О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 5130

гр.София, 10.11.2025 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичянкато разгледа докладваното от съдия Х. М. ч. гр. дело №2384 по описа за 2025 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца Н. Ж. Ж., чрез адв. И. З. /надлежно упълномощен/, срещу определение № 1619 от 30.03.2025 год., постановено по ч. гр. дело № 510/2025 год. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 13854 от 09.12.2024 год., постановено по гр. дело № 15119/2023 год. по описа на Районен съд – Варна, с което е допълнено постановеното по посоченото дело решение № 3293 от 19.09.2024 год. в частта за разноските, като Н. Ж. Ж. е осъден да заплати на Х. С. Ж. направените разноски по делото в размер на 1 665 лв., от които 450 лв. – депозит за вещо лице, 715 лв. – допълнителен депозит за вещо лице и 500 лв. – адвокатско възнаграждение.

Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в законоустановения срок от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване определение на въззивния съд.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Основните доводи са, че въззивният съд не е съобразил разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2023 год., ОСГК, според които, когато съдът с решението си замества липсващата обща воля на страните, прилагането на правилата на чл. 78 ГПК следва да претърпи някои ограничения, като нито една от страните не следва да понесе санкцията, която страните в общия исков процес понясат при уважаване на иска чрез осъждането им да заплатят разноските в полза на противната страна. В първоинстанционното производство по правило всяка страна следва да понесе разноските, които е направила, включително по определянето на издръжката, доколкото същото, когато е част от производството относно упражняването на родителските права, няма самостоятелен характер и разноските остават в тежест на страните, така както са направени от тях. В случая непостигането на извънсъдебно споразумение се дължало изцяло на недобросъвестното поведение на ответницата, която отказала такова, поради което не следвало да й бъдат присъждани разноски. Неправилно въззивният съд бил приел, че ответницата, чрез надлежно упълномощения представител, била направила в последното проведено по делото открито заседание на 12.09.2024 год. искане за присъждане на разноски. В това заседание ответницата била поискала разноски единствено за възнаграждение за вещо лице, но пропуснала да направи искане за разноските за адвокатски хонорар. Липсвали и доказателства за действително сторени от ответницата разноски за адвокатско възнаграждение. Неправилно били присъдени и разноски за допълнителен депозит за вещо лице в размер на 715 лв., тъй като те не били включени в списъка на разноските.

В изложението към частната касационна жалба като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси, уточнени и обобщени от настоящия съдебен състав, така както е изяснено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК:

1/ За предпоставките за присъждане на разноски в хипотезата на искане по чл. 248, ал. 1 ГПК?

2/ Приложими ли са разпоредбите на чл. 78 ГПК в производствата по спорна съдебна администрация, уредени в СК?

3/ Нарушава ли присъждането на разноски без искане и доказателства чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС – право на ефективна защита?

4/ Може ли съдът да приложи чл. 248 ГПК така, че да възпрепятства ефективната защита по чл. 19, ал. 1 ДЕС?

5/ Допустимо ли е присъждане на разноски в нарушение на принципа на състезателност – чл. 47, § 2 ХОПЕС и практиката на СЕС?

6/ Нарушава ли се принципът на правна сигурност при непредвидимо осъждане за разноски без изрично искане?

7/ Противоречи ли съдебната практика, допускаща присъждане на разноски служебно, на принципа за съответстващо тълкуване на националното право с правото на ЕС?

Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и 3 ГПК, като поддържа, че първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на ВКС – цитирана в изложението, в т. ч. Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2023 год., ОСГК, че първият въпрос е и от значение за точното прилагане на закона, а останалите въпроси са разрешени в противоречие с актове на Съда на ЕС.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че на общо основание разноските по делото се понасят от тази страна, за която изходът по делото е неблагоприятен. Условията за присъждането им са две – отправено искане за произнасяне от съда по тази законна последица от приключването на производството /без задължение страната да изброява по вид и по размер всеки отделен разход/ и налични по делото доказателства за реално заплащане на разноските. Списъкът по чл. 80 ГПК служи за онагледяване на разноските и съставлява процесуална предпоставка за молба по чл. 248 ГПК, но пропускът в него да бъде включен разход, който е реално направен по делото не е решаващ, още повече когато става дума за възложени за изпълнение в момент след устните състезания задължения за разноски по движението на делото. В настоящия случай ответницата е представила списък по чл. 80 ГПК преди даване хода на устните състезания, както и срочно /на етапа на самите устни състезания пред РС – Варна/ е отправила искане за присъждане на сторените от нея разноски – видно при граматическото тълкуване на употребените изрази от адвоката на ответницата: „Моля да присъдите сторените по делото разноски и за допуснатата СПЕ“ . Употребеният съюз „и“ за свързване на еднородни части на просто изречение ясно онагледява молбата за присъждане и на разноските за СПсЕ, освен други по делото, а съвсем не означава „само“ искане за разноските за СПсЕ. Поради това е счел за неоснователно оплакването на частния жалбоподател /ищеца/ за липсата на надлежно искане от ответницата за репариране на разноски. Намерил е за неоснователен и довода на ищеца за недоказаност на направените разходи в първоинстанционното производство, тъй като по делото са представени разходо-оправдателни документи – разписка от 21.03.2024 год. за платен депозит от 450 лв., договор за правна защита и съдействие с разписка за получаване на хонорара от 500 лв. в брой и разписка от 26.09.2024 год. за сумата от 715 лв. като „допълн. депозит“ по делото на РС – Варна. Тези документи ясно установявали поотделно, по основание и по размер, всички направени от ответната страна разходи в хода на делото и въз основа на тях правилно първоинстанционният съд бил присъдил общия им сбор от 1 665 лв. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Въззивният съд е изложил съображения, че списъкът по чл. 80 ГПК има само спомагателна за съда и sui generis санкционна за страната последица /процесуална предпоставка тя да иска изменение на решението в частта на присъдените иМ разноски/, но не и установителна функция, поради което невключването на сумата 715 лв. – допълнително възнаграждение за КСПсЕ, не водило до липса на основание за репарирането й. Нещо повече – в случая задължението да се заплати допълнителен депозит за КСПсЕ в посочения размер било възложено от съда в последното открито заседание със срок на изпълнение от една седмица /след това заседание/, поради което изключено било да се изискват доказателства за изпълнението му в момента на възлагането му. В тези случаи било достатъчно да се отправи искане за присъждане и на сумата, която страната следва да плати в последващ момент по указанията на съда, както и последното указание да бъде изпълнено от нея, за да бъде включен разходът сред подлежащите на присъждане по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.

В обобщение въззивният съд е приел, че частната жалба е неоснователна, а обжалваното определение е правилно и подлежи на потвърждаване.

Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият съдебен състав намира, че първите два поставени от касатора въпроси, които са свързани, обуславят решаващите изводи на въззивния съд, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал 1, т. 1 ГПК. Отговор на тези въпроси е даден в последователната практика на ВКС, в т. ч. задължителната такава /цитирана и от касатора/, обективирана в Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 6/2012 год., ОСГТК, определение № 736 от 23.12.2010 год. по ч. гр. дело № 689/2010 год., IV г. о., ГК, определение № 696 от 20.12.2012 год. на ВКС по ч. гр. дело № 403/2012 год., I г. о., ГК, определение № 145 от 13.02.2014 год. на ВКС по ч. гр. дело № 358/2014 год., ІІІ г. о., ГК, определение № 149 от 05.10.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1733/2016 год., II г. о., ГК, определение № 171 от 28.07.2022 год. на ВКС по ч. гр. дело № 2071/2017 год., I г. о., ГК, определение № 50426 от 05.10.2022 год. на ВКС по ч. т. дело № 2057/2022 год., II т. о., ТК и др. /по първия въпрос/ и Тълкувателно решение № 3 от 27.06.2024 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2023 год., ОСГК /по втория въпрос/. Според тази практика, разноски в полза на страната, имаща право на такива по правилата на чл. 78 ГПК, се присъждат при наличието на следните предпоставки: страната да е релевирала своевременно искане за това до съда и да е представила доказателства, че реално такива разноски са били направени. Когато разглеждането на делото приключва в открито съдебно заседание, претенциите за разноски трябва да бъдат направени от страните най-късно в устните състезания, когато трябва да бъдат представени и доказателствата за извършването им и списък на разноските по чл. 80 ГПК. /с оглед принципа за равенство на страните в процеса, установен в нормата на чл. 9 ГПК/.

Представянето на списък по чл. 80 ГПК е процесуална предпоставка от кръга на абсолютните за развитие на производството по изменение на решението в частта му за разноските. Липсата на представен списък по чл. 80 ГПК в хипотезата, при която съдът не се е произнесъл по искането за разноски, не е основание да се откаже допълване на решението в частта му за разноските /т. е. липсата на списък не е пречка за присъждане на разноски съобразно доказателствата по делото/.

Доказването на разноските за адвокатско възнаграждение се извършва с договора за правна защита и съдействие /ако в него е удостоверено предаването на сумата за възнаграждение/, с разписка или с друг документ, съдържащ данни за предаване и получаване на дължимата като възнаграждение сума, или със съответните банкови документи, установяващи постъпване на сумата за възнаграждение по банковата сметка на процесуалния представител адвокат. Производството по чл. 248 ГПК има за цел да поправи грешки или пропуски на съда при произнасяне по отговорността за разноски по чл. 78 ГПК, но не и пропуски на страните при заявяване и доказване на претенциите за разноски.

В производствата по спорна съдебна администрация, уредени в СК, разпоредбите на чл. 78 ГПК се прилагат съответно. При цялостно отхвърляне на молбата, въззивната жалба или касационната жалба, когато касационно обжалване не бъде допуснато, както и при прекратяване на производството по причина в поведението на молителя, отговорността за разноски се носи от подателя им. При пълно уважаване на молбата или жалбите, както и при прекратяване на производството по причина в поведението на ответника, разноските се възлагат на ответната страна. В останалите случаи разноските остават в тежест на страните така, както са направени от тях.

В разглеждания случай въззивният съд е извършил преценка за наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ищеца за разноски, като е приел, че предявеният от него срещу Х. С. Ж. иск по чл. 59, ал. 9 СК е отхвърлен; че ответницата е направила искане за присъждане на разноски за възнаграждения за вещо лице и за адвокатско възнаграждение в последното проведено в първоинстанционното производство отрито заседание – на 12.09.2024 год. /тълкувайки по реда на чл. 20 ЗЗД изявленията на процесуалния й представител/, като своевременно е представила и доказателства за реалното им заплащане – разписка от 21.03.2024 год. за платен депозит за вещо лице в размер на 450 лв., договор за правна защита и съдействие с разписка за получаване на хонорара в размер на 500 лв. в брой и разписка от 26.09.2024 год. за платен допълнителен депозит за вещо лице в размер на 715 лв., като по отношение на последния разход изрично е посочил, че задължението за заплащането му е било възложено от първоинстанционния съд в последното открито заседание в едноседмичен срок, поради което е изключено да се изискват доказателства за изпълнението му в момента на възлагането; че с решението си първоинстанционният съд е пропуснал да се произнесе по искането за разноски на ответницата, като последната го е подновила по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК и представянето на списък на разноските не е предпоставка за реализиране на допълване на съдебния акт в тази му част. Изводът на въззивния съд, че законосъобразно първоинстанционният съд е възложил в тежест на ищеца разноските по делото е в съответствие с практиката на ВКС.

Наличието на съдебна практика по поставените въпроси изключва приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което касаторът не е и обосновал – не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване, нито се е позовал на настъпили изменения в законодателството или обществените условия.

По отношение на останалите формулирани в изложението въпроси не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като няма посочени решения на Конституционния съд на Р. Б. и на Съда на ЕС, на които обжалваното определение да противоречи. Цитираните от касатора решения на Съда на ЕС – дело Courage /С-453/99/ и дело Marleasing /С-106/89/, са напълно неотносими към конкретното дело. Първото решение касае тълкуването на Първа директива 68/151/ЕИО на Съвета от 9 март 1968 год. за съгласуване на гаранциите, които държавите-членки изискват от дружествата по смисъла на чл. 58, втора алинея от Договора, за защита на интересите на съдружниците и на трети лица, с цел тези гаранции да станат равностойни на цялата територия на Общността, а второто решение – тълкуване на чл. 85 от Договора за ЕО /понастоящем чл. 81 ЕО/.

Ето защо не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Настоящият съдебен състав не намира наличие и на друго основание по чл. 280, ал. 2 вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК за служебно допускане на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1619 от 30.03.2025 год., постановено по ч. гр. дело № 510/2025 год. по описа на Окръжен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: