О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 482

гр. София, 05.02.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 3522/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното :

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената касационна жалба от М. Т. Г. и Т. В. Х. -ответници в производството, чрез процесуалния им представител адв.Д. П. Е. от АК – В., срещу въззивно решение № 670/25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2143/2021 г. на ОС – Варна в частта, в която са уважени предявените срещу тях двете искове (съобразно уточнение на предмета на касационната жалба с молба вх№ 21179/14.09.2022 г.), с оплаквания за неправилност на въззивното решение, искане за неговата отмяна изцяло и отхвърляне на предявените искове. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК за допускане касационното обжалване.

Насрещната странa ЕТ „Виделия – Д. Х. – Д. А. Х., чрез пълномощника си адв. Г. Н. от АК – В., оспорва касационната жалба с писмен отговор като неоснователна, възразява да е налице соченото основание за допускане на касационното обжалване.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, при преценката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:

С обжалваното въззивно решение, постановено в производство по чл.294 ГПК, е потвърдено изцяло първоинстанционното решение № 358/25.11.2019 г. по гр. д. № 876/2018 г. на РС - Провадия, с което всеки един от ответниците М. Т. Г., Р. В. П., Т. В. Х. и К. Р. В., е осъден да заплати на основание чл.72, ал.1 ЗС на ЕТ “Ведилия - Д. Х. сумата от по 21 650лв., представляваща припадащата се съобразно наследствените дялове на всеки от ответниците части от сумата от 86 600 лв., с която се е увеличила стойността на имот, съставляващ УПИ * -*, *, в кв.33 по плана на [населено място], [улица], вследствие на построена сграда в периода 1995г. – 1996г.- магазин 1 в партерен етаж на предвидената за изграждане ЖСК „Елва“, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба- 17.07.2018г. до окончателното им изплащане, както и посочени в решението разноски в тежест на ответниците, като въззивният съд се е произнесъл и относно разноските за въззивното производство и в първото касационно производство, също възложени в тежест на ответниците.

Другите ответници в производството - Т. В. Х. и К. Р. В., не са подали касационна жалба срещу новото въззивно решение, по отношение на същите то е влязло в сила и не е предмет на проверка в настоящото касационно производство. Ответниците не са необходими другари в производството.

Касационната жалба на М. Т. Г. и Т. В. Х. срещу въззивното решение в частите, в които е налице произнасяне по отношение на тях, е допустима.

Делото е за втори път пред касационната инстанция.

С решение № 60075 от 18.08.2021 г. по гр. д. № 2799/2020 г. на ВКС, II г. о., е отменено първото въззивно решение по в. гр. д. № 351/2020 г. на ОС-Варна, с което е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане всеки един от ответниците М. Т. Г., Р. В. П., Т. В. Х. и К. Р. В. да заплати на основание чл.72, ал.1 ЗС на ЕТ “Ведилия - Д. Х. , [населено място], сума от по 21 650лв., представляваща припадащата се съобразно наследствените дялове на всеки от ответниците части от сумата от 86 600лв., с която се е увеличила стойността на имот, съставляващ УПИ * - *, *, в кв.33 по плана на [населено място], [улица], вследствие на построена в него сграда в периода 1995 г. – 1996 год. - магазин 1 в партерен етаж на предвидената за изграждане ЖСК „Елва“, ведно със законната лихва върху сумите от датата на подаване на исковата молба - 17.07.2018г. до окончателното им изплащане, както и разноски за исковото и обезпечително производство, като делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане.

С отменителното решение на касационния съд е прието, че първото въззивно решение е неправилно, защото изводите на съда кое лице е подобрител на процесния чужд недвижим имот и кое лице е легитимирано да заяви иска по чл. 72, ал.1 ЗС и в какво качество, се явяват необосновани, без да почиват на точната преценка на доказателствения материал и при сериозен пропуск от страна на решаващия съдебен състав в първата и във въззивната инстанция за съдействие по изясняване спора, при индикиращи доказателства, че ЕТ“Ведилия –Д. Х. се явява универсален правоприемник на ЕТ“ Ведилия – Х. Х. - последният подобрител на процесния имот към 1995-96 г. и при липсата на доказателства за установяване на предпоставките „поемане на предприятие“ на едноличния търговец по см. на чл.60 ТЗ и за обема на поетите имуществени права, което е от значение както за точната правна квалификация на исковете, така и за правилното приложение на императивна материално правна норма. Посочено е, че квалификацията на исковете следва общия фактически състав на чл. 59 ЗЗД, ако в обема на поетите през 2022 г. имуществени права от настоящия ищец по чл.60, ал.2 ТЗ се включва и процесното вземане за подобрение, че изводът на въззивния съд за определяне на конкретния размер на вземането за подобрение не е убедително аргументиран предвид броя на изслушаните експертизи, снимковия материал и значителната разлика в дадените стойности на подобренията, че неправилен е изводът на съда за размера на отговорността на всеки от ответниците - по 1/4, защото наследствените права не са в равен обем за всеки от наследниците - ответници, доколкото не е отчетена извършената разпоредителна сделка от бащата Р. В. Г. в полза на сина му В. Р. Г. през 1983 г. срещу задължение за издръжка и гледане по време на брака му с М. Т. Г., нито последващото разпореждане от В. Г. заедно с родителите му при учредяване правото на строеж, при което в наследството не се включвал целият недвижим имот, а само 1/2 идеална част, че по изложените съображения за неправилност на изводите на въззивния съд относно правната квалификация на исковете и естеството на вземането, изводите на решаващия съд относно определяне момента на изискуемост на вземането и момента, от който следва да тече срокът на погасителната давност, не могат да бъдат споделени. Делото е върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав от етапа на разпоредително заседание.

При повторното въззивно разглеждане на спора пред ОС-Варна по гр. д. № 2145/2021 г., на ищеца e указанo, в изпълнение указанията на касационния съд, да представи доказателства за правоприемство между сочения с исковата молба извършител на подобренията и претендиращия увеличената стойност на имота, което да го легитимира активно за обема на поетите имуществени права от негова страна към 2002 г., да изложи обстоятелства за обосноваване интереса от иска срещу сочените ответници като съобрази, че надлежни такива са лицата-собственици на имота към момента на отпадане правното основание на владелеца-ищец, също и да уточни на какво основание са предявени исковете срещу ответниците - дали за получената от тях част от продажната цена на подобрен имот през 2013 г. или за неоснователното им обогатяване, като във втория случай да съобразят, че искът би бил допустим, само ако няма друг иск, с който да се защити или такъв друг иск е бил недопустим от момента на възникване правото да се иска увеличената стойност на имота. При новото въззивно разглеждане на спора, от страна на ищеца е изрично уточнено с писмена молба, подадена в съда на 30.11.2021 г, че всички средства и усилия за изграждането и довършването на сочения магазин 1, са били вложени, съответно извършени от ЕТ “Ведилия – Х. Х. , като физическото лице Х. Х. е действал в качеството му на едноличен търговец, в периода от сключения между него и първоначалния суперфициар „Интерконтитентал Варна“ ООД предварителен договор 18.11.1994 г. до издаване разрешението за ползване на магазина като търговски обект 28.12.1995 г. , като междувременно е и придобил правото на строеж за същия магазин по надлежен ред, т. е. в период повече от 1 година в качеството си на добросъвестен владелец фактически е построил и довършил магазина, с което е увеличил стойността на чуждия поземлен имот. Така е обоснована активната материална легитимация на ищеца по иска както универсален правоприемник на лицето, извършило подобрението, и пасивната на ответниците - като наследници на лицата-собственици на терена, в който е изградено подобрението, към момента на обедняването (извършване на подобрението), без значение последващо прехвърляне. Относно обема на отговорността на всеки от ответниците се позовава на датата на сключване на гражданския брак между наследодателя и съсобственик на терена В. Г. и ответницата М. Г., която е преди В. Г. да получи дял в съсобствеността, както е заявено още в исковата молба, при което всеки от ответниците е притежавал по наследяване по 1/4 ид. ч. от терена. По молбата на въззивника-ищец ответниците са взели становище, оспорили са твърдението за влагане на средства от страна на ЕТ“ Ведилия – Х. Х. за изграждане на магазина, също и основателността на исковете срещу тях. Въззивният съд е приел с определение от 18.02.2022 г., че нередовността на исковата молба е отстранена, като е събрал въззивният съд нови писмени доказателства за датата на гражданския брак между В. Г. и М. Г., такива за поемане предприятието на ЕТ “Ведилия – Х. Х. от наследниците, такива представени от ищеца за извършвани разходи от същия ЕТ за изграждане и довършване на магазин 1.

С повторното въззивно решение с № 109 от 16.07.2021 г. по гр. д. № 402/2019 г. на Окръжен съд-Варна, е потвърдено първоинстанционното Решение № 358/25.11.2019 г., постановено по гр. д. № 876/2018 г. по описа на РС - Провадия.

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че е предявен иск с основание чл.72, ал.1 ЗС, като частна хипотеза на общия принцип за недопускане неоснователно обогатяване, защото ищецът се явява универсален правоприемник на лицето, извършило подобрението като добросъвестен владелец, съответно е носител и на процесното вземане. Приел е, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав на чл.72, ал.1 ЗС. Приел е, въз основа на новоприетите от него доказателства, че ищеъта ЕТ „Ведилия – Д. Х. е материалноправно легитимиран да предяви иска за заплащане на подобренията, извършени от праводателя ЕТ „Ведилия – Х. Х. в имота на наследодателите на ответниците, защото ищецът ЕТ „Ведилия – Д. Х. е универсален правоприемник на суперфициара ЕТ „Ведилия – Х. Х. поради поемане на предприятието на едноличния търговец по смисъла на чл.60 ТЗ, установено от договора между тримата наследници на починалия през 2002 г. Х. Х., с който двете му дъщери са прехвърлили на тяхна майка и преживяла съпруга на починалия - Д. Х., своите части от търговското предприятие, получено по наследство от общия им наследодател Х. Х. /ЕТ „Ведилия – Х. Д. Х. / като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, създадени при осъществяване на досегашната му търговска дейност.

Въззивният съд е приел за безспорно по делото, че изграждането на процесния магазин 1 и довършителните работи са извършвани от края на 1995 г. и през 1996 г., а събраните в хода на делото доказателства-писмени и свидетелски показания, установявали, че праводателят на ЕТ„Ведилия – Х. Д. Х. в периода 1995-1996 г. е финансирал и изградил процесния обект, осъществил подобрения в него, с което стойността му се е увеличила. По отношение на размера на стойността на подобрението, извършено в имота на ответниците с изграждането на магазин 1, е прието, че то възлиза на 86 660 лв., с колкото се е увеличила стойността на имота, който извод е мотивиран с преценка на приетите две технически експертизи, като е възприета горепосочената стойност по повторната експертиза от друго вещо лице, доколкото тя се основавала на конкретни продажби, а не само на офертни стойности на имоти с подобни характеристики в същия район, каквито в първоначалното заключение отсъстват, а забелязаните недостатъци на магазина се сочат в повторното заключение да са се дължали на непредприети действия след спиране на строителството да се запази обектът от атмосферните условия.

Приел е за установено, че ответниците, като наследници на лицата, които са били собственици на терена към момента на отпадане на правното основание на владелеца – ищец, са пасивно легитимирани по иска, при равни права по 1/ 4 ид. ч., защото е приел, че към 15.07.1994г., когато Р. В. Г., Р. П. Г. и В. Р. Г. учредяват в полза на „И. В. ООД правото на строеж, земята е съсобствена между тях при квоти по 1/4 ид. част за Р. и Р. Г. и 1/ 2 ид. ч. за В. Г.-придобил тази ид. ч. от родителите си преди брака си, Р. и Р. Г. починали първи и оставили наследници двамата си сина В. и К./ответници по иска/, а В./починал след родителите си/ оставил наследници съпруга и две деца-останалите ответници.

За неоснователно е прието релевираното от ответниците възражение, че вземането на ищеца е погасено по давност, при това започнала да тече считано от решението на РС - Провадия от 08.03.2001г. за разваляне на договора за суперфиция на цялата сграда, постановено по гр. д. № 18/ 2000г. Въззивният съд е посочил, позовавайки се на ТР № 1 от 4.05.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2011 г., ОСГК, и чл.88, ал. 2 ЗЗД, и установеното по делото, че към 1995-1996 г., когато е изграден процесният обект, именно ищецът е носител на суперфицията, то за ликвидацията на отношенията със собственика на земята се прилагат разясненията, дадени в ППВС 6/74 г. т. IV като суперфициарят ще има право да получи увеличената стойност на имота. Прието е, че в случая владението е смутено с влизане в сила на 11.05.2018г. на решението по гр. д. № 1015/2013 по описа на РС – Провадия (по иска на собствениците за несъществуване при ищеца на правото на строеж), евентуално от предявяване на исковата молба по това дело на 02.12.2013 г., от който момент вземането за подобрения в чуждия имот е станало изискуемо, и до предявяване на исковата молба по настоящото дело (подадена е на 17.07.2018 г.) не е изтекъл 5 г. давностен срок, считано от която и да е от двете дати.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на касаторите М. Т. Г. и Т. В. Х. не е формулиран правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, а касаторите се позовават единствено на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното решение, обосновано с допуснати от въззивния съд процесуални нарушения - неизпълнение дадените указания от касационната инстанция с отменителното решение, вследствие на което е дадена неправилна правна квалификация на иска, не е даден отговор на въпроса кой и кога е вложил средства и труд в процесния обект, погрешно са преценени събраните доказателства за извършвани плащания, стойността на подобрението е определена хипотетично въз основа на повторната СТЕ, погрешно е преценен началният момент на погасителната давност.

ВКС в трайната си практика е определил съдържанието на понятието „очевидна неправилност“ като квалифицирана форма на неправилност, различна от неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото и извършените от въззивния съд процесуални действия. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

Несъобразяването с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и/или процесуалния закон представлява процесуално нарушение по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, както е изяснено в практиката на ВКС, другите оплаквания на касаторите за неправилност на изводите на съда по приложението на материалния закон, вкл. и тези във връзка с придобивната давност, за необоснованост на изводите на съда от събраните доказателства, също са доводи за неправилност на въззивното решение като основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, и всички те не могат да се обсъждат във фазата по селекция по чл.288 ГПК, тези оплаквания биха могли да бъдат предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК само при наличие на формулиран правен въпрос едновременно с позоваване на някоя от хипотезите на чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК, което не е направено в случая с изложението на касаторите по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Ето защо сочените от касатора пороци на съдебния акт не покриват критериите на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Мотивите на въззивния съд са ясни и разбираеми, логически последователни, отразяват решаващата воля на съдебния състав на база вътрешното му убеждение относно доказаните по делото правнорелевантни факти и обстоятелства, изведени от твърденията на ищеца и възраженията на ответниците, тези мотиви не разкриват белези на очевидна неправилност по смисъла на това понятие. Спрямо изложените в мотивите твърдения и възраженията на страните и приети за установени факти, е съобразен приложимият материален закон и съдебната практика по него. Несъгласието на касаторите с мотивите на въззивния съд само по себе си не може да мотивира извод за наличие на предпоставките за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Изложеното сочи, че касационното обжалване не може да се допусне.

При този изход на спора, касаторите нямат право на възстановяване на разноски в производството. На ответника по касация се дължат от касаторите разноски в размер на 1000 лв. за адвокатско възнаграждение, заплатено в брой, удостоверено с договор за правна защита и съдействие с адвокат Г.Н. от 5.8.2022 г.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 670/25.05.2022 г. по в. гр. д. № 2143/2021 г. на ОС – Варна, в обжалваните части, в които са уважени предявените искове срещу М. Т. Г. и Т. В. Х..

ОСЪЖДА М. Т. Г. и Т. В. Х. да заплатят на ЕТ „Виделия – Д. Х. представляван от Д. А. Х., сумата 1000 /хиляда/ лева разноски в касационното производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: