О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 516

гр. София, 07.06.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на деветнадесети май две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: А. Ц.

ЧЛЕНОВЕ: 1. Ф. В. 2. Д. П.

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 361/2022 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Д. М. чрез адв. А. против решение № 192 от 21.10.2021 г. по гр. д. № 439/2021 г. на Окръжен съд – Сливен.

Ответникът А. Р. К. чрез адв. Х. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260405 от 12.07.2021 г. по гр. д. № 6/2020 г. на Районен съд – Сливен (РС – Сливен) за уважаване на предявения от А. Р. К. против Д. Д. М. иск с правно основание чл. 422 вр. с чл. 415 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД - за съществуване на вземане в размер на 6 150 лв., произтичащо от договор за заем с нотариална заверка на подписи от 03.12.2018 г., по който ищцата е заемодател, а ответницата заемател и за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 3975/2020 г. на РС – Сливен ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 04.01.2021 г. до изплащането й.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че фактологията по делото е установена подробно и пълно от първоинстанционния съд, тя кореспондира на събрания доказателствен материал, поради което е препратил към мотивите, изложени от последния на основание чл. 272 ГПК. Установил е, че по силата на сключен договор за паричен заем ищцата е предала на ответницата сумата 5 000 лв., на 18.03.2019 г. е предала още 500 лв. при същия (уговорен вече) срок за връщането й, а на 22.04.2019 г. е предала и сумата от 650 лв. като нов срок за връщане на заетата сума не бил уговорен. Приел е, че визираните две суми са предоставени в заем на ответницата М. в изпълнение на същото заемно правоотношение между страните, установено от изписаните два текста, отбелязани с №№ 1 и 2 на гърба (втората страница) на хартиения носител на обективиращия съгласието по заема договор. Развити са доводи, че полагането на подписа на заемателката под така изписаните текстове определя документа като частен свидетелстващ, който удостоверява неизгодни за издателя му факти, поради което носи материална доказателствена сила. В обжалваното решение е посочено, че предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл. 240, ал. 1 ЗЗД разписката служи като доказателство за сключването му и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума. Инстанцията по същество се е позовала на разрешението, възприето в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение на ВКС - № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г. на IV г. о., според което обещанието за връщане на сума, ако не съдържа в себе си признание, че тя е получена от задълженото лице, не може да се цени и като особен документ за вземането по смисъла на чл. 77, ал. 2 ЗЗД. Прието е, че ищецът е доказал да е предал заетата сума, а ответникът – заемател я е получил без да проведе доказване, че я е върнал на заемодателя, поради което последният има вземане по заема в претендирания му размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя въпроси, които твърди, че за значими за изхода на делото и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – т. е. обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формално се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, както и това по чл. 280, ал. 2 ГПК (без да се визира конкретна хипотеза) с довод, че въззивното решение е явно несправедливо, защото „се застрашава правната сигурност на извършените в граждански оборот сделки“.

Повдигнатите в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК въпроси са следните:

1. „Длъжен ли въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните като конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата от него фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства мотивирано да каже защо и на кои дава вяра и на кои не, кои възприема и кои не?“

2. „Може ли да се приеме за доказано въз основа на изписаните задължения на обратната страна на хартиения носител, на който е обективиран договора за паричен заем, че е изпълнен фактическият състав на договор за заем, а именно – че парите са дадени в заем и има поето насрещно задължение за връщане на сумата от ответника, както и други съществени елементи на заема (срок за връщане, лихва и пр.)?“

По първия въпрос се сочи отклонение с практиката на ВКС, изразена в решение № 207 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г.; решение № 338 от 20.11.2013 г. по гр. д. № 1269/2012 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на II г. о., решение № 227 от 22.03.2019 г. по гр. д. № 896/2018г. на III г. о., решение № 108 от 15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на II г. о., а по втория – с решение № 244 от 21.01.2020 г. по гр. д. № 983/2019 г. на III г. о. и решение № 524 от 28.12.2011 г. по гр. д. № 167/2011 г. на IV г. о.

Първият от повдигнатите въпроси е принципно относим към процесуалната активност на въззивния съд при разглеждане на материалноправния спор и формира общо основание, но не и допълнителното такова по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Постановеното въззивно решение е съобразено с трайната съдебна практика на ВКС, вкл. и задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3. 04. 2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл.236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В разглежданият случай, въззивният съд е изпълнил задълженията си да анализира събраната по делото доказателствена съвкупност и въз основа на нея да даде отговор на поставените правни въпроси, вкл. и тези, релевирани с жалбата пред него, чрез анализ и тълкуване на приложимите законови текстове. Дали тези изводи са законосъобразни или не, е въпрос по правилността на решението, която обаче се проверява при разглеждане на касационната жалба по реда на чл. 290 ГПК след допуснат касационен контрол. Ето защо не е налице противоречие с установената съдебна практика по така поставения въпрос и достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не може да се осъществи.

Второто от поставените питания не удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба. То не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разрешението, дадено с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС - да е включен в предмета на спора и да обуславя решаващата воля на съда, обективирана в съдебния акт. Въпросът е фактически, защото изисква и е свързан с преценка на доказателства в конкретния случай - дали записът на гърба на хартиения носител на договора за паричен заем обективира предпоставките на чл. 240 ЗЗД и установява заемно правоотношение. Според мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства не формират обща предпоставка и не позволяват осъществяване на достъп до касация. Конкретната преценка в случая (в контекста на питането) - дали е доказано или не сключването на реалния договор е предмет на проверката за правилност на въззивното решение на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче се развива след допуснато касационно обжалване. Предвид на тези мотиви касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по повдигнатия въпрос не следва да се допуска.

Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване поради „явната несправедливост“ на обжалваното решение. Сред самостоятелните основания за селектиране на касационната жалба попада и това по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на съдебния въззивен акт, която предпоставка в случая се отъждествява със сочената от страната явна несправедливост. Аргументите, че в „конкретния случай и в очертаните в изложението хипотези като цяло се застрашава правната сигурност на извършваните в гражданския оборот сделки“ не обосновават приложно поле на предвидения в закона фактически състав (по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – ако такъв се поддържа с оглед непрецизното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в тази му част). Касаторът не се позовава на съществен порок на решението на въззивния съд, установим пряко от неговото съдържание и изразяващ се в превратно прилагане на закона, в нарушение на императивна правна норма или явна необоснованост на изводите на решаващия състав в резултат на грубо нарушаване на опитните правила и правилата на формалната логика. Необходимо е да се изтъкне, че предпоставките от състава по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да се обосноват от страната, а не се установяват служебно от касационния съд. Липсата на мотивирано изложение в тази насока препятства достъпа до касация и на това основание.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на заявените селективни основания, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

При този изход на делото касаторът дължи заплащане на сторените и своевременно претендирани от ответника по жалба разноски за настоящото производство. Такива обаче не следва да се присъждат, тъй като до датата на настоящото съдебно заседание страната не е представила доказателства за сторен разход във връзка със защитата й пред касационната инстанция.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 192 от 21.10.2021 г. по гр. д. № 439/2021 г. на Окръжен съд – Сливен.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: