О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 150
София, 25.03.2022 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на І т. о. в закрито заседание на девети март през две хиляди и двадесет и втора година в състав:
Председател: Е. Ч.
Членове: И. П.
Десислава Добрева
като изслуша докладваното от съдията Петрова т. д. № 1326 по описа за 2021 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Я. П. П. срещу решение № 12550 от 23.12.2020г. по в. гр. д.№ 367/2020г. на Софийски апелативен съд в частта за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ, предявен срещу ЗД”Б. И. АД, за разликата над 64 000лв. до 80 000лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на майката на ищеца, настъпила на 05.05.2016г., в резултат от причинени при пътно произшествие от 24.03.2016г. телесни увреждания. Решението на САС в частта за отхвърляне на иска за разликата над 80 000лв. е влязло в сила.
Касаторът се позовава на касационните основания по чл.281,т.3 ГПК, оспорвайки правилността на решението в частта за приетото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. Твърдението е, че съдът се е произнесъл по непредявено възражение - при отсъствие на конкретно възражение за принос. Посочва, че с отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение с довода, че пешеходката предприела пресичане на необозначено за целта място, не е подсигурила лице, което да й помага, като изцяло с поведението си се е поставила в превишен риск спрямо нормалния, с което съпричинява вредата си. Излага становище, че в хода на производството е установено, че пострадалата не е пресичала пътното платно, а се е движила правомерно предвид липсата на банкет/тротоар, т. е. не е установено пресичане на пътното платно по смисъла на ЗДвП, а застрахователят не е въвел възражение за неправомерно движение по пътното платно. Като евентуален поддържа довод, че дори да бъде счетено за надлежно релевирано възражението за съпричиняване, което следва да бъде разгледано от съда, в хода на производството не е проведено успешното му главно и пълно установяване, което е в тежест на ответната страна. Възразява, че не е установена и причинната връзка на движението на пешеходката и настъпването на инцидента. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на обезщетение от 80 000лв. - в размера, приет за справедлив от въззивния съд, но без отчитане на допринасяне по смисъла на чл.51,ал.2 ЗЗД.
В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите:
1/Следва ли съдът да приложи института на съпричиняване по чл.51,ал.2 ЗЗД, когато ответникът по иск за обезщетяване на вреди от деликт не е навел по делото конкретно възражение и твърдения в тази насока и в този смисъл допустимо ли е въззивният съд да приема за установени или за неустановени факти, които изобщо не са били въведени от страните пред първата съдебна инстанция. Твърдението е за противоречие на обжалвания акт с решенията по чл.290 ГПК, постановени по т. д.№ 540/2012г. на І т. о. и по гр. д.№ 497/2012г. на ІV г. о. на ВКС.
2/Въпросът за приложението на чл.51,ал.2 ЗЗД и че изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения и че намаляването на дължимото обезщетение предполага доказването по безспорен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Въведена е същата допълнителна предпоставка с позоваване на решенията по т. д.№ 2317/2016г. на ІІ т. о., по т. д.№ 44/2012г. на ІІ т. о., по т. д.№ 596/2012г. на ІІ т. о., по т. д.№ 2309/2019г. на І т. о. на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Касаторът се позовава и на директното основание за касационен контрол - очевидна неправилност като препраща към аргументи, изложени в касационната жалба.
В писмен отговор ЗД”Б. И. АД оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба.
За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното:
Ищецът е претендирал заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на своята майка С. Н. П., причинена в резултат на пътно произшествие от 24.03.2016г. по вина на застрахования при ответното застрахователно дружество водач на л. а.”ВАЗ 2101” Н. Г., установена с влязла в сила присъда, в размер на 100 000 лв./съгласно допуснатото увеличение/ - частична претенция от вземане в общ размер от 150 000лв., ведно със законната лихва от завеждане на иска. Първоинстанционният съд е счел иска за основателен до размер на 50 000лв. Отрекъл е за установено наличието на съпричиняване от страна на загиналата по съображения, че не са ангажирани доказателства в тази насока и е уважил иска по чл.432,ал.1 КЗ иск за сумата 50 000лв., ведно със законна лихва от завеждане на иска, като претенцията за разликата до предявения размер е отхвърлена.
Въззивната инстанция е била сезирана с жалби на двете страни. Ищецът е обжалвал решението в отхвърлителната част с доводи за неправилно приложение на критерия по чл.52 ЗЗД. Ответното застрахователно дружество е обжалвало решението с искане за отмяната му и отхвърляне изцяло на претенцията, или намаляване на обезщетението, поддържайки, че неправилно е не е уважено възражението за съпричиняване, тъй като съобразно показанията на водача, починалата е била ударена на пътното платно, където се е намирала противоправно и се е поставила в завишен риск.
По делото е установено, че водачът и пострадалата са съседи, произшествието е настъпило на улицата, на която живее Г. в [населено място], общ. К.. Около 18 часа на 24.03.2016г. пешеходката се придвижвала от къщата на Г. към центъра на селото в дясната част на пътното платно. Водачът се качил в паркирания пред дома му автомобил и потеглил на заден ход също към центъра на селото - в посока на движение на пешеходката, която била с гръб към него. Автомобилът изминал 15 метра, застигнал е пешеходката в гръб, и я бутнал със задния калник.
Въззивната инстанция е мотивирала, че справедливият размер на обезщетението е 80 000лв., посочвайки като подлежащи на преценка при определянето му възрастта на ищеца /61г./ и на починалата /85г./, обстоятелството, че ищецът живее от 15 години в САЩ, през които е идвал в България около 2-3 пъти; че отношенията между родствениците са били много близки, независимо, че общуването им е било дистанционно.
Въззивната инстанция е посочила, че възражението на ответната страна за съпричиняване е въведено с отговора на исковата молба с твърдението, че починалата е предприела пресичане на необозначено за това място. Счела е, че това възражение е неконкретизирано, но след като първоинстанционният съд го е разгледал и го е приел за недоказано, за въззивната инстанция възниква задължението да се произнесе по него, позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решението по т. д.№ 485/2019г. на І т. о. на ВКС. Мотивирала е, че не се установява пешеходката да е предприела пресичане на платното за движение, но от показанията на ангажирания от ответника свидетел - водачът на автомобила, се установява, че пешеходката е вървяла по пътното платно, независимо, че от двете страни има банкет - затревена площ. При становище, че свидетелят не установява невъзможност тази тревна площ да се използва за движение на пешеходци, не установява да е непригодна за използване за тази цел, съставът на САС е приел, че действията на пострадалата обективират нарушение на разпоредбата на чл.108,ал.1 ЗДвП /нарушаване на задължението за движение по тротоар или на банкета на пътното платно/. По тези съображения е прието съпричиняване в степен 20%, което е обусловило частична отмяна на решението в частта за отхвърляне на иска за разликата до 64 000, уважаването му за още 14 000лв. и потвърждаване на първоинстанционния акт за разликата до предявения размер. Както се посочи касационната жалба е насочена срещу въззивния акт за отхвърляне на иска за разликата до 80 000лв.
Искането за допускане на факултативния касационен контрол не следва да бъде уважено:
Неотносима е въведената от касатора към първия въпрос допълнителна предпоставка чрез решенията, на които той се позовава - решението по т. д.№ 540/2012г. на Първо т. о. на ВКС дава отговор на въпроса, че съдът не се произнася служебно по приложението на разпоредбата на чл.51,ал.2 ЗЗД, а разрешението в акта по чл.290 ГПК по гр. д.№ 479/2012г. на ІV г. о. на ВКС е, че съдът не следва да се произнася по непредявено възражение. Цитираната от касатора към първия въпрос практика не е относима към хипотезата, в която първоинстанционният съд се е произнесъл по „неконкретизирано” /според касатора/ възражение за съпричиняване, но тези негови изводи - това произнасяне не е било въведено във въззивното производство като оплакване за допуснато процесуално нарушение. Първостепенния съд не е дал правна квалификация на възражението за съпричиняване, но е отхвърлил основателността му по съображения, че не са ангажирани доказателства. Произнасянето на СГС по възражението по чл.51,ал.2 ЗЗД е предмет на въззивната жалба на ответното дружество. В отговора на въззивната жалба ищецът не е навел довод, че първоинстанционният съд е разгледал неконкретизирано възражение за принос на пострадалата. Изрично е посочил, че неправилно и необосновано ответникът се позовава на допуснат съществен пропуск от съдебния състав при формиране на крайните му изводи относно наличието на съпричиняване; че съдът е съобразил в цялост приобщения доказателствен материал за отсъствие на допуснати нарушения на ЗДвП от страна на починалата, които да се намират в пряка в причинна връзка и да са предизвикали настъпването на процесния инцидент; че в хода на първоинстанционното производство е безспорно установено, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата пешеходка. Твърдението в отговора по чл. 263,ал.1 ГПК е, че според събраните доказателства, ударът е настъпил непосредствено до края на асфалтираната част на пътя или на затревената площ, но не и при извършване от страна на пострадалата пресичане; действията на пострадалата са се изразявали единствено в ход по пътното платно, предвид невъзможността за използване на тротоарното пространство /в случая затревен банкет/, като тя е била застигната в гръб.
В конкретния случай ответникът е въвел възражение, че пешеходката неправомерно се е движила/намирала на пътното платно като действията й са квалифицирани като „пресичане”. Касаторът не поставя въпрос дали решаващият състав е имал правомощие съобразно разпоредбата на чл.269, изр. второ ГПК, очертаваща обхвата на въззивната дейност, да преценява дали възражението за съпричиняване е конкретизирано или не, като се има предвид, че във въззивната жалба на ответника този въпрос очевидно няма как да е засегнат, а същевременно, както се посочи, в отговора си на тази жалба ищецът не твърди, че този довод е непрецизиран и във въззивната си жалба не е въвел оплакване за допуснато процесуално нарушение поради обсъждане на неконкретизирано възражение.
Отсъства основание за преценка въззивното решение да е постановено в отклонение от практиката, формирана по реда на чл.290 ГПК по втория поставен въпрос. Въпросът е предпоставен от теза на касатора /съставляваща касационно оплакване за неправилност/, че изводът на въззивната инстанция за съпричиняване от пешеходката почива на предположения, не е основан на приети за установени нейни нарушения на правилата за движение на пешеходците, които са способствали или са улеснили настъпването на вредоносния резултат. Изводите на въззивната инстанция са основани на приетата за установена фактическа обстановка по делото въз основа на кредитиране на показанията на причинителя на пътното произшествие. Същевременно в мотивите към осъдителната присъда е прието от фактическа страна, че когато автомобилът се е приближил на разстояние от около 4.8 метра от пострадалата, тя е направила две крачки в страни към средата на платното за движение, което обяснява причината за удара между лявата задна част на движещия се на заден ход лек автомобил и застигнатата в гръб пешеходка.
Неоснователно е и искането за допускане на касационното обжалване на директното основание – очевидна неправилност. При обосноваването на тази предпоставка касаторът препраща към аргументи, изложени в касационната жалба, но в нея за посочени единствено съображения за неправилност на съдебния акт.
Разноски за производството не се присъждат, тъй като такива не са претендирани с отговора на касационната жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т. о.
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № 12550 от 23.12.2020г. по в. гр. д.№ 367/2020г. на Софийски апелативен съд, ГО, 10 състав в обжалваната от касатора част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: