О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 4244

гр. София, 21.12.2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. гражданска колегия, второ отделение в закрито заседание на тринадесети март две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

изслуша докладваното от съдия С. Н. гр. дело № 3792/2022г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от община Варна, представлявана от кмета чрез упълномощен юрк. С. Ц., срещу въззивното решение № 843 от 30.06.2022 г. по в. гр. д. № 922/2022 г. на ОС - Варна, с което е обезсилено решение № 260084/10.02.2022 г. по гр. д. № 5053/2020 г. по описа на РС – Варна в частите, в които исковете са били уважени, и на основание чл. 270, ал.3, изр.2 ГПК делото е изпратено по компететност на ОС – Варна.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Моли въззивното решение да се отмени и предявените искове да се уважат.

С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличието на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответниците в производството Д. П. В. и Я. П. В., чрез пълномощника си адв. К. К. САК, оспорват жалбата с общ писмен отговор. Молят да не се допуска касационното обжалване, евентуално да се потвърди въззивното решение. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Производството е образувано по искове на община Варна с правно основание чл. 108 ЗС, искане по чл. 537, ал. 2 ГПК, иск по чл. 59 ЗЗД и искане по чл. 86 ЗЗД - за законна лихва от исковата молба до плащането, против Я. П. В. и Д. П. В., както следва: за приемане за установено, че ищецът е собственик на 1/ 2 ид. ч. от дворно място с площ от 2200 кв. м., находящо се в [населено място],[жк], дворище пл. № * по плана на ж. к. „В.“, при граници на мястото: път, бл. на ДСЗ, дере и В. С. С., за който имот е издаден КНА № 7, том V, дело 1746/13.04.1990 г. на нотариус при ВРС Р. Т., който имот е част от поземлен имот целият с площ от 18 264 кв. м. с идентификатор *** /нов идентификатор *** с площ 16 549 кв. м./ по КК на [населено място] и за осъждане ответниците предадат владението върху същия, за отмяна по чл. 537, ал. 2 ГПК на КНА № 7, том V, дело 1746/13.04.1990 г. на нотариус при ВРС Р. Т.; за осъждане Я. П. В. да заплати на община Варна сумата от 2 445 лева, представляваща парично обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от гореописания имот за периода 13.04.1990 г. – 20.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещната искова молба – 20.01.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; за осъждане Д. П. В. да заплати на община Варна сумата от 2 445 лева, представляваща парично обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от гореописания имот за периода 13.04.1990 г. – 20.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещната искова молба – 20.01.2020 г. до окончателното изплащане на задължението.

Първоинстанционният съд с решение № 260084/10.02.2022 г. по гр. д. № 5053/2020 г. на РС – Варна, е уважил изцяло предявеният иск по чл.108 ЗС изцяло, като е приел за установено спрямо двамата ответници, че община Варна е собственик по силата на закона /§42 от ПЗР на ЗОС/ на 1/2 ид. ч. от гореописаното дворно място, осъдил е ответниците да предадат на община Варна владението върху 1/ 2 от това място, отменил е КНА № 7, том V, дело 1746/13.04.1990 г. на нотариус при ВРС Р. Т. на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК; осъдил е ответника Я. В. на основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД да заплати на община Варна сумата от 2 445 обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от гореописания имот за периода 13.04.1990 г. – 20.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещната искова молба – 20.01.2020 г. до окончателното изплащане на задължението; осъдил е ответницата Д. В. на основание чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД да заплати на община Варна сумата от 465.99 лв. обезщетение за лишаване от ползването на 1/4 ид. ч. от гореописания имот за периода 20.01.2015 г. –20.01.2020 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на насрещната искова молба – 20.01.2020 г. до окончателното изплащане на задължението, като е отхвърлен иска срещу ответницата Д. В. по чл.59 ЗЗД за горницата над 465.99 лв. до предявения размер 2245 лв. за перио13.04.1990-19.01.2015 г.

По въззивни жалби на двамата ответници срещу първоинстационното решщение в уважените части на исковете и исканията, въззивният съд е обезсилил същото в обжалваните части като недопустимо на основание чл.270, ал.3, изр.2 ГПК и е изпратил делото по подсъдност на ОС-Варна.

Преценката за недопустимост на първоинстанционното решение въззивният съд е направил въз основа на проведена от въззивния съд процедура по отстраняване нередовност на исковата молба. Въззивният съд, на основание чл.129, ал.4 ГПК в изпълнения на правомощията си като съд по същество на спора съгласно разясненията по ТР № 1/2001 г. на ВКС, със свое определение № 1708/04.05.2022 г. по в. гр. д. № 922/2022 г., е оставил без движение исковата молба на община Варна, и е указал на ищеца да уточни, дали претенцията му е за 1/ 2 ид. ч. е от описаната в приетата СТЕ реална част от 2956 кв. м. защирхована в зелен цвят на скицата на л.297 и с посочени съседи в СТЕ, или е от реална част с друга конфигурация и площ, различна от защирхована в зелен цвят на скицата на л.297, и ако е различна от тази на скицата на СТЕ, то да я опише словесно, да я обозначи графично в цвят върху актуална скица на имота по КК, като посочи и площ и съседите на тази реална част, и съобразно уточнението да формулира и съответен петутим. В изпълнение на указанията ищецът – въззиваем община Варна, е депозирал в съда на 20.05.2022 г. уточняваща молба, в която е посочено, че претендираният от общината имот представлява 1/2 ид. ч. от реална част с площ от 2956 кв. м. от ПИ № *** по КК на [населено място], при граници на реалната част: ПИ № ***, останалата част от ПИ № ***, ПИ № ***, останалата част от ПИ № ***, път и останалата част от ПИ № ***, защрихована със зелен цвят на скицата на л. 297 от гр. д. № 5053/2020 г. по описа на РС - Варна.

При така направеното уточнение на исковата молба и описания предмет на спора относно 1/2 ид. ч. от реална част с площ 2956 кв. м. от ПИ № ***, предвид представената данъчна оценка по делото на първата инстанция за имот с площ от 2 200 кв. м. от ПИ № *** по КК на [населено място] /с предходен идентификатор по КК ***/ в размер на 46 310 лв., въззивният съд е приел, че цената на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС е в размер на 62 223,80 лв. При така посочената цена на иска, на основание разпоредбата на чл.104, т.3 ГПК делото е счетено да се явява подсъдно на ОС - Варна като първа инстанция, също и останалите обусловени искове с правно основание чл. 59 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 537, ал. 2 ГПК са подсъдни на ОС – Варна на основание чл. 104, т. 6 от ГПК. Родовата подсъдност в гражданския процес е положителна процесуална предпоставка от кръга на абсолютните, за които съдът следи служебно, при което на основание чл. 270, ал. 3, изр. 2 от ГПК въззивният съд е намерил, че следва да обезсили като недопустимо поради неподсъдност на спора първоинстанционното решение в обжалваната му част и да изпрати делото на компетентния Окръжен съд - Варна за разглеждане. При този изход на производството разноски не е присъждал, тъй като делото не е приключило със съдебен акт по съществото на спора.

В касационната си жалба касаторът сочи само, че подава касационната жалба на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без да посочва по какви правни въпроси следва да се преценява наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК-противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и практиката на ВКС, а излага оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК и в техния контекст сочи съдебна практика, с която въззивното решение не се е съобразило. В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се сочи основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставени въпроси, по които се твърди да се е произнесъл въззивния съд и които са такива от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото : 1. По приложението на чл. 270, ал. 3 ГПК, относно правомощията на въззивния съд при констатация за произнасяне на първоинстанционния съд по иск за собственост върху идеална част от поземлен имот, който не му е родово подсъден; 2. Допустимо ли е въззивната инстанция в правомощията си по чл. 269 ГПК, при наличие на окончателна цена на иска, съответно при липса на направено възражение за това в установения от процесуалния закон срок, да приема различна цена на иска?; 3. При определяне родовата подсъдност по иск за собственост върху ид. част от реална част от недвижим имот, допустимо ли е да бъде игнорирано правилото по чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК и чл. 70, ал. 1 ГПК?

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси. Касаторът не обоснова допълнителната предпоставка за допустимост касационно обжалване по тях по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно не е обосновал с какво произнасянето по тези въпроси би имало приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика, не е посочено кои правни норми са непълни, неясни или противоречиви, нито се твърди, че по отношение на някои норми липсва съдебна практика, нито е обосновано съществуването на съдебна практика, създадена поради неточно тълкуване, нито изменения в законодателството и обществените условия, които да налагат осъвременяване на тълкуването на определени правни норми. Направеното общо твърдение, че те са въпроси от значение за развитието на правото и за правилното приложение на закона не покрива изискването за обосновка на допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК според изложеното в т.3 от ТР № 1/2010 г. по т. д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По правилното приложение на чл.270, ал.3 ГПК, чл.69 и чл.70 ГПК е налице богата съдебна практика, вкл. и посочената от касатора в касационната му жалба, при обосноваване доводите си за неправилност на въззивното решение, която съдебна практика не се нуждае от промяна или осъвременяване. Следва да се има предвид, че в случая въззивният съд не е ревизирал определената цена на иска от първата инстанция преди първото съдебно заседание по делото с определение № 260078/08.2020 г. (л.123 от делото на РС-Варна), а е съобразил направеното пред него уточнение на исковата молба по реда на чл.129, ал.4 вр. ал.3 ГПК и на описания в това уточнение предмет на спора, поради което не е налице хипотеза на чл.70, ал.1 ГПК. Индивидуализираният пред въззивната инстанция предмет на спора по характеристика площ за посочената реална част - 2956 кв. м. надвишава посочената площ в първоинстанционното производство-2200 кв. м., и съобразно представената в първата инстанция данъчната оценка от 92 620 лв. за 2200 кв. м., следващата се по правилото на чл.69, ал.1, т.2 ГПК цена на иска за 1/ 2 от така уточнената пред въззивния съд площ на реалната част, е в размер на 62 223,80 лв. (последната сума е съответна на цена 42,10 лв./1 кв. м. според данъчната оценка). Въззивният съд е процедирал в съответствие със задължението си като съд по същество на спора, ако прецени нередовност на исковата молба, да даде указания за отстраняването й (в този смисъл разясненията по т.5 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС), и съобразно уточнението да извърши следващите процесуални действия, вкл. и да прецени, ако от това уточнение следва цена на иска над 50 000 лв., да прецени дали искът е родово подсъден на районен съд или на окръжен съд, и да процедира съгласно чл.270, ал.3 ГПК. В този смисъл въззивното решение не се явява и в противоречие с цитираната от касатора в касационната жалба (а не в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК) съдебна практика по приложението на чл.270, ал.3 ГПК, чл.69, ал.1, т.2 ГПК, чл.70 ГПК, ако и да се приеме, че поставените от касатора въпроси в изложението са относими и към преценка по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не се констатират при извършената служебна проверка също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение. Касационното обжалване не следва да се допусне.

При този изход на спора касаторът няма право на разноски за касационната инстанция. На ответните страни касаторът дължи разноски за адвокат в размер на общо 300 лв., или по 150 лв. на всеки.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 843 от 30.06.2022 г. по в. гр. д. № 922/2022 г. на ОС - Варна.

ОСЪЖДА община Варна да заплати на Д. П. В. и Я. П. В. по 150 лв. на всеки един (общо 300 лв.) за разноски настоящето касационно производство.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ

ЧЛЕНОВЕ: