О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
гр. София, 10.01.2024 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети октомври две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.
ЧЛЕНОВЕ: В. Н.
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2167 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Р. БМ“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 350 от 27.05.2022 г. по в. т. д. № 2231/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав, с което е потвърдено решение № 1042 от 2.03.2020 г. по т. д. № 94/2019 г. на Благоевградския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените като частични от касатора срещу ЕТ „Ф. Т. М. Д. К.“ обективно съединени искове с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД за сумата от 25 500 лв., представляваща част от дължимата главница в общ размер на 130 067, 32 лв. по договор за изработка на хотелско обзавеждане, ведно със законната лихва върху нея от предявяването на иска до окончателното й изплащане, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1500 лв., претендирана като част от законната лихва за забава върху сумата на главницата, в общ размер на 19 800 лв., дължима за периода от 17.10.2017 г. до 17.04.2019 г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че между страните по делото липсва сключен договор за изработка на мебели поради липса на съгласие по отношение на съществен елемент от него, а именно възнаграждение за изработка на поръчаните мебели. Излага доводи за наличието на оферта от 7.11.2014 г., съдържаща съгласуваните между страните параметри на договора за изработка – единичните цени и спецификациите на мебелите, които е следвало да бъдат изработени от ищеца по делото, която е получена от възложителя и няма данни да е отхвърлена от него. В жалбата се поддържа, че дори и договорът да не се счете сключен съгласно офертата на изпълнителя ищец по делото, то той не възразява условията на договора да се считат определени в офертата от 11.11.2014 г. на ответника възложител по договора. Касаторът излага доводи, че с оглед становищата на страните и данните по делото договорът за изработка е сключен, като спорен е единствено въпросът за дължимото по договора възнаграждение. В този смисъл счита изводите на решаващия състав за изградени, без да бъдат съобразени становищата на страните по делото, като твърди, че същите не се подкрепят от събраните по делото доказателства и противоречат на материалния закон. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът не се е произнесъл по въведените твърдения за цялостно изпълнение на договора от страна на ищеца и по направените от ответника възложител възражения за неточно изпълнение на договора и за недължимост на възнаграждението, тъй като извършената работа не е приета от възложителя. Моли обжалваното решение да бъде отменено.
Касационният жалбоподател твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставя следните въпроси: „1. Има ли сключен договор за изработка, когато страните спорят относно размера на дължимото възнаграждение?; 2. Може ли съдът да отрече наличието на обстоятелства по делото, чието съществуване не се оспорва от страните?; 3. Налице ли е признание относно факта на наличие на сключен договор, ако длъжникът е извършил авансови плащания по него и е осчетоводил издадените от кредитора фактури?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства?; 5. Необходимо ли е изрично писмено изявление от страна на възложителя, за да е налице валидно приемане на работата по договор за изработка?“ Касаторът твърди, че по въведените въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, като се позовава: по въпроса по т. 1 – на решение по т. д. № 597/2010 г., II т. о., по въпроса по т. 2 – на решение по т. д. № 918/2012 г., I т. о., по въпроса по т. 3 – на решение по т. д. № 533/2012 г., II т. о., на въпроса по т. 4 – на решения по т. д. № 1106/2010 г., II т. о., т. д. № 811/2012 г., II т. о., т. д. № 1544/2014 г., II т. о., т. д. № 2483/2014 г., II т. о., т. д. № 1618/2014 г., II т. о., т. д. № 3768/2014 г., II т. о. и т. д. № 2220/2015 г., II т. о. и на въпроса по т. 6 – на решения по т. д. № 2079/2014 г., I т. о. и т. д. № 1135/2009 г., II т. о. Сочи, че въпросите по т. 1, т. 3 и т. 5 са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, поради което са налице и предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация. В изложението на касатора се поддържа, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.
Ответницата по касация Д. М. К., действаща като ЕТ „Ф. Т. М. – Д. К.“, е депозирала отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съответно – за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните по делото е безспорно, а това се установява и от събраните доказателства, че на 7.11.2014 г. „Р. БМ“ ЕООД е изпратило на ЕТ „Ф. Т. М. Д. К.“ чрез пълномощника Методи К. по електронен път предварителна оферта за цялостно обзавеждане на хотелски комплекс „Рилец“ в н. м. „Р. манастир“, община Рила, в която е посочено, че е изготвена по предварително съгласувани размери, модели и конструкции, като са отразени отделните видове мебели за обзавеждане на хотелските стаи, които оферентът е предложил да изработи, техните размери, материал, брой на изделията от всеки вид, единичната и общата им цена и според тази оферта общата стойност на мебелите с включени ДДС, транспорт и монтаж и на вратите възлиза на 235 108 лв.
Въззивният съд е обсъдил и приетото по делото електронно писмо от 12.11.2014 г., с което ЕТ „Ф. Т. М. - Д. К.“ е изпратил на изпълнителя „Р. БМ“ ЕООД т. нар. „съгласувана оферта“, определена и като „проектодоговор“, според която оферта стойността на мебелите с ДДС, транспорт и монтаж възлиза на 112550 лв., а на вратите - 47 684 лв., или общо 160 234 лв., като половината от тази сума е платима авансово, а останалите 50 % - след монтажа на изделията. Изтъкнал е, че според офертата на възложителя срокът за изпълнение е 45 дни, като е констатирал съвпадане на обсъдените оферти по отношение на срока за изпълнение – 45 дни и на задължението за авансово заплащане на половината от сумата на възнаграждението.
В обжалваното решение е констатирано, че по делото са представени 8 бр. фактури, издадени от „Р. БМ“ ЕООД и подписани само от негов представител, в които като длъжник е посочен ЕТ „Ф. Т. М. Д. К.“ и като основание за възникване на посочените във фактурите парични задължения е посочено „аванс за изработка на хотелско обзавеждане“. Съдът е установил, че съобразно представените 7 бр. платежни нареждания от физическото лице, действащо като търговец, в полза на „Р. БМ“ ЕООД през периода от 14.11.2014 г. до 2.10.2015 г. по банков път са извършени плащания в общ размер от 59 000лв. Въз основа на заключението на назначената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза, решаващият състав е приел, че през периода от 14.11.2014 г. до 2.10.2015 г. от ЕТ „Ф. Т. М. - Д. К.” към „Р. БМ” ЕООД са извършени плащания в размер на 71 200 лева, които са осчетоводени като авансови.
В решението са възпроизведени показанията на свидетеля Методи К. баща на Д. К. и пълномощник на действащата като едноличния търговец К., че преговорите с „Р. БМ“ ЕООД за сключване на договор за възлагане изработването на хотелското мебелно оборудване са започнали през м. септември на 2014 г., като първоначалната оферта, изпратена по електронен път, е била направена от управителя на дружеството изпълнител, но не е била приета тъй като предложените с нея цени са били твърде високи; на среща с управителя на „Р. БМ“ ЕООД, проведена през м. октомври същата година, е било постигнато неформално съгласие за понижаване на цените и е било уговорено, съобразно това, едноличният търговец да изготви окончателна оферта, въз основа на която да започне изпълнението на работите, като уговорката е била изпълнението да започне след като възложителят заплати 50 % от стойността на приетата оферта, а разликата да бъде заплатена при приемане на изработеното с приемателно-предавателен протокол. В решението е посочено, че според свидетеля З. Г., работещ при ответния търговец като инвеститорски контрол, контрол по строителството и ремонта на хотелски комплекс „Рилец“, преговорите между страните са били водени дълго време, както и че са му известни три разменени между тях оферти - две предварителни и една окончателна, като последната е от края на 2014 г. и въз основа на нея са били извършвани работите в хотела.
При така установените по делото факти въззивният съд е приел, че между страните по делото са били водени преговори за сключване на неформален договор за изработка на част от обзавеждането на хотел „Рилец“- врати на стаите и вътрешно обзавеждане (мебелировка: легла, нощни шкафчета, гардероби, бюра, маси, съгласно обзаведени мострени стаи № 108, № 413 и № 416), като спорен между тях е въпросът за размера на уговореното за изпълнението на работите възнаграждение. Въззивният съд е изложил съображения, че договорът за изработка се счита сключен с постигането на съгласие по неговите съществени елементи - предмета на престацията на изпълнителя за изработване на уговореното и насрещното задължение на възложителя да заплати уговореното възнаграждение. Приел е, че доколкото договорът за изработка е неформален, този договор може да бъде сключен и чрез механизма на предложение и приемане, регламентиран в чл. 13 и чл. 14 от ЗЗД, който страните твърдят за осъществен. Съдът е посочил, че тежестта да установи при условията на пълно и главно доказване, че възложителят е приел направеното му предложение, въз основа на което претендира заплащане на възнаграждение за извършените работи, лежи върху оферента „Р. БМ“ ЕООД. Направил е извод, че по делото липсват доказателства за изрично приемане на т. нар. „предварителна оферта“, като е посочил, че едноличният търговец страна по делото не оспорва получаването на офертата на изпълнителя от 7.11.2014 г., но твърди, че не я е приел, като на споменатата среща страните са постигнали съгласие по т. нар. „окончателна оферта“ от 11.11. 2014 г., представена с отговора на исковата молба. В обжалвания акт е изтъкнато, че в този смисъл показанията на свидетеля К. съвпадат с тези на свидетеля Г., но като е отчел възможната заинтересованост на тези свидетели и е приложил правилата на чл. 172 ГПК, решаващият състав е извършил преценка на показанията им с оглед на всички други данни по делото. Съобразил е, че по делото липсват доказателства, кореспондиращи на техните показания, които да подкрепят тезата за съгласие на изпълнителя с насрещната оферта на възложителя на проведената среща. Извън горното, съдът е намерил, че установяването на постигнатото между страните съгласие по насрещната оферта на възложителя попада под забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК за установяване със свидетелски показания на договори на стойност, по-голяма от 5000 лв. Изтъкнал е, че под това ограничение попада и установяването с гласни доказателства на сключването на договор за изработка въз основа на предварителната оферта на „Р. БМ“ ЕООД, като не са налице и доказателства за мълчаливото приемане с конклудентни действия както на офертата от 11.11.2014 г., така и на тази от 7.11.2014 г.
По така изложените съображения, съдът е намерил, че между страните не е налице договор за изработка, тъй като фактическият състав на сключването му не е завършен, доколкото страните не са постигнали съгласие относно негов съществен елемент - размера на дължимото от възложителя възнаграждение, поради което не може да бъде ангажирана договорната отговорност на ответника за заплащане на възнаграждение.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросът по т. 1 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора може да бъде уточнен по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС като въпрос относно сключването на договор за изработка между търговци при липса на съгласие относно дължимото възнаграждение. Този въпрос отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК да е значим за изхода на делото. Във въззивния акт е прието, че тъй като страните не са постигнали съгласие относно съществен елемент на договора - размера на дължимото от възложителя възнаграждение, то не би могло да се приеме, че между тях е сключен договор за изработка. Въпросът е въведен от касатора на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като на настоящия състав е служебно известна формирана по въпроса практика на ВКС – решение № 59 от 10. 09. 2020 г. по т. д. № 511/2009 г., II т. о. и решение № 36 от 30.03.2011 г. по гр. д. № 384/2009 г., IV г. о. В тях се приема, че търговското качество на страните по договор за изработка обуславя търговския характер на сделката. Обстоятелството, че по силата на препращащата норма на чл. 286 ТЗ тази търговска сделка се регламентира от разпоредбите на ЗЗД не означава, че същата е изцяло изключена от режима на Търговския закон. Освен общите разпоредби към търговските сделки, по аналогия на закона по отношение на нея следва да намерят приложение част от нормите, регулиращи търговската продажба и в частност разпоредбата на чл. 326, ал. 2 ТЗ. Според законовата презумпция, установена в нея, ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде определена се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключване на продажбата за същия вид стоки при подобни обстоятелства. Следователно, договорът за търговска продажба е валиден и без страните да са договорили цена, за разлика от обичайния договор за продажба по ЗЗД, по който цената трябва да е определена или поне определяема, защото в противен случай нетърговската продажба би била нищожна. Липсата на съгласие на страните по нетърговския договор за изработка също влече нищожност, която по аналогия на чл. 326, ал. 2 ТЗ следва да се счита за преодоляна чрез прилагане на установената в нея презумпция. Дадено е разрешението, че по аналогия на закона разпоредбата на чл. 326, ал. 2 ТЗ следва да намери приложение и при договора за изработка, когато той е сключен под режима на Търговския закон.
С оглед изложеното настоящият състав намира, че касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС по уточнения по реда на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС въпрос относно сключването на договор за изработка между търговци при липса на съгласие относно дължимото възнаграждение.
Въпросите по т. 3 и т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което с въвеждането им не е обосновано приложното поле на касационния контрол. Въпросът по т. 5 дали е необходимо изрично писмено изявление от страна на възложителя, за да е налице валидно приемане на работата по договор за изработка, не е бил предмет на обсъждане във въззивното решение. Решаващите аргументи на състава на Софийски апелативен съд са, че между страните по делото не е налице договор за изработка, тъй като фактическият състав на сключването му не е завършен, доколкото страните не са постигнали съгласие относно негов съществен елемент – размера на дължимото от възложителя възнаграждение. С оглед този извод, макар и да е обсъждал събраните по делото доказателства, въззивният съд не е изразил становище досежно изработеното от изпълнителя и приемането на извършената работа от възложителя, както и по възражението на ответника за недостатъци. Що се отнася до въпроса по т. 3 за значението на извършените от възложителя авансови плащания и за осчетоводяването на издадените във връзка с тях фактури, то той не е съобразен с мотивите на атакувания въззивен акт. Съдът е разглеждал посочените действия в контекста на изследвания въпрос за сключването на процесния договор и за постигнатото съгласие относно дължимото по договора възнаграждение. В решението издаването на фактури от страна на „Р. БМ“ ЕООД и извършените по тях плащания от страна на физическото лице, действащо като търговец, са определени като действия, от които не може по несъмнен начин да се направи извод, че изпълнителят се е съгласил с направената от възложителя „окончателна“ оферта, в частност по отношение на посочените в нея стойности на работите. Въззивният съд е изложил аргументи, че от една страна във фактурите не се съдържа препращане към конкретна оферта, а от друга - в тях е посочено, че сумите, за които са издадени представляват авансови плащания, и в тях не е отразена общата сума на задължението, в погашение на която са извършени, която да съвпада с тази по офертата на изпълнителя или на възложителя; като авансови плащания, фактурите са осчетоводени от двете дружества според заключението на съдебно-счетоводната експертиза, но липсват счетоводни данни, които да реферират към някоя от приетите по делото оферти. Тъй като въззивният съд е отрекъл връзката на авансовите плащания с някоя от направените от страните оферти, актът му не може да са приеме и за отклоняващ се от посочената от касатора практика на ВКС - решение № 97 от 3.07.2013 г. по т. д. № 533/2012 г. на ВКС, II т. о., поради което не е обосновано и допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В това решение се приема, че авансовото плащане на възнаграждение по отправена от изпълнителя оферта за изпълнение на строителни работи може да се разглежда като конклудентно действие на възложителя, потвърждаващо съгласието му за сключване на договор за изработка при условията на офертата, само ако офертата съдържа достатъчна конкретизация на предложените за изпълнение видове и количества СМР и на дължимото за извършването им възнаграждение.
По втория и четвъртия въпрос на касационния жалбоподател, които са свързани с оплаквания за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд предвид игнорирането на фактическите твърдения и възражения на страните по делото, необсъждането на доводите им и събраните по делото доказателства, настоящият състав ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател „Р. БМ“ ЕООД следва да внесе държавна такса в размер на 540 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 350 от 27.05.2022 г. по в. т. д. № 2231/2020 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 3 състав.
УКАЗВА на касатора „Р. БМ“ ЕООД в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото вносен документ за заплатена държавна такса по сметка на ВКС за разглеждане на касационната жалба в размер на 540 лв. /петстотин и четиридесет лева/, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
Препис от настоящото определение да се връчи на касатора.
След представяне на вносния документ за заплатената държавна такса делото да се докладва на Председателя на I т. о. за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните: касатор – „Р. БМ“ ЕООД, [населено място] и ответник по касация – Д. М. К., действаща като ЕТ „Ф. Т. М. – Д. К.“, [населено място], а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.