О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 127

гр. София, 25.03.2022 год.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: Б. Б.

П. Х.

Като изслуша докладваното от съдия П. Х. ч. т.д. № 6/2022 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. Н. Д. и К. Х. М. двамата заедно упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, срещу определение № 2648 от 12.10.2021 г. по в. ч.гр. д. № 2644/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав, с което е оставена без уважение частната им жалба против определение № 263801 от 14.07.2021 г. по т. д. № 657/2020 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 10 състав. С последното на основание чл. 130 ГПК производството по делото е прекратено като недопустимо.

В частната касационна жалба се излагат доводи, че определението е неправилно – незаконосъобразно и необосновано, поради което се претендира неговата отмяна и връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Твърди се, че в случая всички процесуални предпоставки за допустимост на иска са налице, а обявяването за противоконституционна на разпоредбата на чл. 60а ЗБН няма за последица недопустимост на производството, образувано по този иск, а има отношение към съществото на спора.

Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя следните въпроси, за които поддържа, че са включени в предмета на делото и са обусловили изхода му: 1. Какъв е характерът на нормата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН – процесуален или материален?; 2. Намира ли правното си основание в чл. 124, ал. 1 ГПК предявеният иск?; 3. Обявяването на противоконституционността на чл. 60а, ал. 1 ЗБН води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до предявен осъдителен иск?; 4. Допустимо ли е прекратяване на производството и връщане на исковата молба в случай на обявена противоконституционност на законовата норма, на която се е позовал ищецът в исковата си молба, на етап от развитие на съдебното производство, когато липсва доклад по делото и спорът не е квалифициран от съда като такъв по обявената за противоконституционна законова разпоредба? и 5. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото поради обявена противоконституционност на правната норма, на която същият се е позовал в исковата си молба?

Частният касатор сочи и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, обоснована с приетата недопустимост на иска без наличие на доклад от съда и правна квалификация от една страна, и приетата недопустимост на осъдителен иск, какъвто е допустим по чл. 124, ал. 1 ГПК.

Ответникът по частната касационна жалба – „Алберия“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, излага съображения, че не са налице основания за допускане на обжалваното определение до касационен контрол, а по същество – за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да потвърди обжалваното определение, съставът на въззивния съд е съобразил, че: производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 1 ЗБН (в редакцията, действаща след 19.04.2019 г.), против „Алберия“ ЕООД с искане ответникът да бъде осъден да върне в масата на несъстоятелността на банката сумата 1 000 000 лв., представляваща имущество с произход от „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, ведно със законната лихва от деня на предявяването на исковата молба до окончателното изплащане; с влязло в сила на 11.06.2021 г. Решение № 8 от 27.05.2021 г. по конст. д. № 9/ 2020 г. Конституционният съд на Републиката е обявил за противоконституционна разпоредбата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН, на основание на която е заявена исковата претенция; както и че според приетото в Решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г. по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключили правоотношения и такива, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага.

Изхождайки от тези съображения, въззивният състав е посочил, че съществуването и надлежното упражняване на правото на иск е обусловено от наличието на установените в закона процесуални предпоставки, които трябва да бъдат налице не само към деня на предявяването на иска, но и през цялото развитие на исковия процес. По-късното отпадане на процесуалните предпоставки погасява правото на иск или прави упражняването му ненадлежно, така че става пречка за развитието на процеса, поради което и задължението на сезирания с молбата съд да следи за допустимостта на иска не приключва с проверката по чл. 130 ГПК, а продължава да е в сила до постановяването на решение по повдигнатия пред него спор.

Приел е, че в конкретния случай при надлежно предявен иск с правно основание чл. 60, ал.1, т. 1 ЗБН в хода на производството по делото се е осъществил юридически факт, правните последици от който се свързват с възникването на пречка за упражняването на правото на иск, като този факт е влязлото в сила решение на Конституционния съд, с което цитираната разпоредба е била обявена за противоконституционна и по силата на предходно решение на Конституционния съд не следва да се прилага спрямо правоотношение, предмет на висящо съдебно производство, каквото е настоящото.

Въззивният съд се е позовал и на разпоредбата на чл. 14, ал. 6 ЗКС, съгласно която решенията на съда са задължителни за всички държавни органи, юридически лица и граждани.

Настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което според чл. 274, ал. 3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на делото, обусловил решаващата правна воля на съда и от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен задължението на частния касатор да посочи правен въпрос, съответстващ на тези критерии, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се обоснове и някоя от допълнителните предпоставки по т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Формулираните от частния касатор въпроси, с изключение на третия, не попадат в обхвата на основния селективен критерий за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не съответстват на мотивите на въззивния съдебен акт и правната воля на съда. По нито един от тях съдът не е изложил съображения, които да са обусловили изхода на делото. Първите два въпроса, както и въпрос № 4 изобщо не са обсъждани от въззивния съд. Доколкото в обжалваното определение липсва произнасяне по отговорността на страните за разноски, последният въпрос също е ирелевантен за допускане на касационния контрол. Ето защо, по отношение на тези въпроси не следва да бъде обсъждано заявеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Третият въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, е включен в предмета на делото и е обусловил решаващата воля въззивния съд, че обявената противоконституционност на разпоредбата на чл. 60а ЗБН обуславя недопустимост, а не неоснователност на иска по чл. 60а ЗБН. Независимо от наличието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, касационният контрол и по този въпрос не може да бъде допуснат, тъй като не е налице наведеният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. По въпроса дали обявяването на противоконституционността на правна норма и в частност тази на чл. 60а от ЗБН рефлектира върху правото на иск или е съобразимо като обстоятелство при произнасяне по съществото на спора, е формирана практика, с която въззивният съд се е съобразил изцяло. Съобразно дадените от различни състави на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК разяснения – решение № 60167 от 22.12.2021 г. по т. д. №1284/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 60131 от 15.12.2021 г. по т. д. № 2676/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 60158 от 03.12.2021 г. по т. д. № 763/2020 г. на ВКС, I т. о., решение № 60142 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2675/2019 г. на ВКС, I т. о. и други, предвид обявяването за противоконституционна на разпоредбата на чл. 60а от ЗБН, с която се постига ефектът на абсолютна нищожност, която е несъвместима и явно надхвърляща конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността, която цел в законодателството се постига посредством норми, съдържащи елементите на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици, исковите производства по този текст са недопустими. С разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от КРБ е регламентирано правилото за действие на решението за противоконституционност занапред (ex nunc), като с решение № 22/1995 г. по конст. д. № 25/1995 г. на Конституционния съд е прието, че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. С решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст. д. № 5/2019 г., Конституционният съд на Р. Б. постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага – този закон фактически (макар и да не е отменен) не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл. 5, ал. 1, че никой закон не може да й противоречи, а ако й противоречи, той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица липса на право на иск - абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно в течение на цялото производство, и недопустимост на решенията, ако такива са постановени. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с целените от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав.

С оглед наличие на практика на ВКС, в съответствие с която е постановен обжалваният акт, и липса на промяна на законодателството или на обществените условия, обуславящи необходимост от даване на ново тълкуване, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е недоказано.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол.

При този изход на делото, на основание чл. 62, ал. 2 ЗБН, частният касатор следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер на 15 лв.

Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 2648 от 12.10.2021 г. по в. ч.гр. д. № 2644/2021 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, шести състав.

ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], да заплати по сметка на Върховен касационен съд държавна такса в размер на 15 (петнадесет) лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: