О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3170
гр. София,11.11.2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври, две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
КРАСИМИР МАШЕВ
като разгледа докладваното от съдия Марков т. д.№1560 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. А. Б. срещу решение №1558 от 14.03.2025 г. по в. гр. д.№9444/2023 г. на СГС. С решението в обжалваната част, постановено при участието на Б. А. Б. като трето лице помагач на страната на ответника ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, е потвърдено решение №19178 от 14.06.2023 г. по гр. д.№37674/2022 г. на СРС в частта, с която на основание чл.432, ал.1 КЗ, ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъдено да заплати на И. А. И. разликата над сумата от 1000 лв. до сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 18.12.2019 г., ведно със законната лихва от 12.07.2022 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се посочва, че решението е постановено в противоречие с разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 от ЗЗД и практиката на ВКС по прилагането им.
Ответникът по касация И. А. И. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови решението си въззивният съд е приел за установени фактите относно: естеството на ПТП като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на третото лице помагач - водач, предизвикал ПТП, чиято гражданска отговорност е била застрахована при ответника застраховател и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалия ищец. По спорния въпрос относно претърпените от ищеца неимуществени вреди и размера на заместващото обезщетение е изложил съображения, че следва да се вземе предвид обстоятелството, че от процесното пътнотранспортно произшествие на ищеца са причинени травматични увреждания: охлузни и повърхностни рани, които са причинили болка и страдание - интензивна болка в първите няколко дни, а след това болка с намаляваща интензивност, като пълното излекуване е отнело до 2 седмици, без трайни последици за здравето на ищеца, като единствено раната по лицето и тази на предната част на дясната подбедрица оставят траен белег. Установил е, че ищецът след инцидента е бил подвижен, могъл е да се обслужва хигиенно-битово, като състоянието му не е налагало непременно трайна неработоспособност, но такава е възможна, доколкото неврологичния статус след подобен инцидент може да се променя с течение на времето и да се появяват неразположения, замайвания, болки в различни части на тялото, както е констатирана в настоящия случай от медицинските органи и издадени болнични листове. Отчел е, че причинените негативни емоционални преживявания, страх и безпокойство вследствие на инцидента са логични, закономерни и нормални, като в случая въпреки приложените терапии се е стигнало до хронифициране на посттравматичния стрес, което е променило ежедневието както на ищеца, така и на неговото семейство – липса на комуникация със съпругата и децата, невъзможност за задържане на работа, чувство за малоценност и безнадеждност, постоянна тревожност и стрес. При съобразяване на горепосочените обстоятелства, както и възрастта на пострадалия, липсата на трайни физически увреждания, които са в пряка причинна връзка с инцидента, възстановителния период от травматичните увреждания причинени от ПТП, липса на медицински интервенции и манипулации, но оставащ загрозяващ белег от раната по лицето и дясната подбедрица и най-вече усложнения психо и емоционален статус на ищеца, постоянно чувство на стрес, уплаха, хронична промяна в социалното-битовото поведение на ищеца и изострената емоционална възприемчивост на събитията от ежедневието и реакции с повишена тревожност, включително и социално икономическата ситуация в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, е достигнал до извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, е сумата от 6000 лв. Намерил е за недоказано възражението за съпричиняване на вредите с поведение на ищеца, изразяващо се в бездействие – непотърсена медицинска помощ относно лекуване на психическата травма от ПТП, тъй като видно от представените амбулаторни листове за преглед, ищецът е посетил психиатър два пъти - на 21.01.2020 г. (дата сравнително близка до датата на инцидента, предвид обстоятелството, че първо е имал дискомфорт и умерени физически болки, както и с оглед коледно-новогодишните празници), когато му е поставена диагноза посттравматично стресово разстройство и му е изписана медикаментозна терапия и на 26.06.2020 г., когато е поставена същата диагноза и отново е предписано медикаментозно лечение. Изразил е становище, че обстоятелството, че посочените терапии не са довели до очаквания резултат и изчезване на симптомите на посттравматично разстройство и мнението на вещото лице, изготвило СПЕ по делото, че е било необходимо по интензивно лечение и психотерапевтични техники при срещи с психолог, не обосновават извод за съпричиняващо поведение от страна на ищеца досежно задълбочаване на психологическите травми от ПТП - напротив, ищецът е направил необходимото, като е потърсил медицинска помощ от съответните специалисти, дори е прилагал и медикаментозна терапия, а и самият не би могъл сам да се диагностицира и да прецени точно какви терапевтични техники са необходими и с какъв интензитет за подобряване и излекуване на симптомите му.
В случая в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран материално или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващата воля на въззивния съд, като съдържащите се в изложението твърдения за противоречие на решението с разпоредбите на чл.51, ал.2 и чл.52 от ЗЗД и практиката по прилагането им не съставляват конкретен въпрос на материалното и/или процесуалното право. Ето защо и тъй като съгласно дадените в т.1 на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да е посочено общото основание за селектиране на касационните жалби - правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като ВКС не е длъжен и не може да извежда този въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства, настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Дори и да се приеме, че се поставят въпроси относно критериите при определяне на конкретния размер на обезщетението по чл.52 от ЗЗД и относно предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, то в случая не се установява наличие на поддържаното в изложението по чл.284, ал.3 от ГПК селективно основание. Съобразно дадените в т.II от Постановление №4/1968 г. на Пленума на ВС разяснения, понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението – такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. От друга страна в константната практика на ВКС /обективирана в служебно известните на настоящия състав решения, постановени по реда на чл.290 от ГПК - решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №151 от 12.11.2013 г. по т. д. №486/2012 г., ТК, ІІ т. о., решение №130 от 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., и мн. др., изключващи наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/ се приема, че при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, следва да се вземат предвид във всеки конкретен случай установените по делото конкретни обстоятелства, свързани с характера и тежестта на увреждането, интензитета и продължителността на претърпените физически и емоционални болки и страдания, а така също и икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз, на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е взел предвид, анализирал е и е съобразил посочените критерии, поради което не е налице твърдяното отклонение от практиката на ВКС. На следващо място съобразно константната практика на ВКС и разясненията, дадени в ТР №1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Приносът трябва да е конкретен и да се изразява в извършването на определени действия или въздържане от такива от страна на пострадалото лице, както и да е доказан, а не хипотетично предполагаем. Дали поведението на пострадалия е допринесло за увреждането, подлежи на установяване във всеки конкретен случай, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния му принос - определянето на степента на съпричиняване зависи от конкретното проявление на визираните действия в конкретния причинен процес. Възприетият от въззивният съд извод за липса на осъществено от пострадалия съпричиняващо бездействие, което е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, е направен след подробен и детайлен анализ на установените по делото факти и в този смисъл съдът се е съобразил изцяло с визираната практика на касационната инстанция, поради и което решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване.
С оглед изхода на делото касаторът дължи на ответника по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС в размер на 500 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1558 от 14.03.2025 г. по в. гр. д.№9444/2023 г. на СГС в частта, с която е потвърдено, постановеното при участието на Б. А. Б. като трето лице помагач на страната на ответника ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД, решение №19178 от 14.06.2023 г. по гр. д.№37674/2022 г. на СРС в частта, с която на основание чл.432, ал.1 КЗ, ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъдено да заплати на И. А. И. разликата над сумата от 1000 лв. до сумата от 6000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 18.12.2019 г., ведно със законната лихва от 12.07.2022 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА Б. А. Б. ЕГН [ЕГН] да заплати на И. А. И. [ЕГН] сумата от 500 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.