О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 345

гр. София,01.06.2022 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди и двадесет и втора година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

ГАЛИНА ИВАНОВА

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 876 по описа за 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „АГРИКС ЛЕНД“ ООД против решение № 1583/29.12.2020г. по в. гр. д. № 2476/2020г. на Апелативен съд-София, с което е потвърдено решение от 13.07.2020г. по т. д. № 1209/19 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на исковете, предявени от дружеството -касатор против “Д. Г. Б. АД, с правно основание чл.289 ТЗ, и чл. 82, вр. с чл. 88, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както следва: 1/ за сумата от 77 979,07 лева - обезщетение за вреди, причинени от неизпълнение от страна на ответника “Д. Г. Б. АД на споразумение от 17.05.2018г., сключено между “А. Л. ООД, като купувач, и „Д. Г. Б. АД и „Добруджански клас” ЕООД, като продавачи, изразяващи се в претърпени загуби - заплатени от ищеца “А. Л. ООД разходи с оглед сключването и изпълнението на споразумението от 17.05.2018г.; 2/ за сумата от 350 000 лева - обезщетение за вреди, причинени от неизпълнение от страна на ответника „Д. Г. Б. АД на споразумението от 17.05.2018г., изразяващи се в претърпени загуби - платена от ищеца “А. Л. ООД на “Ф+С Агро“ ООД неустойка по предварителен договор от 20.06.2018г., сключен между “А. Л. ООД и “Ф+С АГРО” ООД; 3/ за сумата 77 979,07 лева - обезщетение за вреди, изразяващи се в претърпени загуби в резултат на злоупотреба с право от страна на ответника “Д. Г. Б. АД - заплатени от ищеца “А. Л. ” ООД разходи с оглед сключването и изпълнението на споразумението от 17.05.2018 г., 4/ за сумата от 350 000 лева, представляваща обезщетение за вреди, изразяващи се в претърпени загуби в резултат на злоупотреба с право от страна на ответника “Д. Г. Б. АД - платена от ищеца “А. Л. ООД на “Ф+С Агро” ООД неустойка по предварителен договор от 20.06.2018г., сключен между “А. Л. ООД и “Ф+С Агро” ООД, както и за законната лихва върху главниците, считано от 26.06.2019г. до окончателното им плащане, като в тежест на ищеца са възложени и разноските по делото.

Касаторът иска отмяна на въззивното решение като неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди, че противно на възприетото от съда, разпоредбата на чл. 308 ТЗ е императивна и не допуска отклонение от законовия текст. Сочи решение № 98/08.06.2011 г. по т. д. № 931/2010 г. на ВКС и решение № 39/15.05.2014 г. по т д. № 1061/2013 г. на ВКС в подкрепа на становището си, че страните не могат да уговорят право на отказ от договора, след започване на изпълнението му. В тази връзка се позовава на чл.20а ЗЗД, че договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона, какъвто поддържа, че не е настоящият случай. Сочи, че страните са предприели редица действия в изпълнение на процесното споразумение, като дружеството-ищец е изследвало юридическия статут на стотиците имоти, обект на споразумението, ангажирало е адвокати, направило е огромни разходи, провело е продължителна кореспонденция и преговори с финансиращата банка и насрещните страни по споразумението, предоговорило е с ответника датите за подписване на окончателен договор по искане на ответника, предприело е всички зависещи от него действия, насочени към сключване на окончателния договор. Също така се излагат съображения за допуснато нарушение на чл. 20 ЗЗД, което е обусловило и погрешния извод на съда, че с клаузата на чл. 5, ал. 1 от споразумението страните са предвидили правото на едностранен отказ от договора да може да се упражни във всеки един момент, дори след започване на изпълнението. Поддържа, че тази клауза противоречи на императивната норма на чл. 94 ЗЗД. Неправилно съдът е приел, че клаузата на чл. 5, ал. 1 от споразумението е действителна като уговорена в полза и на двете страни по договора. Твърди, че действително правото по чл. 5, ал. 1 от споразумението може да бъде упражнено само от едната страна, която в случая е ответникът. Последният през продължителен период от време е заявявал открито намерение за сключване на окончателен договор, молил е за удължаване на срока за сключването му, а в последващ момент изведнъж се отказал от договора - без никакви преговори, без никакво предупреждение или обяснение, без никаква отсрочка и без никаква заинтересованост за правата и интересите на насрещната страна. Поддържа се, че ощетената страна от своя страна има правото само да получи фиксирано по размер обезщетение, независимо доколко същото кореспондира с реалния размер на вредите, причинени от злоумишленото поведение (или поне осъществено при груба небрежност) на отказалата се страна. Твърди, че клаузата противоречи и на добрите нрави -чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД, тъй като създава предпоставки (осъществили се и в действителност) за злоумишлено поведение на едната страна, накърняващо сериозно правата и интересите на насрещната страна и незачитащо принципите за равнопоставеност и справедливост. Намира за неправилно възприетото от съда, че такова нарушение би било налице, само ако отказващата се от договора страна /ответникът/ не плати предвиденото в клаузата обезщетение. Излага становище, че плащането на обезщетението не заличава несправедливия и неморален характер на клаузата, тъй като това обезщетение е явно несъразмерно с вредите, причинени при едностранния отказ от договор на стойност 18 млн. лева. Също така намира за необосновано приетото от съда, че страните са уговорили в чл.5, ал.1 от споразумението отклонение от нормата на чл.308 ТЗ във времево отношение, поради употребения израз „по свое усмотрение. В жалбата са изложени и твърдения за извършено от съда съществено нарушение на чл.236, ал.2 ГПК, тъй като не е анализирано обстоятелството, че дружеството-ответник не е упражнило правото да се откаже от договора в защита на свой законен интерес. Дружеството не е твърдяло, нито е доказало, да е сключило договор с трета страна при по-изгодни условия от предвидените в споразумението. Счита, че в настоящия случай ответникът съвсем ясно е съзнавал, че с отказа си от споразумението и то в толкова късен етап на подготовката за сключване на окончателен договор, ще причини огромни вреди на ищеца. Претендира присъждане на направените разноски в трите съдебни инстанции, както и разноските във връзка с производството по обезпечение на бъдещи искове.

Ответникът по жалбата и по делото, “Д. Г. Б. АД, депозира отговор на касационна жалба, с който заявява, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно намира жалбата за неоснователна. Претендира направените по делото разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Производството пред първоинстанционния съд е образувано въз основа на искова молба, предявена от „А. Л. ООД срещу „Д. Г. Б. АД за заплащане, на основание чл.82, вр. с чл. 88, ал. 1, изр. последно и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, на сумата 77 979,07 лева, представляваща обезщетение за вреди, причинени от неизпълнение от страна на ответника „Д. Г. Б. АД на споразумение от 17.05.2018г., сключено между „А. Л. ООД, като купувач и „Д. Г. Б. АД и “Добруджански клас ЕООД, като продавачи, изразяващи се в претърпени загуби - заплатени от ищеца „А. Л. ООД разходи с оглед сключването и изпълнението на споразумението от 17.05.2018 г., и на сумата 350 000 лева - платена от ищеца “А. Л. ООД на „Ф+С Агро“ ООД неустойка по предварителен договор от 20.06.2018г., сключен между „А. Л. ООД и „Ф+С АГРО” ООД, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на предявяване на иска до окончателното им изплащане. При условията на евентуалност се иска заплащане на основание чл.289 ТЗ, вр. чл. 82 ЗЗД на горните суми, представляващи обезщетение за вреди - претърпени загуби, с доводи, че упражняването на правото по чл.5, ал.1 от споразумението от 17.05.2018г. за прекратяване действието на същото е по естеството си злоупотреба с право от страна на ответника, тъй като е упражнено единствено с намерение за увреждане на ищеца.

От фактическа страна е прието за установено следното:

Между страните по делото не се спори, че по силата на споразумение от 17.05.2018г. ответникът „Д. Г. Б. АД, заедно с дружеството „Добруджански клас“ АД, в качеството си на собственици на земеделски земи и на база в [населено място], като продавачи са сключили с ищеца „Агрикс ленд“ ООД - купувач и „А. Б. ООД - солидарен длъжник, споразумение, по силата на което двамата продавачи са се задължили да прехвърлят на купувача правото на собственост върху определени активи: На първо място, предмет на договора е база, находяща се в [населено място], Добричка област, за сумата от 3 000 500 лева, платима, както следва: аванс в размер на 150 025 лева, който следва да бъде заплатен в срок от три дин от датата на подписване на договора; остатъкът от цената следва да бъде заплатен най-късно до сключване на окончателния договор - чл.1, т.1 и т.2. Съгласно клаузата на чл.2 от споразумението, предмет на същото е и осъществяваната от продавачите дейност „земеделие“, чиято стойност е определена от страните в размер на 14 511 483,14 лева, дължима, както следва: аванс в размер на 725 574,16 лева, платим в тридневен срок от подписване на споразумението, като остатъкът от цената следва да бъде заплатен до датата на сключване на окончателния договор - чл.2, т.1 и т.2. Предмет на споразумението са и земеделски земи, описани подборно в приложение № 4 от договора, чиято стойност е определена в размер на сумата от 310 582,80 лева, платима, платима както следва: аванс в размер на 15 529 лева, който следва да бъде заплатен в тридневен срок от сключване на договора, а остатъкът от цената трябва да бъде заплатен до датата на сключване на окончателния договор - чл.3, т.1 и т.2. Съгласно клаузата на чл.4 ал.1 от договора, срокът за сключване на окончателен договор е 31.08.2018г.

Предвид уговорката между страните за прехвърляне правото на собственост в последващ момент, е прието, че подписаното между същите споразумение носи всички белези на предварителен договор за продажба по чл.19 ЗЗД на земеделски зами, база в [населено място] и търговското предприятие на продавача, в частта на осъществяваната от същия търговска дейност „земеделие“. Между страните по делото не се спори, че срокът за сключване на окончателен договор за покупко - продажба на процесиите активи е удължаван двукратно по силата на анекс № 1/22.08.2018г. и анекс №2/17.09.2018г. до 15.10.2018г., като въпреки горното между страните не е сключен окончателен договор.

Въз основа на горната фактическа обстановка апелативният състав е определил за спорни обстоятелствата, дали е валидно прекратено действието на споразумението от 18.05.2018г. в хипотезата на чл.5, т.1 - по силата на едностранно писмено предизвестие на ответника - продавач, с факта на заплащане на купувача на сума в размер на 100 000 лева, дължима при упражняване на правото за прекратяване, с оглед доводите на ищеца за нищожност на клаузата на чл.5, ал.1 от споразумението, поради противоречие с императивната норма на чл.308 ТЗ, с нормата на чл.94 от ЗЗД и с добрите нрави, както и дали при валидност на клаузата, упражняването на правото по същата в конкретния случай от страна на продавача е по естеството си злоупотреба с право. Определил е за спорно между страните и дали споразумението е развалено по силата на едностранно предизвестие за разваляне, отправено от купувача до продавача на 15.10.2020г., съобразно наведените от ищеца твърдения в този смисъл.

Съдът е установил, че на 01.10.2018г. продавачите „Добруджански клас“ ЕООД и „Д. Г. Б. АД са уведомили ищеца и солидарния длъжник по споразумението от 18.05.2018г., че упражняват правото си по чл. 5 ал.1 за прекратяване на споразумението, ведно с всички негови изменения и допълнения, както и че са наредили заплащане по посочената в договора банкова сметка на купувачите уговореното в същата клауза обезщетение в размер на 100 000 лева. Уведомлението е отправено в предвидената в клаузата на чл. 5, ал. 1 от същото писмена форма, като ищецът не оспорва факта на неговото получаване. С поканата - предизвестие, връчена на ответното дружество на 15.10.2018г., ищецът е заявил, че счита предварителният договор от 18.05.2018г. за все още действащ между страните, както и че продавачът се намира в неизпълнение на поетите по същия задължения - за предоставяне на купувача на документите за придобиване на машините и инвентара, на писмени доказателства за предлагане на съсобствениците на продаваемите земеделски зами за изкупуване на идеалните им части, неоказване на съдействие и представяне на документи, изисквани от финансиращата банка. Посочено е, че продавачът не е изпълнил и поетото задължение да не предлага имотите и имуществото за продажба на трети лица, както и че е упражнил правото си по чл. 5 ал. 1 от договора в нарушение на закона. Съответно ищецът е поканил ответника за представи в срок до 22.10.2018г. описаните в предизвестието документи, както и да се яви на адреса му на управление за сключване на анекс към споразумението. Предизвестието обективира и изрично волеизявление на купувача, че при неизпълнение на горната покана, ще счита договора за развален по вина на продавача, т. е същото има характер на предизвестие за разваляне на договора.

Въззивният състав, след тълкуване на волята на страните по чл.20 ЗЗД, е счел за валидна клаузата на чл.5, ал.1 от споразумението, с която страните са се съгласили, че всяка от тях има право да се откаже от договора по свое усмотрение, по силата на едностранно писмено уведомление, отправено до другата страна, като отказалият се дължи на насрещната страна обезщетение в размер на 100 000 лева, платими в деня на отправяне на уведомлението. Приел е, че с процесната клауза страните са изразили разбирането си, че е възможно да не постигнат целта на договора - сключване на окончателен договор, както по обективни, така и по субективни причини. Посочено е, че съзнанието на страните за наличните пречки за сключване на окончателен договор е намерило израз в част от поетите задължения - за придобиване на идеални части от съсобствените земеделски земи от страна на продавача, за представяне на документите за придобиване на земеделската техника, както и в поетото от купувача задължение да осигури финансиране за тяхното закупуване. Счетено е, че съзнанието на страните за фактическите и правни трудности при изпълнение на горните задължения е намерило израз и в клаузите на чл.1, ал.6, чл.2, ал. 8 и чл.3, ал.6, съгласно които, в случай, че до датата на сключване на окончателен договор купувачът не е осигурил финансиране на сделката, същият може да се възползва от правото си по чл.5, ал.1 от договора или да закупи активите със собствени средства. Въз основа на препращането към клаузата на чл.5, ал.1 в горните хипотези, съдът е обосновал извода си, че по силата на същата страните са се съгласили да придадат правно значение на всички евентуални пречки като прекратят обвързващото действие на договора. Същевременно съдът е приел, че вън от горното, клаузата на чл.5, ал.1 от договора предвижда изначално възможността всяка от страните да прекрати действието на договора по своя воля, независимо от собствената си изправност, както и от причините за евентуалното неизпълнение, предвид употребения в споразумението термин „по свое лично усмотрение“ и с оглед липсата на каквито и да е предпоставки и срокове за отправяне на уведомлението. Намерил е, че този извод се подкрепя и от систематичното място на клаузата на чл.5, ал.1 в договора, която е след клаузата на чл.4, регламентираща отговорността на страните при виновно неизпълнение на задълженията им.

Въззивната инстанция е намерила за неоснователни доводите на ищеца за нищожност на клаузата на чл.5, ал.1 от договора, поради противоречие с разпоредбата на чл.308 ТЗ. Посочила е, че тази разпоредба е диспозитивна, предвид нейната специфика, кръгът от обществени отношения, които регламентира, в светлината на сходни правни институти и съобразно свободата на договаряне, прогласена в чл.9 ЗЗД. С оглед горното, решаващият състав е приел, че липсва пречка страните по едно двустранно съглашение да се отклонят от нейното предписание, като предвидят възможност за прекратяване на договора по всяко време, включително и след започване на изпълнението по същия, при заплащане на съответно обезщетение /отметнина/ на насрещната страна. Посочено е, че разпоредбата на чл.308 ТЗ разкрива виждането на застрахователя за по-нисък размер на вредите при прекратяване на договора преди изпълнението по същия да е започнало, но не съдържа забрана всяка една договорна връзка да бъде прекратена и след започване на изпълнението, както по общо съгласие на страните, така и при настъпване на изначално уговорени предпоставки, вкл. и по силата на едностранно волеизявление на всяка от страните. Счетено е, че в конкретния случай страните са се отклонили от предписанието на чл.308 ТЗ единствено досежно срока, в който правото на отказ от договора може да бъде упражнено, като са предвидили заплащане на завишен размер на дължимото обезщетение за претърпените вреди от упражняването на правото по чл.5, ал.1 именно предвид техния по-голям размер след започването на изпълнението /обратно чл.8 от договора/.

Апелативният състав е намерил за неоснователни и доводите на ищеца за нищожност на клаузата на чл.5, ал.1 от споразумението, поради противоречие с нормата на чл.94 ЗЗД, според която недействителни са уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника при умисъл или груба небрежност. Счел е, че, клаузата на чл.5 ал.1 от процесното споразумение съдържа подобно ограничение, тъй като същата предвижда равнопоставена и реципрочна възможност за упражняване на предвиденото право, като предпоставките за това са напълно идентични и за двете страни. Намерил е за неоснователно твърдението, че същата ограничава отговорността на ответника до размера на сумата от 100 000 лева, тъй като същият е определен по общо съгласие на страните, като еквивалент на очакваните и неполучени по договора ползи и престации и обезщетение за претърпените вреди. Също така е приел, че клаузата не се явява уговорена и в нарушение на добите нрави, тъй като тя предвижда, че правните последици на прекратяване на договора настъпват едва в момента на получаване на обезщетението от насрещната страна, като до този момент страните са валидно обвързани от договора. Обратно на гореизложеното, разпоредбата на чл.308 ТЗ свързва прекратяването на договора единствено с факта на получаване на волеизявлението за отказ от договора, като реалното получаване на отметнината е ирелевантно за прекратяването. Отклонението от нормата на чл.308 ТЗ единствено във времево отношение – чрез предвиждането, че правото по същата може да бъде упражнено и след започването на изпълнението на договора, не може само по себе си да обоснове извод за нищожност на клаузата на чл.5, ал.1 от договора, предвид свободата на договаряне, реципрочността на правото и настъпването на последиците едва при реално получаване на сумата от насрещната страна.

Поради изложеното, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск. Приел е, че в процеса не е установено развалянето на договора, настъпило по силата на едностранно предизвестие на купувача - ищец, отправено и получено от продавача - ответник на 15.10.2018г., тъй като към същата дата облигационната връзка между страните вече е била надлежно прекратена. Прекратяването е осъществено валидно по силата на надлежно получено на 01.10.2018г. от купувача волеизявление на продавача, че упражнява правото си по чл.5, ал.1 от договора и реалното постъпване по сметка на купувача на уговореното в същата обезщетение в размер на 100 000 лева. Въз основа на изложените по-горе съображения, въззивната инстанция е приела за неоснователна и предявената в съотношение на евентуалност претенция за заплащане на исковите суми, представляващи обезщетение за вреди, с твърдения, че упражняването на правото по чл.5, ал.1 от договора е по естеството си злоупотреба с право от страна на ответника. Посочено е, че по делото не са ангажирани доказателства, установяващи намерението на ответника да увреди ищеца чрез прекратяването на договора по свое собствено усмотрение. Като аргумент съдът е изтъкнал, че по делото липсват доказателства ответникът да е бил надлежно уведомен от ищеца за сключването на предварителен договор с трето лице за покупко - продажба на недвижими имоти, както и за уговорената в същия неустойка в значителен размер. Липсват и доказателства ответникът да е бил уведомен и за размера на разходите, направени от ищеца във връзка със сключеното споразумение.

В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се посочени следните правни въпроса, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: 1/ Допустимо ли е правото на отметнина да бъде упражнено след започване на изпълнението на договора?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с: решение № 98/08.06.2011г. по т. д. № 931/2010г. на ВКС и решение № 39/15.05.2014г. по търг. д. № 1061/2013г. на ВКС; 2/ Налице ли е хипотезата на чл. 94 ЗЗД, ако уговорката за ограничаване на отговорността е реципрочна за двете страни по договора?; Касаторът се позовава на допълнителната предпоставка по чл.280. ал. 1, т. 3 ГПК.; 3/ Въпросът относно доказателствената тежест за установяване на намерението за увреждане; Твърди се противоречие на атакувания акт с решение № 140/27.05.2020 г. по т. д. № 3106/2018 г. на I т. о. на ВКС.; 4/ Длъжен ли е въззивният съд да формира своите правни изводи по съществото на спора, след като подложи на самостоятелна преценка всички относими обстоятелства и доказателствата, както и защитните тези на страните при очертаните с въззивната жалба предели на въззивно производство?; Поддържа се наличие на противоречие с решение № 190/ 07.02.2018 г. по гр. д. № 180/2017 г. на IV г. о. на ВКС.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

Първи въпрос, дали правото на отметнина може да бъде упражнено след започване на изпълнението на договора, е включен в предмета на делото и е обусловил изхода на спора, поради което по отношение на него е налице общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация. Въззивното решение, в което е даден положителен отговор на поставения въпрос, е постановено в противоречие със сочената от касатора практика по чл.290 ГПК на ВКС, в която е прието, че когато изпълнението на договор е започнало, не могат да се прилагат правилата на отметнината, като при договорна клауза за право на едностранно прекратяване на договора, включително и след като е започнало изпълнението му, не е налице уговорка за отметнина. С оглед изложеното, по първи въпрос е налице допълнителното основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване.

Втори въпрос не покрива общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на атакувания акт до касация, тъй като съдът не е приел, че уговорката в споразумението е за ограничаване на отговорността и тя е реципрочна за двете страни по договора, а че клаузата на чл.5 ал.1 от процесното споразумение съдържа подобно ограничение, тъй като същата предвижда равнопоставена и реципрочна възможност за упражняване на предвиденото право /едностранно прекратяване на договора срещу заплащане на отметнина от 100 000 лева/, като предпоставките за това са напълно идентични и за двете страни. Предвид липсата на общото основание за допускане на решението до касационен контрол, не следва да бъде обсъждана сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – т.1 от Тълкувателно решение № 1/2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на трети въпрос - за доказателствената тежест за установяване на намерението за увреждане, не е осъществен наведеният допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1,т.1 ГПК, тъй като липсва твърдяното от касатора противоречие на обжалвания акт с цитираната практика на ВКС. Както във въззивното решение, така и решението на ВКС по т. д. № 3106/2018г. е прието, че доказателствената тежест се носи от ищеца, който основава претенцията си на този факт и се ползва от него. Отделен е въпросът, дали пълно доказване на намерението за увреждане може да се извърши само въз основа на косвени доказателства. Такъв въпрос не е поставен от жалбоподателя, поради което с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, той не може да бъде служебно формулиран от ВКС въз основа на твърденията на касатора. Независимо от това, дори да се приеме, че ВКС е сезиран с подобен въпрос, доколкото същият не е обусловил изхода на спора, спрямо него не намира проявление общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускането на решението до касация. В случая въззивната инстанция е приела, че не са ангажирани доказателства, установяващи намерението на ответника да увреди ищеца чрез прекратяването на договора по свое собствено усмотрение, а не че установяването на соченото обстоятелство не може да се извърши въз основа на косвени доказателства. Решаващият състав се е позовал и на незнание от страна на ответника към момента на отправяне на волеизявлението за прекратяване на обстоятелствата, че ищецът е сключил предварителен договор с трето лице, в който е уговорена значителна по размер неустойка, и на размера на разходите, направени от ищцовото дружество за сключване на споразумението.

Последният въпрос е процесуалноправен и е зададен във връзка с твърдението на касатора, че въззивната инстанция не се е произнесла по следните оплаквания, свързани с необосновани изводи на първоинстанционния съд, че: 1/ с подписването на анексите за прекратяване на договорите за сметки със специално предназначение ищецът се е съгласил, че споразумението от 17.05.2018г. е прекратено по реда на чл.5, ал.1 от него; 2/ разходите във връзка с договора за сметки със специално предназначение, сключен с трето за делото лице, не представляват вреди за ищеца и 3/ за липса на причинна връзка между неизпълнението от страна на ответника и вредите, претърпени от ищеца в резултат от заплащането на неустойка на „Ф + С Агро“ ООД; 4/ ответникът не е твърдял или доказал, че е упражнил правото си по чл.5, ал.1 от споразумението в свой законен или икономически интерес. В случая, въззивната инстанция е основала решението си на приетото от нея, че е налице упражняване на право за едностранно прекратяване на договора по чл.308 ТЗ, като за разлика от първата инстанция, не се е позовала на наличие съгласие на ищеца с прекратяването на договор по реда на чл.5, ал.1 от споразумението, поради което е било безпредметно обсъждането на този извод на СГС. Именно, доколкото разрешението на спора е дадено на плоскостта на института на отметнината по чл.308 ТЗ, по същество решаващият състав е възприел за ирелевантни въпросите за вредата и причинната връзка, поради което оплакванията срещу изложените в тази насока мотиви от първата инстанция не са взети предвид. Последният довод на касатора, свързан с евентуалния иск, се основава на твърдението, че доказателствената тежест относно намерението за увреждане се носи от ответника, в противовес на приетото от апелативния съд, че тя е в тежест на ищеца. Видно от изложеното, посочените оплаквания и твърдения, във връзка с които е поставен въпроса, са ирелевантни за изхода на спора, тъй като не са относими към приетото от въззивния съд, че приложение намира институтът на отметнината, в хипотеза на едностранно прекратяване на договора от страна на ответника /а не по взаимно съгласие/, съответно поради това не се дължи обезщетение за вреди над размера на отметнината, както и към приетото от съда разпределение на доказателствената тежест. Ето защо, спрямо четвърти въпрос не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол, като актът не е постановен в противоречие с цитираната практика на ВКС и по отношение на него не е осъществен соченият допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъда допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по материалноправния въпрос, допустимо ли е правото на отметнина да бъде упражнено след започване на изпълнението на договора, за извършване на проверка за съответствие на обжалвания акт с решение № 98/08.06.2011г. по т. д. № 931/2010г. на II т. о на ВКС и решение № 39/15.05.2014г. по търг. д. № 1061/2013г. на I т. о. на ВКС.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 8 559,59 лева.

Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1583/29.12.2020г. по в. гр. д. № 2476/2020г. на Апелативен съд-София.

УКАЗВА на касатора „АГРИКС ЛЕНД“ ООД, в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за внесена по сметката на ВКС държавна такса в размер на 8559,59 лева, като при неизпълнение на указанието в срок, производството по жалбата ще бъде прекратено.

След представяне на вносния документ делото да се докладва на Председателя на II т. о. на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, а при непредставянето му в указания срок - да се докладва на състава за прекратяване

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.