О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 301
гр. София, 30.05.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
изслуша докладваното от съдия Николова т. д. № 1495 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Б. В. и Д. Б. В., в качеството им на правоприемници на починалата ищца Н. Т. Т., срещу решение №257/23.03.2021г. по в. гр. д. № 2385/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав. С него след частични отмяна и потвърждаване на решение № 402/16.01.2020г. по гр. д. № 9662/2017г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 15 състав, е отхвърлен предявеният от касационните жалбоподатели, като правоприемници на починалата ищца Н. Т. Т., против ЗАД „Армеец“ АД иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./; за разликата над сумата 120 000 лв. до сумата от 200 000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 12.10.2015г., както и е отхвърлен предявеният иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за обезщетение за имуществени вреди вследствие същото ПТП за разликата над 2 974,76 лв. до пълния предявен размер от 4 391,39 лв.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касационните жалбоподатели поддържат, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е отчел задължителните критерии по прилагане на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД, не е анализирал установените по делото факти и обстоятелства, които са от значение при определяне на размера на обезщетението, както и не е съобразил съдебната практика по сходни казуси. С оглед на това считат, че определеното обезщетение не съответства на търпените от починалата ищца болки и страдания и на тяхната изключителна интензивност и продължителност. Поддържат още, че по делото не са събрани категорични доказателства за наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Излагат съображения за допуснати от въззивния съд нарушения на разпоредбите на чл.146 и чл.269 от ГПК относно произнасянето по релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване. Поддържат, че обжалваното решение е немотивирано, тъй като съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Молят за отмяна на въззивното решение и за уважаване на предявените искове. Претендират и присъждане на разноски.
Ответникът ЗАД „Армеец“ АД оспорва жалбата, като твърди липса на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК за допускане на касационно обжалване, респективно неоснователност на жалбата по същество.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК, от обхвата на касационния контрол са изключени решенията на въззивните съдилища, постановени по граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и по търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. Съгласно задължителните указания в ТР 3/2019 от 23.02.2022г. по тълкувателно дело №3 по описа за 2019 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС когато, съобразно предмета на материалноправния спор, делото е търговско до приемането на Закона за изменение и допълнение на ГПК /обн., ДВ, бр.100 от 20.12.2019г./ касационно обжалване на въззивното решение е допустимо при цена на иска над 20 000 лева. С изменението на чл.113 от ГПК с посочения Закон за изменение и допълнение на ГПК /обн., ДВ, бр.100 от 20.12.2019г./ е създадено ново процесуално правило, имащо действие и за висящите въззивни производства, според което образуваните дела на и срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. От тази норма следва, че за тях е приложим предвиденият в чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК праг за касационно обжалване от 5 000 лева, когато въззивните решения са постановени след влизане в сила на изменението на чл.113 от ГПК /ДВ бр.100/2019г./ В случая, претенцията на В. Б. В. и Д. Б. В., в качеството им на правоприемници на починалата ищца Н. Т. Т., срещу ЗАД „Армеец“ АД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е в размер под 5 000 лв., поради което въззивното решение, на основание чл.280, ал.3 от ГПК, не подлежи на касационен контрол само в тази му част.
В частта по предявения иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от ПТП, настъпило на 12.10.2015г., въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от Н. Т. Т. неимуществени вреди вследствие процесното ПТП възлиза на 200 000 лв. Съобразил е възрастта на пострадалата в момента на произшествието – 65 г.; обстоятелството, че ищцата е била енергична и работеща, като вследствие процесното ПТП ежедневието й е рязко променено. Отчел е получените множество травми, довели до временна опасност за живота на ищцата; фрактурите на черепа, носа, ляв горен крайник; обстоятелството, че пострадалата е лекувана в болница повече от месец, като е била постоянно на легло, в началото интубирана в реанимация; около три месеца е търпяла много силни болки и умерени до година след ПТП; повече от година е била предимно на легло и с памперси; около две години е имала нужда от чужда помощ за елементарни ежедневни нужни, включително хигиенни; обстоятелството, че фрактурите на лявата ръка са възстановени за срок от шест месеца, след което е останала деформация на ръката, която несъмнено е предизвикала болки; трайно загубената 100 % работоспособност; невъзможността дълго време да познава близките си; психическите увреждания, резултат от получения посттравматичен психоорганичен синдром и дискоординационен синдром, вследствие на които е поставена под ограничено запрещение. Съобразил е също продължителността на основния лечебен и възстановителен период, предвид черепно – мозъчната травма и усложненията от травмите – около три години, както и обстоятелството, че търпените болки и страдания са прекъснати от настъпилата на 23.03.2018г. смърт на ищцата. Отчел е и лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2015г.
Въззивният съд е приел за основателно релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата поради нарушение на нормата на чл.108, ал.2 от ЗДвП. Съобразил е показанията на водача Д. И. и заключението на САТЕ и КСМАТЕ и е приел, че пострадалата пешеходка се е движила на не по – малко от 3,5-4 м. вляво от десния край на платното за движение, а ударът е настъпил на около 3,3 м. вляво от десния край на платното за движение, гледано в посоката на движение на лекия автомобил, при ширина на платното около 11 м. /10,70 м. според протокола за оглед/. Изтъкнал е пояснението, направено от вещите лица в съдебно заседание, че внезапната смяна на посоката на движение от страна на ищцата е била чрез обръщане на 90 градуса наляво и опит за „спасителна маневра“ към левия край на пътното платно, гледано в нейната посока на движение. С оглед на това въззивният съд е приел, че пострадалата се е движела правилно срещу посоката на движение на МПС, но не се е движила възможно най – вляво, както изисква нормата на чл.108, ал.2 от ЗДвП, а почти в средата на пътното платно. Отбелязал е, че липсват данни причина за това да е наличието на препятствие, включително на локва, която да се простира на повече от три метра навътре по платното за движение, и което препятствие ищцата е трябвало да заобиколи. Въззивният съд е заключил, че поведението на пострадалата несъмнено е в причинна връзка с ПТП, тъй като ако тя се бе движила най – вляво, удар не би настъпил, доколкото, с оглед и мястото на удара, лекият автомобил се е движел в лявата част на дясната лента за движение, гледано в неговата посока на движение. При съобразяване на тежестта и броя на нарушенията на всеки един от участниците в ПТП, както и на обстоятелството, че пешеходците са винаги по – уязвими участници в движението, въззивният съд е приел, че приносът на пешеходката възлиза на 40 %. Счел е за неоснователно поддържаното от наследниците на ищцата твърдение, че приносът е само 10 %, като е изтъкнал, че пострадалата грубо е нарушила правилото на чл.108, ал.2 от ЗДвП, движейки се не най – вляво, а почти в средата на пътното платно и допринасяйки по този начин в значителна степен за настъпване на ПТП. С оглед на така приетия процент на съпричиняване, решаващият състав е намалил определеното обезщетение за неимуществени вреди на 120 000 лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК за достъп до касация. Сочат като обуславящи следните въпроси: 1/ Кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети предвид при определяне на справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застраховател?; 2/ Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 от ЗЗД, при определяне на застрахователно обезщетение и кои са критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, и трябва ли да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при причинени телесни увреди в хипотезата на пряк иск срещу застрахователя?; 3/ Липсата на посочване, анализ, съобразяване на задължителните критерии по приложение на чл.52 от ЗЗД при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и на конкретните за разглежданото дело факти, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение, в нарушение на задължителното ППВС № 4/1968г.?; 4/ Следва ли съдът при приложението на чл.52 от ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост?; 5/ Длъжен ли е съдът да взема предвид всички увреждания на пострадалия и последиците за здравето и психиката?; 6/ Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя на риск „Гражданска отговорност“ на автомобилистите като критерий, наред с всички останали за определяне на размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД?; 7/ Следва ли при определяне на справедливо застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, установени към датата на застрахователното събитие, които отразяват промените в икономическите условия и специфичното им проявление за всяко дело?; 8/Игнорирането на съществени и значими обстоятелства, непосочването и неотчитането в достатъчна степен на задължителните критерии с оглед специфичното им проявление за всяко дело, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливостта?; 9/ Длъжен ли е съдът да посочи всички съществени критерии и да ги съпостави реално с доказателствата по делото, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968г.?; 10/ Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а други не кредитира?; 11/ Допустимо ли е въззивната инстанция да приеме за установено конкретно възражение за съпричиняване, каквото не е поддържано във въззивната жалба?; 12/ Има ли право въззивният съд да се произнася по факти и доводи, които не са твърдени във въззивната жалба?; 13/ Какъв е обхватът на въззивната проверка и може ли въззивният съд да се произнася по основания за неправилност, в това число и по неподдържано конкретно възражение за съпричиняване, извън посочените във въззивната жалба?; 14/ Допустимо ли е въззивната инстанция да преразглежда изводите на първата инстанция относно подлежащите на доказване факти, обсъждайки факти, по отношение на които не е извършено разпределение на доказателствената тежест в доклада, без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл.146 от ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти?; 15/ Дължи ли въззивният съд даване на указания на ищеца относно възможността за предприемане на нови процесуални действия за изпълнение на указанията в доклада по чл.146 от ГПК, при положение че не е кредитирал събрани пред първа инстанция доказателства, които са били кредитирани от първоинстанционния съд?; 16/ Какви са правомощията на въззивния съд при разрешаване на материалноправния спор при неправилно разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд и без въззивният съд да е указал на страните да посочат относими доказателства по спора?; 17/ Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти, и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?; 18/ При определяне на размера на съпричиняването трябва ли съдът да посочи критерии за определянето му?; 19/ При определяне степента на съпричиняване следва ли да бъде направена съпоставка между тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за настъпването на съвкупния вредоносен резултат? Твърдят, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, като от първи до девети въпроси включително се позовават на решение №31/25.03.2014г. по т. д. №1203/2013г. на ВКС, II т. о., решение №1/26.03.2012г. по т. д. №299/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 121/09.07.2012г. по т. д. № 60/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 130/09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, II т. о., решение № 88/09.07.2012г. по т. д. №1015/2011г. на ВКС, II т. о. и решение №215/03.02.2017г. по т. д. № 2908/2015г. на ВКС, I т. о.; по десети въпрос – на решение №3/15.03.2016г. по гр. д. №2526/2015г. на ВКС, III г. о., решение №548/06.12.2010г. по гр. д. №1119/2009г. на ВКС, III г. о., решение №37/29.03.2012г. по гр. д. №241/2011г. на ВКС, I г. о., решение №331/04.07.2011г. по гр. д. №1649/2010г. на ВКС, IV г. о., решение №36/24.03.2014г. по т. д. №2366/2013г. на ВКС, II т. о., решение №69/23.07.2014г. по т. д. №1874/2013г. на ВКС, I т. о., решение №126/18.10.2019г. по т. д. № 1785/2018г. на ВКС, II т. о. и Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; по въпроси от единадесети до тринадесети включително – на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 84/28.02.2012г. по гр. д. № 1430/2011г. на ВКС, IV г. о., решение № 176/08.06.2011г. по гр. д. № 1281/2010г. на ВКС, III г. о., решение №665/01.11.2010г. по гр. д. № 242/2009г. на ВКС, IV г. о. и решение №503/05.01.2012г. по гр. д. № 77/2011г. на ВКС, IV г. о.; по въпроси от четиринадесети до шестнадесети включително – на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение №74/26.07.2017г. по т. д. №1047/2016г. на ВКС, I т. о., решение №71/16.08.2017г. по гр. д. №60343/2016г. на ВКС, II г. о., решение №63/24.02.2015г. по гр. д. № 4054/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №209/04.11.2016г. по гр. д. № 1539/2016г. на ВКС, I г. о. и решение №87/27.06.2019г. по гр. д. № 4808/2018г. на ВКС, II г. о., а по осемнадесети и деветнадесети въпроси – на решение № 118/27.06.2014г. по т. д. №3871/2013г. на ВКС, I т. о.
Касационните жалбоподатели поддържат и наличието на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Формулираните от касационните жалбоподатели първи, втори, трети, четвърти, пети, осми и девети въпроси могат да бъдат обобщени като правен въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. Този въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил изхода на спора, поради което е осъществено общото основание по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая обаче не е налице допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Съгласно практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23.12.1968г., както и в цитираните от касаторите решение №31/25.03.2014г. по т. д. № 1203/2013г. на ВКС, II т. о., решение №151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012г. на ВКС, II т. о., решение №130/09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, II т. о. и решение №88/09.07.2012г. по т. д. № 1015/2011г. на ВКС, II т. о., понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинени телесни увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС.
В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид специфичните за конкретния случай обстоятелства, значими за установения в чл.52 от ЗЗД принцип на справедливостта, като е съобразил данните от заключението на съдебно – медицинската експертиза относно претърпените от пострадалата травматични увреждания, както и свидетелските показания относно претърпените от нея физически и психически страдания. Правилността на изводите, до които съдът е достигнал при преценката на установените по делото факти не подлежи на проверка в стадия по селекция на касационните жалби.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по шестия и седмия въпроси, доколкото при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд изрично е посочил, че следва да бъдат съобразени лимитите на застрахователните обезщетения и икономическите условия в страната към 2015г. С това съдът е съобразил практиката на ВКС, обективирана в цитираното от касаторите решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о., както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение №83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, II т. о., решение №88/17.06.2014г. по т. д. № 2974/2013г. на ВКС, II т. о., решение №101/03.07.2014г. по т. д. № 4391/2013г. на ВКС, II т. о. и други, в които е прието, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент.
Десетият и преповтарящият го седемнадесети въпрос, относно задълженията на въззивния съд, регламентирани в чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 от ГПК, са обуславящи за изхода на спора и отговарят на общия селективен критерий по чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в цитираните от касаторите Тълкувателно решение №1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.1, т.2 и т.3/, решение № 176/08.06.2011г. по гр. д. № 1281/2010г. на ВКС, III г. о., решение № 74/26.07.2017г. по т. д. № 1047/2016г. на ВКС, I т. о., решение №71/16.08.2017г. по гр. д. № 60343/2016г. на ВКС, II г. о., решение №63/24.02.2015г. по гр. д. № 4054/2014г. на ВКС, IV г. о., решение №209/04.11.2016г. по гр. д. № 1539/2016г. на ВКС, I г. о., решение №87/27.06.2019г. по гр. д. № 4808/2018г. на ВКС, II г. о., както и в служебно известните на настоящия състава решение № 202/21.12.2013г. по т. д. №866/2012г. на ВКС, I т. о., решение № 76/12.06.2012г. по т. д. № 377/2011г. на ВКС, II т. о., решение № 581/30.09.2010г. по гр. д. № 1019/2009г. на ВКС, III т. о. и други. С оглед твърденията на касаторите, че въззивният съд не е анализирал установените по делото факти и обстоятелства и не е обсъдил събраните по делото доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, вследствие на което е постановил немотивирано решение, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за проверка съответствието на обжалвания акт с посочената по – горе практика на ВКС.
Единадесети, дванадесети и тринадесети въпрос относно приложението на чл.269 от ГПК не се явяват обуславящи за изхода на производството, доколкото оплакванията на жалбоподателите, че въззивният съд се е произнесъл по нерелевирано от застрахователя възражение за съпричиняване, не съответстват на данните по делото. Във въззивната си жалба ЗАД Армеец АД, поддържа, че приетият от съда принос от страна на Н. Т. в размер на 50% е неправилно определен, тъй като той е значително по – голям от приноса на водача на лекия автомобил. Изрично в жалбата са изтъкнати действията на пешеходката, в които се изразява този принос, както и разпоредбите на ЗДП, които според жалбоподателя са нарушени. Същевременно в насрещната жалба на касаторите, е направено оплакване за неправилно завишаване на размера на приноса на пострадалата. Въззивният съд е обсъдил въведените в жалбата на застрахователя фактически твърдения относно действията на пострадалата, с които тя е допринесла за настъпването на вредите, но е приел за основателни доводите на жалбоподателите – ищци за неправилно завишаване на размера на съпричиняване и е намалил същия на 40%. По този начин въззивният съд не е нарушил установените в чл.269 от ГПК ограничения в обсега на въззивната дейност. Самите действия, в които се изразява съпричиняването могат да бъдат конкретизирани от съда с оглед събраните по делото доказателства относно механизма на настъпване на произшествието, без да се извършва подмяна на заявеното от ответника защитно възражение.
Последните два въпроса, касаещи приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД и доказването на съпричиняването на вредата от пострадалия са релевантни за делото, тъй като от отговора им зависи изходът на спора по предявения иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./. Изпълнено е и изискването на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, доколкото съгласно постоянната практика на ВКС – решение №15/19.02.2020г. по т. д.№146/2019г. на ВКС, ТК, ІI т. о., решение №118 от 27.06.2014г. по т. д.№3871/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение №97 от 06.07.2009г. по т. д.№745/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №206 от 12.03.2010г. по т. д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №98 от 24.06.2013г. по т. д.№596/12г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №16 от 04.02.2014г. по т. д.№1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т. о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК, при определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие.
Отговорът на останалите въпроси е обусловен от отговора на обобщения въпрос за правомощията на въззивния съд, по който се допуска касационно обжалване.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС намира, че касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли съдът, в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а други не?“; 2.„При определяне степента на съпричиняването, следва ли да бъде направена съпоставка на тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат?“ за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с посочената по – горе практика на ВКС.
Не следва да бъде разглеждан довода на касаторите за очевидна неправилност на атакуваното решение, след като е налице предпоставката по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допустимост на касационния контрол.
На основание чл.83, ал.1, т.4 от ГПК, касаторите са освободени от държавна такса за настоящото производство.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на В. Б. В. и Д. Б. В., в качеството им на правоприемници на починалата ищца Н. Т. Т., срещу решение № 257/23.03.2021г. по в. гр. д. №2385/2020г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, в частта, с която е потвърдено решение №402/16.01.2020г. по гр. д. №9662/2017г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, 15 състав, за отхвърляне на предявения от В. Б. В. и Д. Б. В., в качеството им на правоприемници на починалата ищца Н. Т. Т., срещу ЗАД „Армеец“ АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./; за разликата над сумата от 2 974,76 лв. до пълния предявен размер от 4 391,39 лв., съставляващи обезщетение за имуществени вреди вследствие ПТП, настъпило на 12.10.2015г., ведно със законната лихва от 12.10.2015г. до окончателното изплащане.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 11681/23.07.2020г. по в. гр. д. № 5572/2019г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, в останалата обжалвана част.
Делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му пред друг състав на Върховен касационен съд, ТК, в частта за оставяне без разглеждане на касационната жалба, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.