О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 204

Гр. София, 31.01.2024 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети октомври две хиляди и двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: К. Н.

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА

ИВАНКА АНГЕЛОВА

Като изслуша докладваното от съдия П. Х. т. д. № 2164/2022 г., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане““ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуален пълномощник, и по съвместна касационна жалба на С. Е. Г., С. М. С., действаща чрез своята майка и законен представител – С. Е. Г., и Р. С. Р., тримата от [населено място], чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 80 от 14.03.2022 г. по в. т. д. № 609/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

„Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане““ АД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 260035 от 28.06.2021 г., постановено по т. д. № 128/2020 г. на Шуменски окръжен съд в обжалваната му осъдителна част, застрахователното дружество е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД на Р. С. Р. сумата над 5 000 лв. до присъдените от въззивния съд 35 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди поради смъртта на брат му – М. С. Р., настъпила в резултат на ПТП, реализирано на 27.09.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2018 г., до окончателното заплащане.

С. Е. Г., С. М. С., действаща чрез своята майка и законен представител – С. Е. Г., и Р. С. Р. обжалват въззивното решение в частите, с които след частична отмяна на първоинстанционното решение в осъдителните му части за претендираните от тримата ищци (съответно – лице, живяло във фактическо съжителство, дъщеря и брат на починалия М. С. Р.) неимуществени вреди, претърпени от същото ПТП, исковите им претенции са отхвърлени за разликите: над 80 000 лв. до 140 000 лв. за С. Е. Г., над 80 000 лв. до 130 000 лв. за С. М. С. и над 35 000 лв. до 50 000 лв. за М. С. Р., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 21.03.2018 г. – за обезщетенията на фактическата съжителка и дъщерята на починалия, респ. – 28.10.2018 г. за обезщетението на брата на починалия, до окончателното им заплащане.

В касационната жалба на „Застрахователно акционерно дружество „ОЗК – Застраховане““ АД се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Излагат се съображения, че при постановяване на решението си въззивният съд неправилно не е приложил разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101/2018 г.), според която до влизане в сила на наредбата за утвърждаване на методика по чл. 493а, ал. 2 КЗ обезщетението за претърпени неимуществени вреди на лицата по чл. 493а, ал. 4 КЗ (т. е. на разширения с Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС кръг лица с право на обезщетение) се определя в размер до 5 000 лв. Според касатора за искови претенции като настоящата с правно основание чл. 432 КЗ, предявени след 21.06.2018 г., отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по отношение на разширения с посочения тълкувателен акт кръг лица е лимитирана до предвидения § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ максимален размер от 5 000 лв., с оглед придаденото с разпоредбата на § 96, ал. 3 от ПЗР на ЗИДКЗ обратно действие на нормата. Изразява несъгласие с тезата на съда за противоречие между тази национална уредба и законодателството на ЕС, на каквото се е позовал въззивният съд, в частност на чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1003/ЕО на ЕП и на Съвета от 16.09.2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност“. Навежда и евентуален довод за неправилно приложение на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД относно претърпените от брата на починалия неимуществени вреди, с твърдение, че присъденото обезщетение не съответства на установените по делото конкретни данни и на обществените представи за справедливост. Моли за касиране на въззивното решение в обжалваната му част и за постановяване на друго по същество, с което исковата претенция да бъде отхвърлена за горницата над 5 000 лв. Претендира присъждането на разноски, сторени при инстанционното развитие на производството.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следния въпрос, който според касатора е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на въззивния съд: Следва ли съдилищата да се съобразяват с нормативно установените лимити при определяне размера на обезщетението, дължимо вследствие на ПТП, на широкия кръг правоимащи съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 от 21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС?, обоснован в хипотезата на допълнителния селективен криетерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с бланкетно въведено твърдение, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Касаторите – ищци С. Е. Г., С. М. С. и Р. С. Р. поддържат, че решението в обжалваните от тях части е неправилно - незаконосъобразно и необосновано. Считат, че въззивният съд не е взел предвид всички установени по делото факти и обективно съществуващи обстоятелства от значение за определяне на справедлив размер на обезщетенията за претърпени неимуществени вреди, не е отчел общественото възприемане на справедливостта на съответния етап от развитието на обществото и икономическата конюнктура в страната, в резултат на което неправилно е приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и драстично е намалил присъдените от първоинстанционния съд обезщетения. По изложени подробни съображения молят за касиране на въззивното решение в обжалваните от тях части и за уважаване на исковете им за: още 60 000 лв. (горницата над 80 000 лв. до 140 000 лв.) за С. Е. Г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.03.2018 г.; още 50 000 лв. (горницата над 80 000 лв. до 130 000 лв.) за С. М. С., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.03.2018 г., и още 15 000 лв. (горницата над 35 000 лв. до 50 000 лв.) за Р. С. Р., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 28.10.2018 г. Претендират разноски.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите – ищци са формулирали следните въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: 1. Следва ли въззивният съд при приложението на чл. 52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968 г., и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост? и 2. Следва ли съдът при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/1968 г., и нормативно посочените нива на застраховатено покритие за неимуществени вреди, причинени на трети лица, както и икономическата конюнктура в страната, съобразно с инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените?

По така поставените въпроси касаторите се позовават на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като цитират следната съдебна практика, в противоречие с която считат, че се е произнесъл въззивният съд: ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решение № 93 от 23.06.2011 г. по т. д. № 43/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 73 от 27.05.2014 г. по т. д. № 3343/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 114 от 03.11.2014 г. по т. д. № 1053/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 101 от 03.07.2014 г. по т. д. № 439/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 158 от 17.10.2014 г. по т. д. № 3594/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 60120 от 01.11.2021 г. по т. д. № 1523/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 60137 от 11.11.2021 г. по т. д. № 1920/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 31 от 02.03.2021 г. по т. д. № 2962/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение № 60140 от 11.11.2021 г. по т. д. № 1905/2020 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 1, респ. решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № № 708/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о. – по въпрос № 2.

В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК всяка от страните излага съображения за отсъствие на релевираните от насрещната страна основания за допускане на въззивното решение в съответните му части до касационен контрол, а по същество – за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, намира следното:

Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

При определяне на размера на дължимите обезщетения решаващият състав на АС Варна е посочил, че съобразява момента на настъпване на вредите и събраните гласни доказателства, съгласно които починалият е бил млад (само на 21 години), жизнен, работоспособен човек, в разцвета на житейските си сили, издържащ ищците С. Г. и С. С. с доходи от трудово правоотношение; неговата смърт е причинила много сериозен стрес на ищците Г. и Севимова, който не е преодолян; същите са претърпели и продължават да търпят негативни преживявания, психически дискомфорт, страдания и мъка от загубата на толкова близък за тях човек, като е безспорно, че между починалия и ищците са съществували отношения на привързаност, грижа и разбирателство, били са прекрасно и задружно семейство, като ищцата Г. след забременяването си се преместила да живее при него на семейни начала; ищцата Г. много тежко преживяла смъртта на Р. (била „ужасно разстроена“, „много зле“, „била в шок“); за преодоляване на състоянието си се наложило да взема успокоителни, ходила на психиатър.

Така въз основа на събраните гласни доказателства съдът е приел, че ищцата Г. много тежко е преживяла внезапната загуба на най-близкия си човек, с когото, вследствие фактическото съжителство, са създали семейство, и който е бил надеждата за духовна и материална опора при отглеждането на тяхното дете.

По отношение на ищцата Севимова е прието, че същата е останала без бащина грижа и подкрепа още от невръстна възраст, като безспорно чувството за липсата на родителя ще се засилва и осъзнава, доколкото загубата е невъзвратима и ще се проявява осезаемо в бъдеще като сериозна психологическа травма.

С оглед горното и като е посочил, че отчита установените в процеса преживени морални болки и страдания, които ищците ще продължават да търпят, и момента на тяхното настъпване, решаващият съдебен състав е приел, че е справедливо на ищците Г. и Севимова да се определи парично обезщетение за неимуществени вреди, причинени им вследствие смъртта на М. С. Р., в размер на 120 000 лв. за всяка една от тях, като предвид необжалвания и приет от ответника размер на неимуществени вреди от 140 000 лв. за ищцата Г. и 150 000 лв. за ищцата Севимова (решението се обжалва за присъдените суми над 80 000 лв. за всяка от ищците), и като се приспаднат изплатените им до момента обезщетения в размер съответно на 60 000 лв. и 70 000 лв., сумите, които следва да им бъдат присъдени, са съответно по 80 000 лв. за всяка от ищците и първоинстанционното решение следва да бъде отменено за разликата над 80 000 лв. до присъдените 140 000 лв. за ищцата Г. и за разликата над 80 000 лв. до присъдените 130 000 лв. за ищцата Севимова.

Относно исковата претенция на по-големия брат на починалия съдът е посочил, че с оглед частичното обжалване на първоинстанционното решение искът е доказан по основание. При определяне паричния еквивалент на претърпяните от този ищец неимуществени вреди съдът е отчел събраните гласни доказателства, съгласно които двамата братя са живеели заедно със своя баща; имали са прекрасни отношения помежду си; били са сплотено семейство, като ищецът и по-голям брат се е грижил за починалия; много тежко понесъл смъртта му. При тези данни въззивният съд е приел, че справедлив размер на паричното обезщетение за неимуществени вреди, причинени на Р. Р. вследствие смъртта на брат му, е сумата от 35 000 лв.

Във връзка с конкретните възражения на ответника съдът е посочил, че с нормата на § 96, ал. 1 от ПЗР към ЗИДКЗ (ДВ бр. 101/2018 г.) е определен максимален размер от 5 000 лв. за обезщетяване на разширения кръг лица, но е приел, че тази разпоредба противоречи на правото на ЕС. Изложил е мотиви, че въвеждането на предел на застрахователна сума в националния закон, която е под уредения минимален размер на застрахователна сума в Директива 2009/103/ЕО – част от правото на ЕС, означава по същество ревизиране на минималния размер на отговорност на застрахователите съобразно общностното право, тъй като при настъпване на застрахователното събитие не би бил преценим действителен обхват на търпимите вреди в случаите, в които надхвърлят сумата от 5 000 лв., в разрив с принципа за справедливо обезщетяване на пострадалите, в съответствие с който са определените с Директивата лимити. Според въззивния съд в този ясен смисъл е и постановеното Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12, макар по тълкуване на разпоредби – чл. 3, пар. 1 от Директива 72/166 и чл. 1, пар. 1 и 2 от Втора директива 84/5, последващо възпроизведени в кодифицираната Директива 2009/103/ ЕО, като видно от същото не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използване на МПС покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при ПТП, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл. 1, пар. 2 от Втора директива 84/5, на която съответства понастоящем чл. 9, ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО. Решенията на СЕС по преюдициални запитвания са част от позитивното европейско право и са задължителни за всички съдилища и учреждения в страните членки, а при констатиране на противоречие между европейското и националното право съдът е длъжен, в рамките на своята компетентност, да приложи общностното право. По тези съображения, съставът на Апелативен съд – Варна е счел, че по отношение на претендираното обезщетение нормата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101/2018 г.) не е приложима, тъй като общностното право не съдържа ограничение в размера на дължимото обезщетение.

І. При тези мотиви на въззивният съд настоящият съдебен състав намира, че по жалбата на застрахователното дружество не се доказва приложното поле на касационното обжалване.

Формулираният в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК правен въпрос касае приложението на § 96 от ПЗР на ЗИДКЗ и удовлетворява общия селективен критерий за достъп до касация, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена. В случая такива обстоятелства не са налице.

Въззивният съд не е съобразил лимита по § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101/2018 г., в сила от 07.12.2018 г.), поради противоречие на разпоредбата с правото на Европейския съюз. При тълкуването му, Съдът на Европейския съюз се е произнесъл в смисъл, че застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторно превозно средство трябва да покрива обезщетението за неимуществените вреди, претендирани от близките на лица, загинали при ПТП, доколкото това обезщетение се дължи по силата на гражданската отговорност на застрахования, съгласно приложимото към спора по гражданското производство национално право, като не се допуска национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди само до определена максимална сума, по-малка от посочената в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламенти на Съвета от 16.09.2009 г. В подобен смисъл на този в решение по дело С- 277/12 са и Решение на СЕС от 23.10.2012 г., Vitor Hugo Marques Almeida (С-300/10), Решение на СЕС от 24.10.2013 г., Katarina Haasova (С-22/12), Решение на СЕС от 23.01.2014 г., Enrico Petillo (С-371/12), съгласно които държавите членки са длъжни да гарантират, че обезщетението, което съгласно тяхната национална правна уредба на гражданската отговорност се дължи за неимуществени вреди, претърпени от близките членове на семейството на жертвите на пътнотранспортни произшествия, се покрива от задължителната застраховка до минималните суми, посочени в Директивата, съответно че националната правна уредба не трябва да изключва или ограничава несъизмеримо правото на пострадалото лице на обезщетение чрез задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства. Решенията на Съда на Европейския съюз са задължителни за националния съд (чл. 633 от ГПК), при предимство на европейското право, като самостоятелен правен ред, спрямо разпоредбите на националното право (Решение на Съда от 05.02.1963 г. по дело 26-62 Van Gend Loos и Решение на Съда от 15.07.1964 г. по дело 6-64 (Costa/E. N. E. L.).

На настоящия състав не е известна практика на касационната инстанция, в която предвиденият с разпоредбата на § 96, ал. 3 във вр. с ал. 1 от ПЗР на ЗИДКЗ (ДВ, бр. 101/2018 г.) лимит да е приет за приложим (нито касаторът сочи такава). Предложената от него интерпретация на приетото в решение на СЕС по дело С- 277/12 в подкрепа на тезата му не почива на правилата на логиката, нито се основава на тълкувателни способи съгласно чл. 46 ЗНА, преценката за приложимостта на които да обоснове допускане на касационното обжалване с цел точното прилагане на закона или за попълване на празноти в същия. Съобразно разпоредбата на чл. 15, ал. 2 ЗНА, както и предвид факта, че Директива 2009/103/ЕО е транспонирана в КЗ, от цитираната практика на СЕС следва, че е недопустимо размерът на обезщетението за неимуществени вреди, чийто възможен долен предел е застрахователната сума, определена в нормативен акт на ЕС, да бъде ограничаван с нормативен акт на вътрешното право. Точно това обаче следва от въведения с § 96, ал. 3 ПЗР на ЗИДКЗ лимит на застрахователна отговорност, поради което същият не може да бъде приложен.

ІІ. Приложното поле на касационното обжалване не се установява и по жалбата на С. Г., С. С. и Р. Р..

От мотивите на въззивния съд е видно, че той е анализирал именно конкретните за случая обективно съществуващи обстоятелства и е определил обезщетението съобразно указанията на ППВС № 4/1968 г., доразвити с решения на ВКС по чл. 290 ГПК, поради което правният въпрос относно приложението на чл. 52 ЗЗД не е разрешен в противоречие с посочената от касаторите съдебна практика.

Съгласно трайната практика на ВКС нормативно уредените нива на застрахователно покритие имат само спомагателно и индикативно значение за ориентиране в икономическата конюнктура. Видно от решение № 95/2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на Първо т. о. на ВКС, лимитите на застрахователната отговорност не са самостоятелен критерий за справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД, тъй като обективността и правдивостта при оценка на претърпените от пострадалия неимуществени вреди не би следвало да се влияят от това, кой е ответникът, дължащ обезщетение - делинквентът или неговият застраховател; лимитите са само проявна форма на обществено икономическите условия, но обезщетението следва да бъде съобразено с действително претърпените неимуществени вреди по критериите на чл. 52 ЗЗД, а не с лимита на отговорността на застрахователя, каквато е тезата на касатора. В случая въззивният съд е съобразил обществено-икономическата конюнктура към релевантния момент – именно в този смисъл е отдаденото от него значение на момента на увреждането. По делото не са били ангажирани доказателства относно инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените, които съдът изрично да обсъди в решението си. С оглед изложеното вторият правен въпрос също не удовлетворява допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Водим от горното, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 80 от 14.03.2022 г. по в. т. д. № 609/2021 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: