О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№441

гр. София, 01.06.2022 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 3656 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 и по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото И. В. Х. срещу решение № 263045/13.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 4807/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 246214/16.10.2019 г., поправено с решение № 248113/18.10.2019 г., постановени по гр. дело № 16707/2018 г. на Софийския районен съд (СРС), като краен резултат са отхвърлени изцяло, предявените от жалбоподателката срещу „Ай ви ен груп“ ЕООД, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 265, ал. 2 от ЗЗД за заплащане на сумата 6 212 лв., претендирана като подлежаща на връщане по развален поради неизпълнение договор за производство на мебели по индивидуален проект № 66/28 от 08.06.2016 г.; и искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на неустойки за забавено изпълнение, в размер 2 195 лв. – по договор за производство на мебели по индивидуален проект № 67/41 от 08.07.2016 г. и в размер 410 лв. – по договор за производство на мебели по индивидуален проект № 67/43 от 19.07.2016 г.; в тежест на жалбоподателката-ищца са възложени разноските по делото; и е оставена без уважение частната жалба срещу (т. е. потвърдено е) определение № 39800/12.02.2020 г., с което първоинстанционният съд е отхвърлил молбата за изменение в частта за разноските на решение № 246214/16.10.2019 г., поправено с решение № 248113/18.10.2019 г.

Ответното Ай ви ен груп“ ЕООД не е подало отговор на касационната жалба.

При извършената служебна проверка настоящият съдебен състав намира, че касационната жалба на ищцата И. Х. е процесуално недопустима в частта срещу тази част на въззивното решение, с която са отхвърлени исковете по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на неустойки за забавено изпълнение в размер 2 195 лв. и в размер 410 лв. Цената на всеки един от тези искове е до 5 000 лв. и съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК, въззивното решение в частта му, постановена по тях, не подлежи на касационно обжалване. С оглед на това, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената недопустима нейна част, като касационното производство следва да се прекрати в същата част.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на тази част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката-ищца И. Х., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, следва ли той да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като след като преквалифицира спора, укаже на страните подлежащите на доказване факти, разпредели доказателствената тежест и укаже необходимостта за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти; 2) задължен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях; 3) в случай, че след пълно изпълнение от страна на възложителя, изпълненото от изпълнителя е станало безполезно за възложителя, вследствие на прогресивното му разрушаване, причинено от скрити недостатъци и бездействие от страна на изпълнителя по отстраняването им, въпреки, че са реално отстраними, обуславя ли упражняването на потестативното право по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД; и 4) прогресивното и необратимо разрушаване на изработеното поради скрити недостатъци, прави ли го негодно за неговото договорно или обикновено предназначение, и обуславя ли потестативното право на възложителя/поръчващия да развали договора и да поиска връщане на даденото на основание чл. 265, ал. 2 от ЗЗД, или следва да се възползва от другите предвидени в чл. 265, ал. 1 от ЗЗД възможности, когато тяхното упражняване е практически невъзможно или упражняването им не е довело до действия от страна на възложителя. По отношение на първите два процесуалноправни въпроса жалбоподателката навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, и конкретно: първия въпрос – с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и втория въпрос – с решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. По отношение на останалите два материалноправни въпроса жалбоподателката сочи допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излага каквито и да било съображения, тези правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

За да постанови подлежащата на касационно обжалване част от решението си – отхвърлянето на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 265, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд е изложил следното в мотивите си:

На първо място е приел, че първоинстанционният съд в нарушение на материалния закон е квалифицирал този иск като такъв с правно основание чл. 88, ал. 1 от ЗЗД – за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от разваляне на процесния по иска договор № 66/28 от 08.06.2016 г. СГС е намерил, че при изложените в исковата молба твърдения, искът следва да се квалифицира по чл. 55, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 265, ал. 2 от ЗЗД – за връщане на процесната сума 6 212 лв., като получена на отпаднало основание (развален поради пълно неизпълнение договор за изработка), представляваща авансово заплатено възнаграждение по договора. В тази връзка е изтъкнато, че ищцата претендира последиците от разваляне на договора – връщане на полученото въз основа на този договор от страна на ответника, при фактически твърдения за неточно (некачествено) изпълнение на възложените дейности и неотстраняване на недостатъците, след уведомяване, от страна на изпълнителя. Поради неотстраняване на недостатъците е направено възражение, че изработеното е негодно за употреба според предназначението му, т. е. ищцата твърди неточно изпълнение, приравнимо на пълно неизпълнение. Позовавайки се на константната практика на ВКС (решение № 124/24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г., решение № 389/23.05.2010 г. по гр. д. № 738/2009 г., решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ІV-то гр. отд.), въззивният съд е изложил съображения, че когато първата инстанция само е определила неправилна квалификация на спорното право, но не я е извела от обстоятелства, на които страната не се е позовала, то въззивната инстанция следва да даде вярната правна квалификация, доколкото не е обвързана от дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска, и съответно следва да се произнесе по съществото на спора. СГС е установил, че в случая районният съд е разгледал всички факти, на които ищцата се е позовала в исковата молба, но е определил неправилна квалификация на спорното право, като е приел, че това задължава въззивния съд да даде вярната квалификация и да се произнесе по същество на спора, при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба, но в съответствие с действителното правно основание на иска.

По-натам въззивният съд е прел за установени по делото следните обстоятелства: С процесния договор № 66/28 от 08.06.2016 г. ответникът е приел да произведе, транспортира и монтира мебели, както следва: шкаф колона (тенджери), шкаф колона (фурна), шкаф за аспиратор, кухненски плотове, гръбчета от закалено стъкло с боя и led-лента в шина с капак и траф за захранване, както и мебели за стена А, подробно описани в приложения към договора проект-чертеж, срещу задължението на ищцата да заплати възнаграждение в размер на 6 212 лв.; срокът за изпълнение на изработката и доставката на всички мебели е определен на 30 календарни дни от взимане на мерки от обекта. Съдът е приел за безспорни по делото обстоятелствата, че дължимото възнаграждение е било заплатено изцяло от ищцата-възложител на 08.06.2016 г., както и че всички мебели са били монтирани в обекта и че същите и понастоящем се намират във фактическата власт на ищцата. Приел е за установено от показанията на свидетелите Г. и А. – служители на ответното дружество, участвали при монтажа на мебелите, че след тяхното монтиране в кухнята през септември 2016 г., се е наложил демонтаж и преправяне на някои от тях, а окончателният монтаж е бил завършен в края на 2016 г. Въз основа заключението на съдебно-техническата експертиза въззивният съд е приел за установено, че шкафът под мивката, в който е била монтирана метална кошница, е раздут в предната част на дъното, като причина за това раздуване е обстоятелството, че кошницата е била използвана за отцеждане на мокри съдове, но в нейния долен край не е имало поставена тава за събиране на отделяната вода. При извършения от вещото лице оглед на процесните мебели, металната кошница не е била налична, като експертът, въз основа на представени от ответника снимки, е направил извод, че доколкото към нея фабрично не е имало приложена тава, то тази кошница е била предназначена единствено за съхранение на съдове, но не и за тяхното отцеждане. Вещото лице е установило и че работният кухненски плот е издут (раздут) в областта на мивката, от нейната дясна страна, което е довело до отделяне (отлепяне) на мивката в предния край на 1-2 мм от повърхността. Материалите, от които са поръчани и изработени кухненските мебели са подходящи, като по отношение на работния плот е отбелязано изрично в заключението, че той трябва да се подсушава от попадналата върху него вода. В устните си разяснения вещото лице е посочило, че дъното на раздутия шкаф може да се използва по предназначение, както може да се използва по предназначение и раздутият плот около мивката. От допълнителното заключение на експертизата съдът е установил, че кухненският работен плот е раздут и дефектирал вследствие липсата на импрегниране с лак или масло в зоната на направения при монтажа на плота отвор за поставяне на мивката.

При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил следните правни съображения: Разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД предвижда, че всеки е длъжен да върне онова, което е получил с оглед отпаднало с обратна сила основание, като съгласно ППВС № 1/28.05.1979 г. този фактически състав намира приложение при унищожаване на договор, при настъпване на прекратително условие, или – както в разглеждания случай – при разваляне на договор поради неизпълнение. Връщането на даденото по един двустранен договор представлява последица от допуснатото неизпълнение на възникнало по него задължение тогава, когато е реализирана договорната отговорност за неизпълнение спрямо неизправната страна чрез упражняване на възникналото в полза на изправната страна потестативно право да развали сключения договор по реда на чл. 87 от ЗЗД – това е последицата по чл. 55, ал. 1, пр. 3, във вр. с чл. 88, ал. 1 от ЗЗД. Следователно, за да бъде уважен предявеният иск, следва ищцата при условие на пълно и главно доказване да установи съществуване на основание при получаване на паричната престация и отпадане на основанието с обратна сила – разваляне на договора, поради неизпълнение на задълженията по него от страна на изпълнителя. Потестативното право на разваляне на договор възниква при осъществяването на следния фактически състав: 1) наличие на сключен между страните договор; 2) неизпълнение на задълженията на насрещната страна по договора (в конкретния случай – неточно/некачествено изпълнение, приравнимо на пълно неизпълнение); и 3) неизпълнението да се дължи на причина, за която длъжникът отговаря. При наличието на посочените предпоставки, в полза на кредитора възниква правото да развали договора, чието упражняване се осъществява с извънсъдебно едностранно изявление, отправено от кредитора до длъжника. Въззивният съд е приел, че сключеният между страните договор има характера на такъв за изработка, поради което приложими в отношенията между ищцата-възложител и ответника-изпълнител са правилата на чл. чл. 258-269 от ЗЗД. Основно задължение на изпълнителя е да изработи и предаде поръчаното, съобразно договореното, отчитайки спецификите на предмета на договора, при което за него възниква право да получи възнаграждение или да задържи вече платеното такова. В полза на възложителя чл. 265, ал. 1 от ЗЗД урежда възможността, ако при извършване на работата изпълнителят се е отклонил от поръчката или ако изпълнената работа има недостатъци, поръчващият да иска поправяне на работата в даден от него подходящ срок без заплащане; да иска заплащане на разходите, необходими за поправката; или съответно намаление на възнаграждението. Предвиденото право на възложителя по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД да развали договора, възниква не във всеки случай на отклонение от поръчката или появата на недостатъците, а само когато те са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение. Недостатъците на престирания резултат, предмет на изработката, не погасяват задължението за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права на възложителя – да направи възражение за неизпълнен договор по чл. 90 от ЗЗД или да избере една от алтернативно предвидените в чл. 265 от ЗЗД възможности. Отговорността на изпълнителя и правата на възложителя са обусловени от характера на недостатъците и отражението им върху годността на изработеното. За да се приеме, че недостатъците са съществени по смисъла на чл. 265, ал. 2 от ЗЗД, е необходимо да се извърши преценка не само дали правят изработеното негодно за договорното или обикновеното му предназначение, но и дали същите са неотстраними, дали създават сериозни затруднения или отстраняването им е технически невъзможно или икономически нецелесъобразно. Ако отклонението от поръчката, съответно недостатъците са отстраними, договорът не може да бъде развален. Позовавайки се отново на трайната практика на ВКС (решение № 157/08.11.2010 г. по търг. дело № 1135/2009 г., решение № 183/30.10.2013 г. по търг. дело № 820/2012 г., решение № 120/20.06.2017 г. по търг. дело № 1032/2016 г на ІІ-ро търг. отд.), въззивният съд е приел още и следното: Недостатъците на престирания резултат, предмет на изработката, не погасяват задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, а пораждат права за него, които следва да бъдат упражнени по реда на чл. 265 от ЗЗД, и ако бъдат упражнени, могат да доведат, или до намаляване на размера на възнаграждението, или до отлагане изискуемостта на задължението за възнаграждение, а разваляне на договора е допустимо, ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение. Само по себе си обстоятелството, че преди или по време на приемането на изпълнената работа са направени възражения за недостатъци, не обуславя извод, че липсва приемане и съответно не е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение. Едно от основните задължения на поръчващия (възложителя) е да приеме извършената съгласно договора работа, като при приемането той трябва да прегледа работата и да направи всички възражения за неправилно изпълнение, освен ако се касае за такива недостатъци, които не могат да се открият при обикновения начин на приемане или се появят по-късно. Ако недостатъците са толкова съществени, че работата е негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, възложителят може да откаже да я приеме и да упражни правото си по чл. 265 ал. 2 от ЗЗД да развали договора. Упражняването на правото следва да се осъществи с изрично изявление в този смисъл, което да достигне до изпълнителя. Ако констатираните недостатъци не са толкова съществени, че да доведат до разваляне на договора, възложителят следва да заплати дължимото възнаграждение въпреки тези недостатъци, като в този случай той има правата по чл. 265 ал. 1 от ЗЗД, които може да упражни и чрез прихващане. Споделяйки изцяло това разрешение, дадено в практиката на ВКС относно основанията за упражняване на потестативното право на разваляне на договора за изработка от страна на възложителя, въззивният съд е посочил, че в случая от събраните по делото доказателства е установено, че единственият детайл от кухненското обзавеждане, който е изработен некачествено, е работният кухненски плот. Вещото лице е констатирало, че този плот е раздут и дефектирал вследствие на липсата на импрегниране с лак или масло в зоната на направения при монтажа на плота отвор за поставяне на мивката, като в резултат на това се е стигнало до отделяне (отлепяне) на мивката в предния край на 1-2 мм от повърхността. Установено е също, че независимо от констатираните недостатъци, работният плот може да се използва по предназначение. При така изложеното, въззивният съд е достигнал до извод, че този констатиран недостатък не прави вещта негодна за нейното договорно или обикновено предназначение, поради което за поръчващият (ищцата) не е възникнало субективното потестативно право на разваляне по чл. 265, ал. 2 от ЗЗД. СГС е приел също, че не е констатиран недостатък по отношение на металната кошница, монтирана в шкафа под мивката, и полученото раздуване в предната част на дъното на шкафа, тъй като по делото е установено, че тази кошница не е използвана според нейното предназначение – за съхранение на съдове, а за отцеждане на мокри съдове и именно наличието на вода от поставяните мокри съдове е причината за констатираното раздуване на дъното на шкафа. Въззивният съд е приел и че по делото не са ангажирани доказателства за твърдяното от ищцата некачествено изработване на вратата на кухненския шкаф с лостове за закачване на капаци, както и за наличието на каквито и да било недостатъци по отношение на останалите детайли от кухненското обзавеждане, предмет на процесния договор. Съдът е намерил и че противно на твърдението на ищцата, по делото е установено, че е налице приемане на работата – изработените мебели се намират във фактическата власт на възложителката и се ползват по предназначение, т. е. работата е приета с конклудентни действия, като направените от ищцата-възложител възражения за констатираните недостатъци в монтираните мебели и кухненски детайли не са равнозначни на отказ за приемане на изработеното. СГС е разгледал и конкретизираните във въззивната жалба на ищцата доводи за безполезност на изработените мебели, а именно – че задължението трябвало да се изпълни от ответника непременно в уговореното време поради напредналата бременност на възложителката и необходимостта от завършване на поръчката преди раждането на детето. Съдът е намерил, че по делото не е установена обективна причина за отпадане на интереса на кредитора от изпълнение на работата след изтичане на определения в договора срок – процесният договор няма характеристиките на т. нар. „фикс-сделка“, при което задължението да следва да се изпълни непременно в уговореното време; тази необходимост може да се дължи на факти, свързани с предмета на сделката, изрична уговорка между страните и др., но следва да е бил известна на длъжника към момента на сключването на договора или последният да не е могъл да не знае за този интерес на кредитора. Съдът е приел, че по делото не са ангажирани доказателства, интересът на кредитора да е изцяло обусловен от изпълнението на договора непременно в точно уговорения срок, поради което е намерил за ирелевантно при преценката за наличието на предпоставките за разваляне на договора, признаваната и от самия ответник забава в изпълнението на поетите от него задължения.

Настоящият състав на IV-то гр. отд. на ВКС намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на така мотивираната от въззивния съд, подлежаща на касационно обжалване част от решението му, с която е отхвърлен искът по чл. 55, ал. 1, предл. 3, във вр. с чл. 265, ал. 2 от ЗЗД на жалбоподателката.

Отговорът на формулираните от нейна страна два процесуалноправни въпроса, без съмнение е положителен – съгласно и посочената от нея практика на ВКС. В касационната жалба обаче не се съдържат никакви конкретни оплаквания, в резултат на неизпълнение на задължението на въззивния съд при промяна на правната квалификация на иска да даде указания и възможност на страните за ангажиране на съответни доказателства за правнорелевантните факти по делото, жалбоподателката да не е могла да ангажира конкретни доказателства за конкретни правнорелевантни обстоятелства, които съдът да е приел за недоказани в решението си – касационните доводи в тази насока са изцяло бланкетни. Липсва и каквото и да било конкретно оплакване, въззивният съд да не е обсъдил определен довод или възражение от направените такива по делото от страна на жалбоподателката. При липсата на такива конкретни касационни оплаквания, настоящият съдебен състав, предвид разпоредбата на чл. 290, ал. 2 от ГПК, не би могъл да се произнесе по такива, респ. – не би могъл да промени резултата по делото, дори и да допусне касационното обжалване по тези два процесуалноправни въпроса. При това положение, същите се явяват без значение за крайния изход на делото, поради което и не съставляват основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване (в този смисъл са и указанията и разясненията, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

Видно от гореизложеното, въззивният съд нито е установил по делото „прогресивно и необратимо разрушаване“ на изработеното от страна на ответника по процесния договор, нито пък съдът е приел то да е станало безполезно за ищцата-възложител или да е негодно за използване по предназначение, каквато е постановката на двата материалноправни въпроса по приложението на чл. 265, ал. 2 от ЗЗД. Напротив – фактическите констатации и изводите на въззивния съд са в напълно противоположна посока, – че единственият установен по делото недостатък на изработеното (раздуването на работния кухненски плот) не го прави негодно за ползване по предназначение, както и че ищцата го ползва и то не е станало безполезно за нея, като договорът между страните не е и от вида на т. нар. „фикс-сделки“, за да е отпаднал интересът на ищцата от забавеното му изпълнение. Следователно, тези два материалноправни въпроса не са обуславящи правните изводи в решението на въззивния съд, респ. – те също са без значение за изхода на спора по делото (т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

В заключение, касационното обжалване на подлежащата на такова обжалване част от въззивното решение, не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК; съдът намира, че не са налице и основания по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

С определение № 60284/28.09.2021 г., постановено по частно гр. дело № 3655/2021 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд., това частно гражданско дело е присъединено към настоящото гр. дело № 3656/2021 г. по описа на ВКС, IV-то гр. отд. – за общото им разглеждане в едно производство под номера на последното дело и за постановяване на общ съдебен акт по тях. По този начин предмет на разглеждане по настоящото гр. дело № 3656/2021 г. е и частната касационна жалба по чл. 274, ал. 3, т. 2, във вр. с чл. 248, ал. 3, изр. 2 от ГПК, подадена от ищцата И. В. Х. срещу имащата характера на въззивно определение, част от въззивното решение № 263045/13.05.2021 г. по възз. гр. дело № 4807/2020 г. на СГС, с което е оставена без уважение частната жалба срещу (т. е. потвърдено е) определение № 39800/12.02.2020 г., с което първоинстанционният съд е отхвърлил молбата за изменение в частта за разноските на решение № 246214/16.10.2019 г., поправено с решение № 248113/18.10.2019 г., постановени по гр. дело № 16707/2018 г. на СРС.

Ответното Ай ви ен груп“ ЕООД не е подало отговор и на тази жалба.

Частната касационна жалба на ищцата Х. е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на обжалване пред ВКС определение на въззивния съд. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното определение поради нарушение на процесуалните правила и необоснованост.

В изложението към частната касационна жалба се поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, поради противоречие на обжалваното въззивно определение с т. 5 от ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Процесуалноправен или материалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК обаче не е формулиран в изложението към частната касационна жалба.

При това положение и съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не са налице основания по чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване и на въззивното определение, инкорпорирано в решението на СГС. Съдът намира, че няма основания и по чл. 280, ал. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното определение. В тази връзка следва да се отбележи и че решаващият извод на СГС, че поради отхвърлянето изцяло на исковете с въззивното решение (който краен резултат по делото остава непроменен и пред настоящата касационна инстанция), ищцата няма право на разноски по делото, е напълно съобразен със закона и с практиката на ВКС.

По същите съображения ищцата няма право на разноски и за производството пред настоящата касационна инстанция, каквито претендира и с двете си жалби.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на И. В. Х. срещу решение № 263045/13.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 4807/2020 г. на Софийския градски съд, в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на неустойки за забавено изпълнение в размер 2 195 лв. и в размер 410 лв.; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 3656/2021 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 263045/13.05.2021 г., постановено по възз. гр. дело № 4807/2020 г. на Софийския градски съд, в останалата част.

Определението – в частта, с която касационната жалба частично се оставя без разглеждане и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на жалбоподателката на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: