308.74 швейцарски франка до сумата от 87 224.01 швейцарски франка (в частта, с която е постановено, че исковата сума е платима в тази валута или в евро - по курс „купува“ за швейцарския франк към еврото 1,641122, или в лева по курс „купува“ за швейцарския франк към лева 1,194, въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение не се обжалва и е влязло в сила), главница по вноски с падеж от 10.04.2014 г. и предсрочно изискуеми на 11.03.2019 г. по договор за банков кредит от 29.05.2008 г.
В касационната жалба са наведени доводи, че решението е вероятно недопустимо, поради произнасяне на въззивния съд по непредявен иск относно присъждане на предсрочно изискуема главница за периода след 15.03.2019 г. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, наред с основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички доказателства и доводи на страните, като изложи подробни и убедителни мотиви защо не приема определени доказателства, а други кредитира, както и да се аргументира защо отхвърля възраженията на страните. 2. Когато в съдебния процес се установи липса на прозрачност на група клаузи в договор за кредит, отговарящи на определението „основен предмет на договора“ и неравноправния им характер, имаща за последица недействителност на целия договор за кредит, следва ли съдът, разглеждащ претенцията, да установи с решението си цялата дължима сума на извъндоговорно основание, съгласно чл.23 ЗПК или трябва да определи дължимата на извъндоговорно основание сума във връзка със заявения от ищеца срок. По отношение на първи въпрос се поддържа наличие на селективното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а по отношение на въпрос втори – че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Ответникът по касация „Ю. Б. АД заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Жалбата е допустима - подадена е от надлежни страни, в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че исковото производство пред СГС е инициирано с молба вх.№ 35833, носеща дата 15.03.2019 г., в която изрично е посочено при формулиране на петитума, че в рамките на иска ищецът претендира заплащането на процесната сума предвид прекратяване на договора за кредит и обявяване на цялото задължение по него за предсрочно изискуемо и именно в този смисъл е и отразеното като крайна дата начисляване на задължението (15.03.2019 г.), съвпадащо не с момента на последната падежирала, но непогасена вноска по кредита, а с датата на исковата молба. Независимо от изложеното е счел, че претенцията на ищеца се явява дължима, но не с оглед разрешаване на спора във връзка с разграничаване на падежирали и непадежирали вноски по действащ кредит, респективно - обявяването на предсрочна изискуемост, а предвид крайният резултат от анализа, засягащ валидността на самата облигационна връзка между страните в нейната цялост и от тук - основанието на исковата претенцията. Изложил е съображения, че е налице нищожност на потребителския договор от 25.09.2008 г. и всички допълнителни споразумения по него по следните съображения: клаузите на чл.6, ал.2 и чл.22, ал.1 от процесния договора за потребителски кредит №HL 35278/29.05.2008 г., сключен между страните по делото, са неравноправни и са проявили своя неравноправен характер в хода на изпълнение на договора, доколкото промяната на курса на швейцарския франк съществено е променила задължението на жалбоподателя, произтичащо от процесния договор за банков кредит; разглежданите неравноправни клаузи от процесния договор за банков кредит, водещи до цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, не са съставени по прозрачен начин, така че кредитополучателите не могат да преценят на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и създават във вреда на потребителите значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, като в този случай за валутните разлики приложение не намират изключенията на чл.144, ал.3 ЗЗП; липсата на прозрачност на групата клаузи, отговарящи на определението „основен предмет на договора“ по смисъла на чл. 4, § 2 от Директива 93/13 и неравноправният им характер, има за последица недействителност на целия договор за кредит, тъй като правната уредба на вътрешното ни законодателство не съдържа диспозитивни норми, уреждащи отношенията между потребител и доставчик, които да заменят неравноправните клаузи, договорът не може да бъде изпълняван без неравноправните си клаузи и не е провел правно действие от момента на неговото сключване, а от страните липсва изразена воля за приложение на специални правни норми, които по тяхно съгласие да уредят отношенията им. В тази връзка и като се е позовал на решение №50008 от 05.03.2025 г. по т. д.№1367/2021 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, е приел, че следва да установи с решението си дължимата сума не във връзка със заявеното по чл. 79 ЗЗД вр. 430 ТЗ, а тази по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, като на основание чл.46, ал.2 ЗНА, разпоредбата на чл.14 от ЗПК от 2006 г. (отм.) следва да се счита относима и при наличие на неприложение на клаузите на договор за потребителски кредит, предназначен за закупуване на недвижим имот с учредяване на ипотека и при стойност на предоставения кредит над посочената в закона от 40 000 лв. Изразил е становище, че установената недействителност води до изискуемост на главното вземане, но размерът на претенцията следва да се намали със стойността на недължимо платените от потребителите суми за такси, лихви и разноски на договора и в този смисъл, видно от данните по делото (в частност допълнителната ССчЕ) чистата стойност на дълга е в размер на 150 924.98 швейцарски франка. Тъй като в случая исковата претенция е за сумата от 87 224.01 швейцарски франка (което е значително под установената чиста стойност на дълга, а в производството липсва изявление на кредитора за частично предявена претенция, съответно - воля за изменение на иска в частта относно констатирания й по-висок размер) и тъй като след обявената недействителност вземането, предмет на иска, вече не е с основание неизпълнение на договорно задължение и не се ограничава до определен период, е достигнал до извод, че размерът на дълга на ответниците възлиза на сумата от 150 924.98 швейцарски франка, до който размер искът на Банката се явява основателен.
Настоящият състав на ВКС намира, че решението на въззивния съд е постановено по допустим иск в съответствие с очертания от ищеца, чрез подробно наведените фактически твърдения и искания отправени до съда, предмет на делото (на л.4 и л.5 от исковата молба изрично е посочено при формулиране на петитума, че в рамките на иска ищецът претендира заплащането на процесната сума предвид прекратяване на договора за кредит и обявяване на цялото задължение по него за предсрочно изискуемо). Именно по този предмет, изцяло в съответствие с практиката на ВКС, се е произнесъл и въззивния съд (възприемайки извод, че следва да установи с решението си дължимата сума не във връзка със заявеното по чл. 79 ЗЗД вр. 430 ТЗ, а във връзка с недействителността на договор за потребителски кредит, като на основание чл.46, ал.2 ЗНА приложи разпоредбата на чл.14 от ЗПК от 2006 г. (отм.)). При постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло и с практиката на ВКС по приложение на чл.235 и чл.236 ГПК, като е изложил собствени мотиви, съдържащи обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, а така също и фактически констатации и правни изводи, след подробно произнасяне по всички доводи, възражения и искания на страните. В този смисъл в случая не се установява наличие на поддържаната от касаторите вероятна недопустимост на решението и на това основание, както и по свързаните с него въпроси, поставени в изложението (с втория от които се предпоставя невъзприето от въззивния съд и неустановяващо се по делото твърдение, че ищецът е претендирал единствено падежирали до датата на исковата молба вноски за главница), касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №494 от 22.04.2025 г. по в. гр. д.№2457/2022 г. на САС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.