О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 306
гр. София, 31.05.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 1736 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Л. И.“ АД срещу решение № 438/27.04.2021г. по гр. д. № 3346/2020г. на Софийски апелативен съд, 14 граждански състав, в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение №3897/02.07.2020г. по гр. д. №7875/2018г. на Софийски градски съд, ГО, I – 11 състав, касационният жалбоподател е осъден да заплати на основание чл.432, ал.1 от КЗ на А. П. П., И. П. Д. и П. А. Л. суми в размер над 50 000 лева до присъдените по 120 000 лв. за всеки от ищците, представляващи обезщетения за неимуществени вреди, претърпени вследствие смъртта на В. К. Л., настъпила в резултат на ПТП от 25.10.2017г.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател поддържа наличието на допуснато от въззивния съд нарушение на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Изразява съображения за неправилна преценка относно движението на пострадалата, тъй като съдът се е позовал единствено на заключението на САТЕ, което не кореспондира с обективните обстоятелства, установени по делото. На следващо място, поддържа нарушение на нормата на чл.52 от ЗЗД. Счита, че съдът не е проявил критичност относно съдържанието на разпита на двамата свидетели като заинтересовани от изхода на делото, както и не е съобразил икономическата конюнктура в страната.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационният жалбоподател поддържа основанията по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за достъп до касация. Сочи като обуславящи следните въпроси: 1/ Дали фактът, че пресичащата пешеходка е възприела, че лек автомобил се движи на заден ход и го е заобиколила и продължила да пресича зад него по посоката му на движение, представлява принос за ПТП, защото не е изчакала опасността да премине?; 2/ Пешеходците длъжни ли са да се съобразят с движещи се автомобили, да ги изчакат да спрат или да се уверят, че водачът ги е възприел, преди да пресекат траекторията им на движение, в изпълнение на разпоредбата на чл.113, ал.1 и ал.2 от ЗДвП?; 3/ Дали в този конкретен случай заставането на пешеходката зад автомобила в посоката му на движение представлява съпричиняване на 50 %?; 4/ Приносът на пешеходката причина ли е да се намали наполовина претенцията на ищците, претендиращи болки и страдания вследствие на нейната смърт в пътен инцидент, за който тя носи отговорност на 50 %?; 5/ Съдът трябва ли да прояви критичност към събраните гласни доказателства от двамата съпрузи на двете ищци, като заинтересувани от изхода на спора лица, прилагайки чл.172 от ГПК?; 6/ Какви са критериите за определяне размера на определеното застрахователно обезщетение при загуба на близък роднина?; 7/ Кои са критериите на икономическата конюнктура в страната и дали размерът на минималната работна заплата за страната към датата на настъпване на пътно – транспортното произшествие е такъв критерий? Поддържа, че въпросите са от значение за развитието на правото.
Ответниците А. П. П., И. П. Д. и П. А. Л. оспорват жалбата, като твърдят, че същата е неоснователна. Претендират присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страната, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно, че причина за настъпване на ПТП от 25.10.2017г. между лек автомобил „Ситроен К. П.“, управляван от водача Н. П. Д., и загиналата В. К. Л. е реализираната от водача маневра „движение назад“, с което са нарушени правилата на чл.40, ал.2 от ЗДвП, задължаващи водачите да осигурят непрекъснато наблюдение на пътя зад превозното средство, а когато това е невъзможно да осигурят лице, което да наблюдава пътя. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, търпени от ищците – дъщери и преживял съпруг, апелативният съд е съобразил събраните по делото гласни доказателства и приел, че първоинстанционният съд не е отчел в достатъчна степен всички значими обстоятелства, свързани с моралните страдания на пострадалите лица. Изложил е съображения, че не са взети предвид установените по делото обстоятелства, че починалата е била на 66 г., съществувалите близки отношения между нея и дъщерите й, независимо че не са споделяли общо домакинство – и с двете дъщери загиналата е поддържала ежедневни контакти, свързвала ги е емоционална връзка, като А. П. П. и И. П. Д. са разчитали на цялостната подкрепа на В. К. Л. за отглеждане на децата им. Въззивният съд е заключил, че поради тези обстоятелства настъпилата трагедия е свързана с по – силни по интензитет последици върху психиката на дъщерите, проявили се в промяна върху цялостното светоусещане – изолиране и демотивация към работа и семейство, както и травмиращи изживявания на празници, посрещани до този момент с починалата. Изтъкнал е, че направените изводи се отнасят в пълна степен и за преживелия съпруг, чиито морални страдания са неизмерими по интензитет, поради установените близки и топли отношения със загиналата, с която го свързвали години съвместен живот. Изтъкнал е още, че тези страдания са допълнително утежнени от напредналата възраст на ищеца – 74г., в която е останал сам, без партньор, с когото да споделя живота си и на когото да разчита в трудности. С оглед на тези съображения апелативният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди за всеки един от ищците възлиза в размер на 120 000 лв. Приел е за неоснователни доводите на застрахователя против размера на обезщетението, обосновани с разпоредбата на чл.493а, ал.2 от КЗ и методиката на КФН по нейното приложение за определяне размер на обезщетенията за неимуществени и имуществени вреди на увредени лица. Изложил е съображения, че размерът на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди не може да бъде ограничен до този, определен в чл.493а, ал.2 от КЗ и лишен от съдебна преценка, поради противоречието на разпоредбата с общата норма на чл.346 от КЗ, съдържаща легална дефиниция на понятието „застрахователна сума“ като горна граница на отговорността на застрахователя към застрахования, третото ползващо се лице или третото увредено лице, както и с общностното право на ЕС, по – конкретно с Директива 2009/103/ЕО, уреждаща минималния размер на отговорността на застрахователя.
По отношение на втория спорен въпрос относно приноса на починалата по чл.51, ал.2 от ЗЗД, решаващият състав е изразил несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че В. К. Л. е допуснала нарушение на правилата на чл.113, ал.1 от ЗДвП, пресичайки на необозначено за целта място на 10м от кръстовище, представляващо пешеходна пътека по смисъла на пар.6, т.54, изр. второ от ЗДвП. Изложил е съображения, че макар в заключението на автотехническата експертиза да е посочено, че по технически път не може да се определи посоката на движение на пешеходката, в същото е цитиран съставеният при ПТП констативен протокол № К-797/25.10.2017г., в който е отразено, че пешеходката е пресичала от дясно наляво спрямо посоката на движение на автомобила, като от това следва, че е предприела пресичане на бул.К.Ф. в посока от паркинга към насрещния тротоар. Приел е, че не е налице основание констативният протокол да не бъде ценен, макар и в тази си част да не се ползва с обвързваща доказателствена сила на официален документ, доколкото не е оспорен от ответника, нито са ангажирани доказателства в обратен смисъл, като е изтъкнал свидетелските показания на К. П.. Съобразявайки панорамната снимка и изготвената схема към автотехническата експертиза, установяващи, че автомобилът е бил спрян неправомерно в района на кръстовище, въззивният съд е приел, че поради невъзможното пресичане на мисленото продължение на тротоарите, пешеходката е предприела пресичане от дясно наляво спрямо посоката на движение зад автомобила, заобикаляйки го на приблизителните 10м. Въззивният съд е заключил, че ударът за починалата е бил непредотвратим, тъй като не е имала обективна възможност и време за реакция, нямала е възможност да предвиди в каква посока ще потегли автомобила, за да съумее да реагира.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въведените въпроси не отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК.
Първите два поставени въпроса не съответстват на решаващите изводи на въззивния съд. Същите са основани на довода на касатора за направен от въззивния съд извод, че починалата е възприела лекия автомобил, но е продължила да пресича зад него по посоката му на движение. Противно на това твърдение, апелативният съд е приел, че загиналата не е разполагала с обективната възможност да предвиди в каква посока ще потегли автомобила, за да съумее да реагира, като ударът за нея е бил непредотвратим. Изрично е изтъкнал, че поради спирането на лекия автомобил неправомерно в района на кръстовище и следващата от това невъзможност за пресичане на мисленото продължение на тротоарите, пешеходката е предприела пресичане от дясно наляво спрямо посоката на движение зад автомобила.
Вторият формулиран от касатора въпрос не отговаря на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК, доколкото предполага проверка на правилността на изводите на въззивния съд относно липсата на съпричиняване от страна на пострадалата, а не съставлява принципен въпрос по приложението на материалноправна или процесуалноправна норма. Съгласно задължителните разяснения в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, неправилността е касационно основание по смисъла на чл.281, т.3 от ГПК, а не основание за допускане на касационен контрол. Във фазата на селекция на касационните жалби Върховният касационен съд не проверява правилността на обжалвания акт, съответно не проверява дали въззивният съд правилно е възприел фактическата обстановка по спора или е обсъдил събраните по делото доказателства.
Четвъртият от поставените въпроси касае определянето на конкретния принос от страна на пострадалата пешеходка и предполага доказано по делото съпричиняване, каквото въззивният съд е отрекъл. В този смисъл въпросът не е разрешен в обжалваното решение.
Петият въпрос съставлява оплакване за допуснато процесуално нарушение, поради позоваване от въззивния съд на свидетелските показания на съпрузите на А. П. П. и И. П. Д.. Дори да се приеме като въпрос по приложението на разпоредбата на чл.172 от ГПК, не е установена сочената от касатора допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК. Разпоредбата на чл.172 от ГПК изрично установява възможността да бъдат разпитвани като свидетели лица, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, като предвижда, че те се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. Приложените от въззивния съд критерии за преценка на свидетелските показания са в съответствие със задължителна практика на ВКС, обективирана в решение №700/28.10.2010г. по гр. д. №91/2010г. на ВКС, ІV г. о., постановено по реда на чл.290 от ГПК, в което е прието, че решаващият съд следва да обсъди показанията на свидетелите, посочени от страните по спора, като извърши преценка на достоверността им и доколко с тях се установяват факти от значение за спора, т. е. дадените свидетелски показания следва да се преценяват от съда с оглед всички други данни по делото и като се има предвид възможната тяхна заинтересованост, по смисъла на чл.172 от ГПК. В този смисъл е и Решение №131 от 12.04.2013г. на ВКС по гр. д. №1/2013г., IV г. о., в което се посочва, че заинтересоваността на свидетеля в полза или във вреда на някоя от страните, се преценява с оглед всички други данни по делото, при отчитане на възможната му необективност. Това означава, че към показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност. Не съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти, които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят на противната страна. Преценката обаче следва да бъде обоснована с оглед на другите събрани по делото доказателства и да стъпва на извод, че данните по делото изключват възможността заинтересоваността на свидетеля да е повлияла на достоверността на показанията му. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото гласни доказателства, относими към претърпените от ищците болки и страдания, като е съобразил, че свидетелите са съпрузи на двете ищци, но не е установил противоречия в показанията или други данни по делото, които да внасят съмнение в достоверността им. Както беше посочено, произнасянето по правилността на решението е извън обхвата на производството по чл.288 от ГПК.
Същото се отнася и за последните два въпроса, доколкото са предпоставени от оплакване за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. В този смисъл въпросите представляват питане дали въззивното решение е правилно, дали присъденото обезщетение е справедливо. Дори да се приеме, че въпросът изпълнява общото изискване за достъп до касация, по въпроса, свързан с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС №4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва не само да се изброят, но и да бъдат обсъдени и анализирани в тяхната съвкупност /цитираното от касатора решение №93/23.06.2011г. по т. д. №566/2010г. на ВКС, II т. о., както и и служебно известните на настоящия състав решение №158/28.12.2011г. по т. д. №157/2011г. на ВКС, I т. о. решение №101/18.04.2018г. по т. д. №1858/2017г. на ВКС, II т. о., решение №334/13.11.2018г. по т. д. №2690/2017г. на ВКС, II т. о. и други/. В случая, при определяне на размера на справедливото обезщетение въззивният съд е взел предвид възприетите от съдебната практика критерии, изложил е фактите по спора, анализирал ги е поотделно и в тяхната съвкупност, изяснил е конкретното им значение за определяне на размера на обезщетението, като изрично е съобразил съществувалата силна и трайна привързаност между починалата и нейните близки – дъщери и съпруг, възрастта на В. Л. към момента на произшествието – 66 години, последиците на събитието върху психиката на дъщерите й, проявили се в промяна върху цялостното им светоусещане и изолация от околните, състоянието на стрес и безнадежност, в което е изпаднал съпругът на починалата, с която са го свързвали дълги години щастлив семеен живот. Освен това е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към момента на настъпване на деликта / 2017г./
Следва да се отбележи, че по всички въпроси не е обосновано наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, „точното прилагане на закона и развитието на правото“ формират едно общо основание за допускане на касационния контрол. Релевираният като значим за делото въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, само ако решаването му е свързано с необходимостта от разкриване точния смисъл на приложимата правна норма чрез корективното й тълкуване, когато тя е неясна, непълна или противоречива, както и когато е налице необходимост от промяна на създадената от съдилищата неправилна съдебна практика по приложението на относимата правна норма, или макар и правилна, но формирана при други обществени условия тази практика се нуждае от осъвременяване. В случая касаторът въобще не е навеждал такива доводи. Допълнителната предпоставка по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК е формално наведена без конкретна мотивировка, като не е налице и нужда от преодоляването на възприети от съдилищата правни разрешения по прилагане на правната уредба, непълнота или неяснота на закона, които да налагат отстраняването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения с оглед промяна на обществените условия или изменение на законодателството.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответниците разноски не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършването на такива.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №438/27.04.2021г. по гр. д. № 3346/2020г. на Софийски апелативен съд, 14 граждански състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.