ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2543

гр. София 18.09.2023 година.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 15.03.2023 (петнадесети март две хиляди и двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова

Членове: Владимир Йорданов

Димитър Димитров

като разгледа докладваното от съдията Д. Д. гражданско дело № 3546 по описа за 2022 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 13 787/01.06.2022 година, подадена от Г. И. С. и касационна жалба с вх. № 12 241/02.06.2022 година, подадена от Прокуратурата на Р. Б. двете против решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 263 005/12.05.2021 година на Софийски градски съд, І-во гражданско отделение, 16-ти състав, постановено по гр. д. № 4000/2019 година в частта му, с която Прокуратурата на Р. Б. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е осъдена да заплати на Г. И. С. сумата от 30 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от незаконно повдигане и поддържане на обвинение в извършване на престъпление, за което С. е оправдан с влязла в сила присъда № 105/12.12.2013 година на Окръжен съд Ямбол, постановена по н. о. х. д. № 463/2012 година, заедно със законна лихва върху сумата, считано от 21.03.2016 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения размер от 30 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 80 000.00 лева искът е отхвърлен.

В касационната жалба на Прокуратурата на Р. Б. е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд, в осъдителната му част, е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че определеното от въззивният съд обезщетение за неимуществени вреди е завишено и не съответства на действително претърпените от С. неимуществени вреди, с което е нарушено правилото на чл. 52 от ЗЗД. Не били изложени мотиви относно причинно следствената връзка между обстоятелствата по делото и претърпените вреди, както и за значението на обстоятелствата за определяне на размера на обезщетението. Наред с това не било отчетено, че не са настъпили трайни последици и това, че С. е бил в активна възраст, което предполагало, че е по устойчив на стрес, а също така, че подлежи на бързо възстановяване. Не било отдадено необходимото значение на това, че производството било приключило в разумен срок, както и че показанията на разпитаните по делото свидетели трябвало да се преценяват по реда на чл. 172 от ГПК. Също така трябвало да се вземе предвид, че С. бил продължил да изпълнява функциите си и че не били доказани неимуществени вреди в размер по-висок от обичайните такива. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено в осъдителната му част и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на Г. И. С. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален до сума съответстваща на действително претърпените вреди и на принципа на справедливостта регламентиран в чл. 52 от ЗЗД.. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Ответникът по тази касационната жалба Г. И. С. е подал отговор на същата с вх. № 16 602/27.07.2022 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година в оспорваната от Прокуратурата на Р. Б. част и такова не трябва да се допуска, а ако се допусне жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето и без уважение, като въззивното решение бъде потвърдено в оспорваната с нея част.

В подадената от Г. И. С. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 80 000.00 лева. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, Г. И. С. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Р. Б. не е подал отговор на същата, както и не е изразил становище по допустимостта и основателността й.

Прокуратурата на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 16.05.2022 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 12 241/02.06.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Г. И. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 16.05.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 13 787/01.06.2022 година. Поради е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:

Съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения, че с оглед процесуалното поведение на Прокуратурата на Р. Б. във въззивното производство, оставал спорен въпросът за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконното обвинение, което Г. И. С. считал за занижено с първоинстанционното решение, а Прокуратурата на Р. Б. за завишено. Въззивният съд приемал при съвкупния анализ на доказателствата, в това число на гласните доказателства-основен източник на информация за неблагоприятните последици (и в разглеждания случай достатъчно конкретни), за които Г. И. С. търсел компенсация чрез парично обезщетение, и които последици имали обективно проявление, както и въз основа на заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза, че в резултат на незаконното обвинение психо-емоционалното и физическо състояние на Г. И. С. било засегнато. С оглед обичайните вреди, търпени от процесния незаконен акт, С. бил изпитвал притеснение, че ще бъде несправедливо осъден, въпреки усещането си за характера на извършените от общината действия по повод събарянето на [жилищен адрес] уронени били и честта и достойнството му, в това число било накърнено доброто му име и авторитет на публична личност-кмет и представител на политическа партия. Т. н. репутационни вреди от процесното обвинение обаче очевидно не били тежки в такава степен, че да имали за последица неизбирането му като кмет от ПП ГЕРБ още в годината на образуване на процесното наказателно производство. Нещо повече, Г. И. С. бил избран за кмет, издигнат от същата политическа партия, и на местните избори през 2015 година, независимо дали функционери на партията били искали разграничаване от действията му. Дори избирането му да било коствало допълнителни усилия от негова страна за спечелване доверието на гласоподавателите, или да било имало отлив на такива (включително с малцинствен произход, което не можело да се свърже с конкретното обвинение от неправомерно разпореждане със строителните отпадъци) отражението върху публичния образ и професионален авторитет на С. не било толкова тежко.

На наказателното производство била дадена и изключително голяма гласност не само на местно, но и на национално ниво (при наличен международен интерес към случая „блок 20“ в Я., за което били разказали свидетелите), като било установено, че именно представител на Прокуратурата на Р. Б. бил разпространил информацията за образуването му, поради което в резултат от действията и на Прокуратурата било накърнено доброто име на С. пред неопределен кръг от хора.

Като въззивният съд съобразявал, че за интерпретации на авторите на статии по повод обвинението отговорността на Прокуратурата на Р. Б. не можела да бъде ангажирана. В резултат от обвинението, в предмета на делото, на което както се установило Г. И. С. бил отдавал специално внимание (възприел го бил, с оглед собствената си оценка за сключването на договор за премахване на [жилищен адрес] като „шок“), отражението върху психо-емоционалното му състояние се изразявало и в затваряне в себе си и в ограничаване на социалните контакти, като ограничението било двупосочно, доколкото и част от познатите и приятелите му са се били дистанцирали от него, поради което обвинението се било отразило безспорно негативно и в социален план за Г. И. С.. Същият изпитвал вина за причиненото на семейството си по повод обвинението, без да била установена промяна в негативна посока в семеен план във връзка с конкретното обвинение. Допълнително това обвинение срещу Г. И. С. в качеството му на кмет било довело и до неблагоприятни последици за изпълнение на задълженията му като кмет-понижила се била активността му и целеустремеността му за разрешаване на проблемите в общината, участието му в производството отнемало и от времето му за изпълнение на задълженията, той изпитвал безпокойство и за това, че обвинението се било отразявало негативно и на служителите в общината, появили се и били фактически проблеми при работата му със служители, изпитвали съмнения в правилността на решенията му.

На следващо място, въпреки че хипертоничната болест, с която Г. И. С. бил диагностициран, не била причинена от конкретното обвинение, това обвинение, което С., съобразно събраните доказателства, отличавал от другите, повдигнати спрямо него, също било довело до влошаване на хипертоничната болест (при данни за хипертонични кризи още от 2010 година), и до прояви, свързани с нарушения на мозъчното кръвообращение, както и до влошаване на качеството му на живот като подложеното на наказателна репресия лице и до промяна на личностните му характеристики и свързани с това най-общо когнитивни нарушения и проблеми в адаптацията. За определянето на обезщетението за неимуществени вреди, което се присъждало глобално въззивният съд съобразявал и, че на Г. И. С. била определена най-леката мярка за неотклонение-„подписка“, считано от октомври 2012 година до края на производството, но и, че за престъплението против стопанството, за което му било повдигнато обвинение, се предвиждало наказание лишаване от свобода от три години до дванадесет години и лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 6 и т. 7 от НК (лишаване от право да се заема определена държавна или обществена длъжност; лишаване от право да се упражнява определена професия или дейност), т. е. касаело се за тежко престъпление по смисъла на закона (чл. 93, т. 7 от НК). Следвало да се отбележи, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засягала по един недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това водело до увреждане и настъпване на вреди-неблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на наказателното производство, които били пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да било в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължала за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 от ЗЗД).

За да определял по справедливост размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължимо на Г. И. С. (чл. 52 от ЗЗД), въззивният съд съобразявал конкретиката на случая-че наказателното производство било образувано срещу него на 15.06.2011 година, като той бил привлечен като обвиняем повече от година след това-на 04.10.2012 година, а производството било приключило окончателно с оправдателна присъда на 15.05.2014 година. В тази връзка въззивният съд приемал, както се поддържало и в исковата молба по отношение на продължителността на наказателното производство без да се твърдяло, че то е приключило в неразумен срок, че неправомерното наказателно преследване срещу Г. И. С. в конкретната хипотеза било продължило близо 3 години-около 2 години и 11 месеца. За този свой извод въззивният съд съобразявал, че засягането на личната сфера на едно лице настъпвало от момента, в който спрямо него се извършели действия във връзка с образувано срещу него наказателно производство, а не от формалното му привличане в качество на обвиняем по реда на НПК.

Така съобразно показанията на свидетеля Т., на които въззивният съд в преобладаваща им част давал вяра като правдоподобни откъм обстановката, за която бил разказал, Г. И. С. бил знаел за образуваното срещу него наказателно производство още към 21.06.2011 година преди да били изисквани документи от общината във връзка с това производство през юли 2011 година, поради което въззивният формирал извода, че в разглеждания случай наказателната репресия спрямо С. била продължила близо 3 години. Нямало данни Г. И. С. да бил възпрепятствал хода на наказателното производство, като бил участвал и лично в проведените публични заседания в съдебната му фаза. Доводите му за тенденциозност в действията на Прокуратурата на Р. Б. въззивният съд обсъждал през призмата на незаконност на обвинението при постановена оправдателна присъда без значение дали отделни действия на прокуратурата били съобразени с материалния закон и с процесуалните правила и в този смисъл дали то било достатъчно „прецизирано“ с оглед мотивите на съда да постанови/потвърди оправдателната присъда, както и независимо дали случайно бил подбран моментът на образуваното на наказателното производство преди местните избори през 2011 година.

В този смисъл усещането за тенденциозност по повод поведението на разследващите органи не подлежало на самостоятелно обезщетяване. От друга страна даването на гласност на образуваното производство въззивният съд отчитал самостоятелно откъм обем на търпени вреди за доброто име на Г. И. С. като личности и професионалист. По повод доводите на Прокуратурата на Р. Б. че срещу С. били водени и други производства, заради които той претендирал обезщетения за вреди, въззивният съд подчертавал, че наказателното преследване било свързано с упражняването на процесуална принуда, която подложеният на наказателна репресия изтърпявал, и неговите вреди от неоснователното обвинение се изразявали в причинените в тази връзка негативни изживявания. На плоскостта на установяване на причинна връзка между конкретното обвинение и търпените от Г. И. С. вреди, както и определянето на обезщетение по справедливост по чл. 52 от ЗЗД, било отчитането и на други водени срещу същото лице наказателни производства. Обстоятелството, че Г. И. С. е бил обект на наказателно преследване и по други производства, от които претендирал вреди (не се спорело, че такива били претендирани за още три наказателни производства, цитирани от Прокуратурата на Р. Б. не означавало, че за процесното обвинение не се дължало обезщетение на С. или, че дължимото му такова следвало да се определи в минимален размер, нито наличието на други производства, по които Г. И. С. бил оправдан, можело да се разглежда като „съпричиняващ“ вредите фактор по смисъла на чл. 5 от ЗОДОВ.

Въззивният съд съобразявал обаче във връзка с това обстоятелство, че негативните последици за Г. И. С. в емоционален, социален, работен и здравословен план били кумулирани от няколкото наказателни производства, водени срещу него (4 от тях висящи за част от времето на висящност на процесното наказателно производство и 1-висящо в рамките на целия период на приетата продължителност на процесното наказателно производство), доколкото тези негативни последици за неимуществената сфера не се понасяли самостоятелно, без в настоящото производство да бил въведен факт, включително и на етапа на въззивното производство, че на Г. И. С. вече било присъденото с влязло в сила решение обезщетение за неимуществени вреди, търпени по едно и също време с вредите от процесното обвинение и вредите, чието обезщетяване било претендирано в различните производства, не можели да се разграничат. След преценка на всички тези обстоятелства въззивният съд приемал, че отражението на предприетото срещу Г. И. С. наказателно преследване върху обсъдените сфери от живота му давало основание да се определи обезщетение за неимуществени вреди, в предмета на делото, съставляващи основанието на иска, в размер на 30 000.00 лева.

Съобразно и утвърдената съдебна практика във връзка с определянето на обезщетение като търсеното в процеса, неимуществените вреди били конкретно определими и присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им, следвало да е достатъчно по размер за репарирането им-в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като обезщетението не следвало да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които поначало били различни във всеки отделен случай. В процесния случай въззивният съд съобразявал като обстоятелствата, които обуславяли по-висок размер на обезщетението с оглед действителния размер на вредите, тежестта на обвинението на Г. И. С. в активна работоспособна възраст (роден през 1965 година) в качеството му на кмет на [община], към който в това му качество имало завишени изисквания за почтеност и съблюдаване на закона и деянието, предмет на незаконното обвинение, било обществено укоримо в по-висока степен с оглед обществените отговорности на длъжността, поради което с обвинението (образуването на наказателното производство срещу него) Г. И. С. бил злепоставен в професионалната си сфера и бил изпитвал затруднения в работата си.

В посока определяне на по-голям размер на обезщетението въззивният съд отчитал и пораженията в резултат от процесното обвинение в емоционалното състояние на Г. И. С. и влошаването на психичното и физическото му здраве, при актуални (продължаващи) промени в личностните характеристики на С., чието състояние и към края на 2020 година се характеризирало като посттравматично, а стресът, на който бил подложен, бил пусков механизъм за изява на хипертоничната болест, която бил развил; въззивният съд съобразявал и засягането на доброто име на Г. И. С. чрез изключително широката разгласа на процесното обвинение. От друга страна, обстоятелствата, които въззивният съд приемал, че обуславят определянето на по-малък размер на обезщетението, били: по-ниската степен на интензивност на мерките за процесуална принуда срещу С., разумният срок на наказателното производство с оглед вида и тежестта на обвинението, липсата на данни за влошаване на отношенията в семейството на С., липсата на тежки вреди за професионалния му авторитет, който безспорно бил засегнат, но не в степен на загуба на доверие у гражданите на Я..

С оглед всичко това и с оглед социално-икономическите условия в страната към момента на причиняване на вредите и стандарта на живот в страната, въззивният съд приемал, че справедливото обезщетение възлизало в случая на 30 000.00 лева, определено по критериите на чл. 52 от ЗЗД, на колкото било определено от първоинстанционния съд, което щяло да компенсира вредите от неоправданата наказателна репресия, нанесени на Г. И. С., като се изходело от личността му и особеностите на разглеждания случай.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Р. Б. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година.

Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за това как се определя размера на обезщетението да неимуществени вреди, претърпени от пострадалия и как се прилага общественият критерии за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ. Твърди се, че този въпрос е разрешен в противоречие с решение № 15/04.02.2020 година, постановено по гр. д. № 1510/2019 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 115/02.08.2021 година, постановено по гр. д. № 2421/2020 година и решение № 92/03.05.2022 година, постановено по гр. д. № 3119/2022 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о.

С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Г. И. С. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД налага ли съобразяване на размера на обезщетението за неимуществени вреди с определените от съдилищата размери в аналогични случаи и наличието на големи различия между присъдените размери на обезщетенията по дела със сходни факти нарушава ли принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД? и за това как следва да се определи обезщетението за неимуществени вреди, когато в периода, за който се претендират вредите е имало и други водени срещу ищеца наказателни производства, по които той е оправдан, но вредите от които не са предмет на делото, а на други искови производства и във втората хипотеза допустимо ли е съдът да намали размера на обезщетението за неимуществени вреди, при липса на данни по делото, че ищецът е бил вече обезщетен с влязло в сила решение за всички или за част от вредите, които претендира?.

Изложени са твърдения, че по първия въпрос обжалваното решение противоречи с приетото с решение № 88/16.07.2018 година, постановено по гр. д. № 4209/2017 година, решение № 150/20.12.2018 година, постановено по гр. д. № 871/2018 година, дете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 267/26.06.2014 година, постановено по гр. д. № 820/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а по втория въпрос с решение № 261/28.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1604/2014 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.

Така поставените от Г. И. С. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси се включват в първият от поставените в изложението на Прокуратурата на Р. Б. въпроси. По отношение на тях са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за проверка на съответствието му с посочената от страните практика на ВКС. По отношение на останалите поставени в изложението на Прокуратурата на Р. Б. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси се дължи отговор с решението по съществото на спора.

С оглед на горното са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година по подадените против него от Г. И. С. касационна жалба с вх. № 13 787/01.06.2022 година и от Прокуратурата на Р. Б. касационна жалба с вх. № 12 241/02.06.2022 година, поради което такова трябва да се допусне.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 632/08.05.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 4-ти състав, постановено по гр. д. № 2178/2021 година.

ДЕЛОТО да се докладва за насрочване в съдебно заседание.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.