Върховният административен съд на Р. Б. - Осмо отделение, в съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и двадесет и трета година в състав: Председател: М. М. Членове: ХРИСТО КОЙЧ. М. при секретар С. П. и с участието на прокурора В. Й. изслуша докладваното от съдията Х. К. по административно дело № 1454 / 2023 г.
Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 160, ал 7 от Данъчно–осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).
Образувано е по касационната жалба на директора на дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" /"ОДОП"/ София при ЦУ на НАП, против частта от Решение № 3/03.01.2023г. на Административен съд София-област, постановено по адм. дело № 514/2022г., с която, по жалбата на „Н. Г. 2008“ ЕООД е отменен Ревизионен акт /РА/ № Р-22002321002458-091-001/26.11.2021г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София, потвърден с Решение № 241/15.02.2022г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно–осигурителна практика" /"ОДОП"/ София, относно непризнат данъчен кредит в размер на 46 498.32лв. главница и 2 876.39лв. лихва за забава.
Касаторът твърди неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК.
Сочи, че от страна на дружеството е представило само сключени договори за СМР и фактури, без в тях да фигурират количествено-стойностни характеристики, а и липсват представени двустранно подписани протоколи за извършени и приети СМР. Не са открити доставчиците на посочените от тях адреси и не са представени от тях доказателства за извършване на фактурираните услуги. Счита, че представените за първи път договори за предоставяне на персонал, протокол и граждански договори от страна на двамата доставчика „Суби-Сим“ ЕООД и „Каприз 13“ ЕООД са с частно-правен характер и не са снабдени с материална доказателствена сила и нямат такава обвързваща съда. ССЕ установява само и единствено факти които не са спорни по делото, като счетоводното отразяване на фактурите не е достатъчно реалността на извършените доставки.
Според касатора фактурите са с предмет, изискващ специфични умения и дейности свързани с договореностите между страните, като липсата на способност на доставчиците да осъществят фактурираните услуги е част от фактическия състав на правото на признаване на ДК. Именно тези факти са останали недоказани от страна на ревизираното дружество и правилно РА е отказано право на ДК по издадените от „Суби-Сим“ ЕООД и „Каприз 13“ ЕООД фактури.
По подробно изложени в касационната жалба доводи се моли за отмяна на съдебното решение на АССО и за отхвърляне жалбата на дружеството срещу издадения РА. Претендира се и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба – „Н. Г. 2008“ ЕООД, оспорва същата чрез процесуалния си представител по съображения, изложени в писмено становище. Моли съда да остави в сила първоинстанционното решение като правилно и претендира разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост и основателност на касационната жалба.
Върховният административен съд, Осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба е допустима като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК от надлежна страна срещу частта от подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея.
Разгледана по същество е неоснователна, предвид следното:
Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд София-област е РА № Р-22002321002458-091-001/26.11.2021г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – София, потвърден с Решение № 241/15.02.2022г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно–осигурителна практика" /"ОДОП"/ София, относно непризнат данъчен кредит в размер на 46 498.32лв. главница и 2 876.39лв. лихва за забава.
Установено е, че ревизираното дружество е ползвало право на ДК по фактури издадени от двама доставчика – „Суби-Сим“ ЕООД и „Каприз 13“ ЕООД.
1. По отношение първия доставчик е посочено, че е приспаднат ДК в общ размер на 3 241.66лв. през данъчен период 03.2021г. по фактури № 300…..43/10.02.2021г. и № 300…..43/10.02.2021г. с предмет „по договор“. Представени са процесните фактури, придружени с фискални бонове; договор за строителство от 08.02.2021г. с предмет „СМР на обект офис сграда и складова база, находящи се в [населено място]“. В Приложение № 1 са описани дейностите – полагане на асфалт, изграждане и измазване на тухлена ограда, заравяне на терен, изкоп на дренаж, ремонт на метално хале, изкоп на основи и извозване. Други документи не са били представени във връзка с издадените фактури, нито от ревизираното лице, нито от доставчика.
2. Установено е право на ползване на ДК по 14бр. фактури издадени от „Каприз 13“ ЕООД през март 2021г. в общ размер на 43 256.66лв. Представени са процесните фактури с предмет „по договор“ и договор за строителство от 25.02.2021г. с предмет „цялостно асфалтиране на складова база на стойност 270 000лв., като цената е дължима след подписване на двустранни протоколи за приемане на работата. Други доказателства във връзка с издадените фактури не са представени. Дружеството-доставчик е разполагало през този период с двама служители на длъжност шофьори.
Въз основа на горното с РА, на основание чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 вр. чл. 9 от ЗДДС е отказано право на приспадане на ДК по издадените фактури от Суби-Сим“ ЕООД и „Каприз 13“ ЕООД, поради липса на доказателства за реално осъществени услуги от тях.
В съдебната фаза на оспорване на РА е назначена ССЕ, която установява редовно водене на счетоводството на дружеството; фактурите са осчетоводени и са включени в дневниците за покупка и СД към тях; фактурите са включени и в дневниците за продажби на доставчиците, с изключение на една; налице са доказателства за извършени плащания от страна на РЛ към доставчиците, за окето са издадени и РКО и е налице съответствие на сумите по фатурите и тези по приложените касови бонове.
Първоинстанционния съд е приел, че оспорването е допустимо и че актът на приходните органи е валиден, издаден от компетентни органи. Прието е обаче, че оспорения РА е материално незаконосъобразен.
Съдът е обосновал този свой извод въз основа на събраните по делото доказателства, вкл. и на заключението на ССЕ, като е приел, че са налице достатъчно писмени свидетелства за реалното изпълнение на фактурираните услуги от двамата доставчика. По отношение липсата на кадрова и техническа възможност за извършване на услугите, АССО се е позовал на решение от 21.06.2012г. постановено по съединени дела № С-80/11 и С-142/11 според което е без значение обстоятелството по какъв начин доставчиците са изпълнили услугата, след като е установено, че такова изпълнение е налице.
Според АССО не са установени данни за данъчна измама, което е обстоятелство дава възможност за отказ от право на ДК и фактурираните услуги са реално извършени.
Решението е правилно.
Според чл. 68, ал. 1, т. 1 и чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС две са основните материалноправни предпоставки за надлежното упражняване на правото на приспадане на ДДС от получателя на стоки и услуги – същите да са получени по облагаема доставка от друго данъчно задължено лице и да се използват за целите на извършваните негови облагаеми доставки.
В конкретния случай от страна на РЛ са представени доказателства подкрепящи издадените фактури и установяващи реалността на фактурираните услуги – договори за строителство, с описание на извършените СМР и протокол обр. 19 по отношение доставчика „Каприз 13“ ЕООД, както и доказателства за наличие на техническа обезпеченост на доставчиците за извършване на услугите. Вярно е, че тези доказателства представляват частни документи, чиято доказателствена сила по аргумент от чл. 180 ГПК не обвързва съда да приеме съдържанието им за вярно. То следва да се цени с оглед останалите относими доказателства. Трайна е практиката на ВАС, че сами по себе си издаването на фактури и надлежното им счетоводно отразяване не са достатъчни да обосноват убедителен извод, че спорните доставки са действително осъществени. Същевременно, в своите тълкувателно приложими решения СЕС многократно е подчертавал, че не е допустима национална практика, с която се отказва претендираното данъчно предимство само въз основа на нередности при доставчика.
Във връзка с горното и с оглед на събраните от АССО доказателства, вкл. и заключението на ССЕ се стига до извод за реалност на фактурираните услуги, още по-вече, че данъчния орган не възразява за изпълнението на тези услуги, а само, че те не са реализирани от доставчиците поради липса на капацитет у последните за извършване на фактурираните СМР.
В тази връзка следва да се посочи, че в своите решения СЕС многократно е подчертавал, че не се допуска национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае на данъчно задълженото лице право да приспадне на данъчен кредит за предоставените му услуги, поради това, че издателят на фактурите за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, липсва материална и персонална обезпеченост на доставчика или негов подизпълнител, разходите за услугата в счетоводната им документация са неоправдани или в някои документи липсват подписи на посочените като доставчици лица, без да се доказва въз основа на обективни данни, че това право е упражнено с измамна цел или цел злоупотреба. /С-80/11 и С-142-11, С-324/11 и С-18/13/.
Основателно съдът не е споделил изводът на приходните органи за нереалност на фактурираните доставки, мотивирано от липсата на материално-техническа и кадрова обезпеченост на доставчика. В тази част решението е постановено в съответствие с последователната практика на СЕС, цитирана и правилно приложена от съда. ВАС също многократно се е произнасял, че отказът на органа по приходите да признае право на приспадне данъчен кредит, поради това, че издателите на процесните фактури за услуги не са доказали кадрова обезпеченост противоречи на тълкуването на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 г. относно общата система на данъка върху добавената стойност от Съда на ЕС, съдържащо се в решение по дело С-324/11, съгласно което фактът, че данъчнозадълженото лице не е проверило дали между наетите на строежа работници и издателя на фактурата е съществувало правоотношение или дали този издател е декларирал посочените работници, не представлява обективно обстоятелство, от което може да се заключи, че получателят на фактурата е знаел или е трябвало да знае, че участва в сделка, свързана с измама с данък върху добавената стойност, когато този получател не е разполагал с данни, въз основа на които да заподозре наличието на нарушения или измама в това отношение от страна на този издател.
Следва да се добави и, че без да е сред предпоставките за право на приспадане на данъчен кредит, индиция за реалността на доставките е установеното разплащане по фактурите – заключение на ССчЕ.
Споделя се от касационния състав и извода на АССО, че не се подкрепя с доказателствата по делото обоснованост на предположението, че ревизираният като получател по доставките е извършил неправомерни действия при или по повод на тях и/или е знаел и е бил длъжен да знае, че сделката е част от измама с ДДС, а тежестта за това е на приходните органи по аргумент от т. 49 от Решение от 21.06.2012г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11 на СЕС.
При установеност на реалност на доставките и добросъвестност на получателя по тях обосновано решаващият състав е достигнал до заключението, че незаконосъобразно с РА е отказано признаване на правото на приспадане на данъчен кредит по спорните фактури. Правилно постановеното решение следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора и своевременно заявеното искане, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят осъществените за настоящото производство разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие /л. 22/, в размер на договореното и изплатено – 3 900лв.
Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, Осмо отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 3/03.01.2023г. на Административен съд София-област, постановено по адм. дело № 514/2022г.
ОСЪЖДА Националната агенция за приходите да заплати на „Н. Г. 2008“ ЕООД, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], представлявано от управителя Н. П., сума в размер на 3 900лв. /три хиляди и деветстотин/, разноски за касационното производство.
Решението е окончателно.
Вярно с оригинала,
Председател:
/п/ МИРОСЛАВ МИРЧЕВ
секретар:
Членове:
/п/ Х. К. п/ АЛЕКСАНДЪР МИТРЕВ